Фентъзито
за писането, формата и съдържанието

Съвсем наскоро попаднах на един разговор, в който се обсъждаше фентъзи писането в България и света. Полемиката беше предизвикана от един конкурс за фентъзи разказ. (Беше предоставена картинка, по която трябваше да се построят самите разкази.) Разговорът се въртеше около въпроса за модното и старото в жанра. И аз взех, че се смаях от изводите на говорещите. Така де, не е чудно, аз си се смайвам лесно… Любопитството към света и съответно откривателството, какво точно мисли този свят, са ми много, много близки. (Иначе нямаше да съм детски писател!) Изводите пък се въртяха около това, че българската фолклорна (и не само) митология е остаряла форма на изразяване. А по-накрая се реши, че и другите митологии не остават назад… тоест и те са не-модни и безусловно остарели. Когато смайването ми попремина си казах, че трябва да напиша нещо за писането на фентъзи… и най-вече за формата и съдържанието на това писане.

Ето какво имам предвид:

Писането, както и други изкуства, (като театъра, музиката, пластичните изкуства) е обединяване на съдържание и форма. Имаме форма само когато сме я придали на точно определено съдържание и означаемо. Литературната форма не съществува сама по себе си, тя има смисъл единствено в рамките на общ литературен проект, тоест когато е свързана с предадено или с предназначено за предаване съдържание. Да се говори например за епическа форма на фентъзито, сама по себе си, е безсмислено. Трябва да се уточни как с тази форма (непрекъсната, прекъсната, изразена чрез участието на разказвач/и) се облича конкретно съдържание. Според Хегел формата и съдържанието на художествената творба са в диалектическо единство. Формата може да се отдели от съдържанието (и съдържанието от формата) единствено с теоретична цел: формата е съдържание излято във форма, проява на самото съдържание.

Поради горното не може да се решава, особено с лека ръка, че една форма е остаряла. Да, митологиите, приказките и героите, както и всички други неща, които ни се струват използвани по десет хиляди пъти във всички фентъзита, са си просто… Форма на фентъзито!

Нооо… истината е, че на практика формите не остаряват, а остаряват и се изтъркват съдържанията. Ако писателят (поетът, композиторът, художникът и т.н.) не намери какво точно и съществено иска да каже на себе си и на своята публика, то формата (колкото и модна да е тя) само ще подчертае тази липса на съдържание. Писателят носи отговорност за своите истории именно защото трябва да пише, когато има какво да каже. Читателите ще определят дали и доколко е постигнал целта си… Но писателят е този, който е длъжен да опита, да убеди тези читатели в свое (някакво, всякакво) право на глас.

Човекът на изкуството трябва и да облече своето произведение във форма. Обикновено, съвсем по Хегелиански, когато има точно съдържание, се появява и точната форма. Това става, на пръв поглед, естествено и от само себе си. Но всъщност е продукт на усилията на автора да изрази собствената си същност… (тоест това, което е искал да каже поетъ… Нали помните!)

Писането е краста… но краста, свързана с душевни мъки и прозрения. Без майтап! Произведението на изкуството се приема за универсално и вечно. То не зависи от условностите на времето или пространството. То изразява единство и всеобхватност, за които няма примери или еквивалент в реалността. Писането предполага свобода на творчеството и изразните средства (формата), които съществуват единствено в самата област на изкуството. Универсалната и вечна същност на творбата, нейното единство, всеобхватност и свобода (свойства, които не се осмислят, а се усещат при четенето на книга, при слушането на музика или при съзерцаването на пластично произведение) се проявяват само ако авторът е почувствал, а не само си е представил в своето въображение универсалността, вечността, единството, всеобхватността на абсолютната свобода… Или с други думи, ако авторът е бил, дори за няколко мига, нещо повече от обикновено човешко същество. Аха, страшничко, страшничко!

Възгледът ми е, че художественото творчество е преживяно пътуване по пътя на вътрешната метаморфоза. Този възглед води до извода, че авторът преживява вътрешно превъплъщение, а творбата само разкрива пътя на това превъплъщение. Художествената творба е ценна именно защото разкрива на читателя (слушателя или зрителя) как да преживее и той очакваното творческо опиянение, при това с относително по-малко усилия. Читателят (и т.н.) съпреживява етапите на привидна смърт, ново раждане, метаморфоза на Аза и създаване на новата вселена. Читателят (и т.н.) успява да следва писателя в тези дебри на литературата (и т.н.) благодарение на неповторимия език на изкуството.

Мирча Елиаде определя формите в повествованията и романите като повтарящи се по форма. Те са модели, наследени от най-далечното минало; скитанията на Гилгамеш и Одисей, търсенето на Светия Граал… Всички творения (къща, стих, дете) имат за първообраз космогонията (с други думи това е пресъздаване – или стремеж за връщане – към първичното съвършенство). Това е пътят на посвещаването: индивидуално връщане към началото, прохождане, възраждане. Художественото произведение е усилие за пресъздаване на самия език, чрез което да се премине от словесност към образност. Да се достигне до сакралното, за да се изживее универсалното и вечното. Четенето е умиране на Аза за несакралния свят, за да се постигне свещеният свят на символа. А писането е стремеж, чрез мнима смърт, авторът да се възроди безсмъртен, да си осигури постоянно съществуване, да надскочи човешката същност, която иначе е обречена на разрушение.

Между затвореното пространство на книгата и нейния автор възниква отношение на съответност. Творбата може да стигне до метаморфозата на езика, която я превръща в нова реалност само ако авторът е преживял процеса на посвещаване. Благодарение на този процес авторът е в състояние да извърши прехода от едно състояние към друго и по този начин да постигне самопораждането, което е движеща сила за неговото творческо начинание. Авторът може да преживее този процес и да натрупа този опит единствено ако създава своя собствена творба. Следователно литературното произведение дава на своя автор възможността да изживее един особен, привилегирован опит – стремежа (който има променлив успех, наистина) към цялостност, универсалност и единение, отричани в реалния свят, но възможни в абсолютния свят на литературата. Възможни, благодарение на езика и благодарение на вярата в една трансцендентност, която ги въплъщава.

Авторът изминава пътя на вътрешното си просвещение (подобно на митичен герой… Ха!). Затова добрият писател успява да разкрие носталгията у всеки човек за самотно героично приключение. Тази носталгия поддържа постоянно стремежа на хората към свобода и любов. Тя е силата, която позволява на литературната творба да променя живота, докато се изравнява с него.

Весела Фламбурари
Атина

Бележки: Компасът на снимчицата е нужен за душата на всеки писател и читател! :)