Една книга, която всяко момиче или момче трябва да прочете, ако е на десет-дванайсет, живее първите си съзнателни години през 1980-те (телевизията не струва, гледало е по пет пъти „Междузвездни войни“ и „Индиана Джоунс“ в кино „Одеон“, списанието в картинки „Дъга“ с малко късмет излиза веднъж месечно, а летните ваканции са дъъълги и имаш колкото си искаш време за четене, дори и практически да живееш навън и да се прибираш само за обед и след вечеря), ако по една случайност класната му от първи до трети клас е била най-строгата комунистка пред пенсиониране, която го е убедила, че терминът „фашистко робство“ произлиза от автентична историческа реалност, ако баща му е абониран за сп. „Космос“, ако си няма една грижа на света, освен че много, много, много иска да му купят колело, ако картинката на корицата е едновременно не особено шарена и не кой знае колко естетична (направо плашеща), но нещо в нея задава въпроси без отговор.
Книгата е „Тежестта на скафандъра“ от Любен Дилов (първо издание: 1969 г., като след това претърпява още доста, и то сериозни по днешните стандарти). Издателството е „Медицина и физкултура“. Художник на корицата е Александър Хачатурян и трябва да кажа, че днес я оценявам много по-високо, първо защото е визия за фантастичното от началото на модерната ни фантастика, и второ заради самия ретро стил, какъвто бих очаквал от стенна социалистическа живопис, но е без партизаните и момите с менчета и народни носии. В тази трактовка ни възпитават и индоктринират космонавт и нещо нечовешко. Абсолютен победител.
Иначе историята е уникално добра, ако спазите условието в първия абзац. Някъде в бъдещето космически (генерационен) кораб – както се подразбира, един от многото, пръснати в радиус от 30 светлинни години от Земята – засича следи от цивилизация край близка звезда и изпраща екип от неколцина съвършени мъже (внимание, неразяснен сексизъм: в екипажа няма жени) и техните… готови ли сте… персонални психороботи, за да осъществят първи контакт. Разказът се води от първо лице от младия лекар на експедицията, който не е стопроцентов землянин, защото се оказва, че за разлика от колегите си е роден някъде по време на пътуването от Земята към звездите. Дотук е повече от поетично. Следват технофилософски размисли на главния герой, вътрешна борба и несигурност в критични моменти или по повод ежедневни въпроси като например едно импровизирано вътрешно-регионално първенство по бокс по идея на лекаря, за да се научат изнежените космонавти от бъдещето „какво е да искаш да побеждаваш на всяка цена“. Има обрати, яки космически маневри и изчисления на компютри с истински копчета и кинескопни екрани, има надбягване на безвъздушната повърхност на естествен спътник между човек и извънземен организъм (на корицата), има разтърсващи прозрения за същината на човека, невероятните трудности и дилемите на първия контакт, за другостта, еднаквостта, непроменимостта на природата ни. Езикът е допълнителен бонус – човек има чувството, че е някъде там, преди съвремието, но и че не чете „Под игото“.
Не ще ви препоръчам тази книга, защото ако го направя, няма да я прочетете. Не разчитайте на мен. Трябва сами да усетите какво е да искаш да победиш/прочетеш на всяка цена, защото космосът е студено, бездънно, тъмно място, което не прощава, дори и да обещава и мами с чудеса, неотговорени въпроси и възхитителни залези, които можете да видите единствено от орбита над неизследвани планети.