Този текст е част от рубриката „Преводен разказ“, водена от Владимир Полеганов. Редакция: Владимир Полеганов.

Отнетите

от Кели Сандовал

Craigslist¹: Сиатъл > Всички в Сиатъл > Изгубени/намерени

Кейла чете обявата за втори път, знаейки, че учестеното ѝ сърцебиене е смехотворно. Страница по-рано някой твърди, че е намерил машина на времето. А някой друг явно си е изгубил бъбреците.

Интернет не е истински. Това е нещото, което харесва у него. А ако публикацията е истинска, най-доброто, което може да направи, е да се прави, че никога не я е виждала.

В края на краищата тя вече се справя по-добре. Вече посещава терапевт. Била е на няколко интервюта за работа.

Звъни на номера.

– Здравейте? – Гласът е мъжки. Кейла не може да разпознае акцента му.

– О. Здрасти. – Думите ѝ излизат тихи и плахи, почти като шепот. Става и започва да крачи из апартамента си, стъпвайки между мръсни дрехи и котешки играчки. – Обаждам се за обявата ви в Craigslist.

– О! – Той звучи изненадан, но не и раздразнен. – Радвам се да се чуем. И така, кога го изгубихте?

– Моля!

– Процепът. Кога го изгубихте?

Вчера? Преди хиляда години? Времето нямаше смисъл там. Сигурна е, че е било преди много, много време.

– Сложно е за обяснение – казва тя.

– Е, можете ли да го опишете тогава? Да ми кажете какъв е цветът му? Просто трябва да се уверя, че той наистина е ваш.

Не е неин.

– Имали ли сте много обаждания досега?

– Няколко луди – признава си той. – Един, който твърдеше, че е злият ми двойник. Ей такива неща.

Котките, Аблак² и Томас, се отъркват о глезените ѝ. Тя се навежда, за да погали Аблак, и притиска лице в козината му. Не ѝ е проговарял откакто се измъкнаха. Нито един от двама им, всъщност.

– Опитвал ли си се да преминеш през него?

– Не. Не е мой. – Опитва се да звучи твърд, но тя познава копнежа в гласа му. Те са отворили врата за него. Въпрос е единствено на време. – Слушай, ако това нещо не е твое…

– Не минавай през него – казва тя, – дори ако те те помолят.

Тя затваря преди той да успее да реагира.

Котките я наблюдават, немигащи. Златни очи и сребърни. Опитва се да не си представя гласовете им.

– Какво? – пита ги. – Предупредих го. Какво повече мога да направя?

Аблак, размахал опашка, се извръща от нея. Томас се преобръща по гръб и ѝ позволява да го погали по корема.

– Не се връщам обратно там.

Тя повтаря думите отново и отново. Думите имат сила. Те ѝ го казаха.

След като минават няколко часа, тя опитва да се обади пак. Никой не вдига.

Следващите два дни Кейла избягва Интернет и всички местни вестници. Ако отново са на лов, тя не иска да знае. На третия ден се осмелява да излезе за кафе. На единствената свободна маса я чака вестник и тя отгръща на тематичните обяви преди да успее да се спре.

Обявата хваща окото ѝ веднага. Подчертана е. Чуди се дали е била там преди да седне. Дали ще бъде пак там, след като си тръгне.

„Кал Андерсън” е на само няколко пресечки. А тя все още е достатъчно слаба, за да има нужда да знае. Кейла оставя пълната си чаша на масата и излиза навън, потръпвайки, когато навлиза в слънчевата светлина. Дългите седмици на сиви небеса и лек дъжд не ѝ пречат, но такива къси дни в искрящо синьо я карат да копнее за здрача.

Полуголи мъже и момичета по бикини са напълнили парка и Кейла се опитва да не ги забелязва. Те ѝ напомнят за миналото ѝ аз, към което все още иска да се върне. Най-добре да не мисли за това. Носталгията, и за двата живота, е отрова.

Със сведена глава достига до линията дървета, която огражда тенис кортовете. Там не я чакат никакви пера от колибри. Няма мънички звезди разпилени по тревата. Група младежи се блъскат покрай нея и един се пресяга да откъсне зряла ябълка от клона над главата ѝ. Плодът в ръката му е в тъмночервеното на оголен мускул. Докато гледа нагоре, тя трябва да си напомня, че ябълки, а не сърца, са натежали по клоните. Те са едри и многобройни, в извънсезонно изобилие. Освен това дървото не е ябълково.

Тя изтичва до дома си, където плаче тихо, докато Аблак и Томас не се покатерват в скута ѝ и не облизват сълзите ѝ с груби езици. След това хлиповете ѝ вече въобще не са тихи.

Кейла седи с китарата в скута си и гали гладкото дърво сякаш е някоя от котките. Когато се прибра, първо прекара нож по струните, разрязвайки ги една по една. Тогава не болеше. Боли сега, когато копнее за уюта на мелодията. Тя обаче знае.

Ако засвири, те ще я чуят.

Те ще я отнемат отново.

Опитва се толкова упорито. Посещава занимания по йога. Гледа телевизия.

Полюлява се в мрака на апартамента си, разсейван до нещо като здрач от светлината на компютърния екран.

Това момиче, което те са взели, дали получава любов? Целуват ли я с устните си, сладки като мед и замайващи като бренди? Осъзнава ли тя, че е тяхна? Че ще я галят и ще я хвалят, и ще я пазят, и ще я кичат с диаманти и ще се къпят в светлината ѝ, но никога няма да ѝ позволят да си тръгне?

Докато не я пуснат.

Свободата също е вид затвор.

В апартамента на Кейла компютърът сияе, но това изобщо не е здрач.

Тя се опитва да си каже, че момичето ще бъде добре. Те ще я държат няколко вечности, но също така и ще я освободят. Тя може да се възстанови.

Както Кейла сега.

Вдига телефона и набира номера на шерифството. Казва им, че знае нещо за Джоузи.

– Изчакайте година и един ден – казва им. – Те няма да я държат вечно.

Само дето ще направят точно това. Държаха Кейла дори по-дълго.

Това прави двама, мисли Кейла. Те ще вземат още някого. Те обичат схемите, повторенията, правилата.

Казва си да не обръща внимание. Не е неин проблем. Не може да спаси всички. Ако се намеси, те ще я открият.

Казва си, че не го иска. Изрича го на глас. Предполага се, че има сила в това.

Кейла си спомня ясният зов на рогове, коне с горещ дъх и червени очи, елени с човешки крясъци. Нейните пазачи, облечени в слана и паяжина, бясното желание в радостта им. Тя се опитва да мисли за мъртвия мъж. Но наместо това мисли за табли, обсипани с високи купове еленско и въздух, натежал от аромата на подправки и пълен със смях. Глад присвива корема ѝ и тя забравя да се чувства засрамена.

Прави си сандвич – шунка и чедър върху бял хляб, но преглъща само няколко хапки. Всичко е безвкусно.

Томас скача в обятията ѝ, космата маса от злато и сянка, и замърква ниско и дълбоко. Звукът обикновено я успокоява, приканва я да се спре, да остане. Тя трябва да седне, да го погали, да се вземе в ръце.

– Не се нуждая от тях. – шепне в козината му.

Опитва се да гледа телевизия, но предаванията са безсмислена каша от цветове и звуци.

Аблак крачи пред вратата, виковете му са силни и ясни като ловен рог.

– Не му вярвай – казва си. – Не вярвай на никой от техните дарове.

Аблак обаче я зове с песента на собственото ѝ сърце и тя избутва Томас настрани.

Навън звездите са скрити от тънък слой облаци. Кейла следва Аблак по широки улици и през тесни алеи, обточени с преливащи кофи за боклук. Пътят е заобиколен и объркващ, но тя разпознава накъде я води. Паркът „Кал Андерсън”. Сама е на пълен с дървета тротоар, търсеща сянка в свят от сенки.

Аблак извиква над нея. Тя поглежда нагоре, вижда го как я гледа от клонака, очите му са като сребърни монети. Пресяга се да го погали и пръстите ѝ се сключват около тежък плод обагрен в кафеникаво от нощта. Не мирише като ябълка. Ухае на кръв и мед, на секс и песен.

Сокът е сребърен и тя облизва пръстите си, когато приключва. Аблак ѝ позволява да го отнесе вкъщи.

Погребението, казва ѝ Facebook, е на 6-и. Тя праща цветя, най-големият букет, с който разполагат в цветарницата. Парите не са проблем – те я изпратиха обратно, обсипана със злато и странни бижута. Тя чака цели седмици да изчезне или да се превърне на шума, но златото, подобно на спомените, отказваше да се изпари. Това значи, че не е нужно да работи или да напусне апартамента си, или да забрави.

Очевиден капан, който се бе опитвала да пребори. Разбира се, не бе изпратила и една молба за работа, откакто се обади за процепа. Не си бе вдигала телефона или пък писала на хората, за които все си казва, че са ѝ приятели.

Не възнамерява да отиде. Виновният за всичко това със сигурност ще бъде там – те обичат да гледат. Дори сутринта на шести, докато облича рокля от черна коприна и златна дантела, си представя как си остава вкъщи. Преди тази рокля ѝ беше любимата. Сега я вижда единствено като ехо на нещо много по-велико. Бе носила наметка от кожата на водно конче върху рокля, изтъкана от аромат на рози. Бяха ѝ дали място/отреждаха? в нозете на кралицата и когато засвиреше, пиеха нотите от въздуха. „Това няма да се случи отново,” казва си Кейла, докато сменя струните на китарата си. И може би няма. Но тя вече не е сигурна.

Извежда котките навън преди да напусне. Аблак изчезва с уверена стъпка, но Томас се притиска към краката ѝ, мяучейки да го вдигне и опитвайки се да я последва в таксито.

– Само да ме беше помолил да остана – прошепва му, докато го поставя обратно на тротоара, – щях.
Но той не моли.

Таксито стига църквата дълго след часът, насрочен за начало на службата. Тя обмисля дали да влезе, стигайки почти до входа, преди да промени решението си. Семейството вече има един воайор на болката си. Най-малкото тя може да им спести втори.

Тя изчаква край вратите и се опитва да се наслади на слънцето по кожата си. Спомня си копнежа за дневна светлина, после крясъците за дневна светлина, после забравянето какво е дневната светлина.

Трудно нещо е да го научиш отново.

Вътре плачат. Думите пропълзяват по кожата ѝ сякаш е навлязла в мъгла, котешко мъркане – ниско, самодоволно, настоятелно. Почернят си лицата с пепел – казва то, – и късат дрехите си от мъка.

Кожата му, забелязва Кейла, е по-скоро с цвят на есенна, отколкото на лятна луна, но очите му със сигурност са дълбоки като лудост, а дъгоцветните пера на роклята му от колибри засенчва собствената й проста дреха. Тя свежда поглед, прави реверанс. Реакцията е автоматична и тя изпитва ненавист към себе си заради това.

– Какво ти стори? – пита тя. Страх, а не вълнение, кара сърцето й да се разтупти. Радва се, че отново се страхува от тях.

– Да е направил? – В мъркането му се усеща леко удивление. – Нищо не направи. Не ме завари да се къпя, нито пък ми препречи пътя, та да започнем игра на гатанки. Просто седеше в палатката си и не правеше нищо. Отегчаваше ме.

Да, това си беше вид престъпление. От каква полза са хората, ако отказват да бъдат развлечение? Тя бе престанала да е забавна някъде към края. Седеше и се полюшваше, и хлипаше, и не им даваше музиката.

Те я пратиха вкъщи след това. Мислеше, че са я освободили. Но ето я сега, изправена пред едно от тях, хванала китарата си.

– Не си свирила пак – казва то. – Слушаме все още. А ти нищо не ни предлагаш. Още ли си счупена?

– Не и както преди – казва тя. И осъзнава грешката си чак когато то се усмихва.

– Ти беше любимката ѝ – казва то. – Нашият Бард на мълниите.

– Вече си имате нова – казва му, опитвайки се да запази дишането си равномерно, но миризмата му я замайва. – Освен ако вече не е счупена.

– Толкова нелюбезна. Предлагаме ѝ чудеса. – Поглежда нагоре, взира се в слънцето.

Кейла иска да целуне шията му, да пие вечност от вените му. Впива нокти в дланите си.

– Предложихте ли ѝ избор?

– Своего рода. Тя ме последва.

– Не е знаела към какво те следва – но Кейла знае.

– Да не ревнуваш? – Пита с глас, кадифен от веселие. – Не трябва. Все още можем да те вземем.

И да, тя ревнува, нали? Иска онези чудесни първи месеци преди да съзре покварата под цялата позлата. Иска луксът на това все още да не знае какво значи да ги обича.

– Не – процежда.

– Позволено ми е да предложа размяна – казва то. – Нямаме нужда от двама музиканти. А и би било новост да спечелим същата душа за втори път.

Църковните двери се разтварят и скърбящите започват да се изсипват навън. Кейла мярка мъжко лице, погрозняло от мъка, и познава в него един от братята на убития.

Съществото даже и не поглежда в негова посока. Скръбта на мъжа не е нищо повече от дневното повторение на някога забавно предаване.

– Не – шепне този път, скръствайки ръце в жалък опит за утеха. – Не би се получило.

– Би могла отново да си нашата красавица, нашата лятна буря. – Гласът му е плътен и сладък. Светът избледнява и се свива; слънцето изчезва; опечалените приглушават плача си.

Сълзите парят бузите ѝ, но тя се бои да ги избърше. Би могла да каже „да”. Би могла да си каже, че проявява благородство като се жертва.

– Само за това ли я взехте? За да предложите размяна?

Нейна ли е вината, или просто ѝ се иска да вярва, че значи толкова много за тях?

– Малко ме интересуват чуденията ти, Кукличке. Идваш ли?

Това е моментът, в който казва „да” и то я завлича в онзи свят на безкраен здрач и невъзможна красота. Това е мигът, в който тя пропада.

– Не – казва тя и за трети път му отказва. Застава изправена и среща погледа му. Калъфът на китарата се изплъзва от безчувствените ѝ пръсти. Ако произвежда някакъв звук, когато пада на стълбите, то тя не го чува.

– Много добре – казва то. Мъркането е изчезнало от гласа му. – Но ние ще слушаме. Един ден ще се умориш от тленността и праха.

Тя вече е уморена от тленност и прах. Уморена е и от това да се нуждае от тях.

– Не можете да ме задържите.

То се навежда и целува солта по устните ѝ. Дъхът му ухае на буреносни облаци – наелектризирано обещание.

– О, прекрасна, ние вече сме го правили.

Светът се люшва, опустява и тя се оказва сама на стълбите. Опечалените напускат, дълга процесия от коли, изчезваща надолу по улицата.

Тя извиква обратно таксито. Пътува в тишина до дома си.

Година и един ден. Вечност. Едното не изключва другото.

Но те винаги връщат това, което отнемат, строшени парченца от онова, което някога са намирали за красиво.

Кейла ще чака. Ще кандидатства за работа. Ще отбелязва датите на календара.

Ще бъде готова, когато времето дойде. Нея никой не чакаше. Никой не разбираше. Този път може да бъде различно. Тя може да помогне.

А това си е един вид победа.

Превод от английски: Джовани „Гост“ Чемишанов.

Бележки:

¹ крейгслист е сайт за различни обяви по места. Може да го откриете на: http://www.craigslist.org/

² В оригинала Ablach, името на котката е препратка към Emain Ablach, приказен от ирландската митология, известен още като остров на ябълките. Името на втората котка пък е препратка към Thomas the Rhymer, историческа личност, но и легендарна фигура, за когото песните разказват, че е бил отведен в елфическата земя от кралицата на феите.

³ The Stranger’s Lovelab е вестник с обяви за запознанства за областта на Сиатъл, който притежава и онлайн версия.

⁴ В буквален превод името на групата значи „Внезапни тъги”.