Преди петнадесет години излезе една книга, която е уникална не само за българската издателска практика. Нарича се „Където не сте били“ и включва девет фантастични разказа, избрани (според определението на автора) от доста други, написани за доста години. Всеки опус е отпечатан на отделни листове, илюстриран и поставен в оригинално оформен пощенски плик. Казано накратко: кутийка с разкази от Велко Милоев и илюстровани пликове от Димитър Стоянов – Димо. Издател е ИК „Аргус“, а пък редактор Александър Карапанчев. През 2002 г. книгата получава най-престижната наша награда за фантастика – „Гравитон“, връчван от Любен Дилов. И ето, сега пред вас се появява първият разказ от тази вълшебна кутийка на словото и илюстрацията.
Велко Милоев
Париж, Париж, Кайро
фантастичен разказ
Дъжд, който тихо и упорито дълбае по циментовите плочи на тротоарите. Денят е като отразен в помътняло огледало. Някой е разсипал по стъпалата на подлеза цяла кесийка с червени и зелени, жълти и виолетови бонбони-топчета.
Стъпалата са, кой знае защо, не само мокри, а и мазни. В подлеза е сухо. Когато навън грее слънце, тук отвсякъде се стича вода. Пусто е, единствено фигурата на стареца с китарата се откроява върху петното светлина от изхода насреща. Спирам пред него, обаче той гледа струните. „Бразилия“. Мелодията е отчайваща като филма. Ще ми се да стоя тук и да слушам, но пускам в картонената кутия посмачкана банкнота и тръгвам нагоре по стъпалата, защото иначе светът ще рухне.
Дъжд – тъй безкраен, че пролетта напразно се опитва да си поеме дъх. Някой току преди мен е разсипал по стъпалата на подлеза пъстри и лъскави захарни топчета.
Преди да тръгна надолу, оглеждам сивите фасади оттатък булеварда. Кой знае защо, имам чувството, че като изляза от другата страна на подлеза, вече няма да ги има.
В подземния коридор свети само третата лампа – онази със счупения стъклен капак. И няма жива душа освен стареца, който свири „Бразилия“. Харесва ми, утешително е, когато виждам възрастен човек, облечен тъй бедно, но чисто. Той като че ли никога не забелязва картонената кутия на метър пред краката му, в която пускам посмачкана банкнота. Трябва да изляза навън.
Може би прилича на лудост да си мисля, че светът ще рухне. Ала аз наистина видях, видях с очите си как четиринайсететажната сграда с празни балкони и плътно затворени прозорци в миг се срина, превърна се в прах и отломки.
Дъждът – тъй дълъг и непоносим – е затворил хората по кухните и спалните, за да премислят, притихнали, всички минали тъги, да разсъждават върху безсмислието на битието си. Но някой все пак е минал преди малко оттук и е разсипал, без да ще, червени, зелени, жълти и виолетови кръгли бонбони – от тези, които са само от захар и са толкова вредни за зъбите.
Вече съм свикнал, че този ден се повтаря безкрайно, и единствено съжалявам – да бях го преживял по-добре.
Подземният коридор е покрит с размазани кални стъпки – толкова много, да се чудиш как не са плъпнали и по стените. Но само старецът е тук. Прегърбен над китарата, прегърнал китарата, вглъбен в „Бразилия“. Пускам все същата банкнота в кутията му. Не бива да се бавя в „Бразилия“, трябва да тръгна нагоре и там някъде, на десетото или петнайсетото стъпало онази сила да ме хвърли обратно назад. Защото иначе светът ще изчезне. Защото аз пазя спомена за света. По този спомен някой трябва да го възкреси от клиничната му смърт.
Същият дъжд, същият ден. Не искам да знам колко дълго продължава това.
Мръсните думи от черна боя по стените на подлеза са кристално изчистени от смисъл в това дълго човешко отсъствие. Олекнали, загадъчни знаци. Вселената няма майка.
Бих искал да знам обаче защо аз трябва да крепя спомена за света, който не аз съм измислил.
„Бразилия“. Старецът с бели коси и чисто изрязани нокти не ме забелязва. Знае ли, че сме останали само двамата?
Докато с такава неохота поемам нагоре по стъпалата, гадая защо загина светът или поне онази негова част на изхода на подлеза, оттатък булеварда. Земетресение може би? Имаше земетресение, ала другаде. Чух сутринта по радиото за паднал самолет, за отприщил се язовир. Избухна завод. Чух за суша и че някъде стреляха. Както винаги, но повече от друг път.
А в моя град имаше само дъжд и отчаяние. Тогава някой наблизо си е прерязал вените. Аз пък реших, че не искам и няма да ида там, където ме чакаха.
Същият ден, същият дъжд. Пъстри и лъскави захарни топчета по стъпалата на подлеза.
Може да съм луд, но не съм фантазьор и туй, което измислих, не е метафора, а хипотеза. Светът е достигнал в онзи момент критичната маса на отчаянието.
И както в бомбата атомите на плутония, надхвърлили тази опасна граница, започват лавинообразно да се разпадат и да се превръщат във вълни от изгаряща светлина, всепомитаща детонация и убиващи клетките лъчи, тъй в Онзи миг може би точно оттук е започнала верижната реакция на отчаянието. Като лавина, като прииждащ поток, като атомен разпад, като всяка стихия, набираща сила от разрушението, отчаянието бързо е заляло света. Душите-атоми са се превърнали в свои сенки. Духът се е разпаднал в безсилие. Може би някой е натиснал червеното копче. Може би ядрени терористи, задушаващи се от отчаянието, са се втурнали да изпълняват отдавна подготвените си планове. А може би на Господ Бог не са му издържали нервите и е обърнал над нас чашата на гнева си…
Дали пък аз не съм прибавил последната капка? Възможно ли е точно моята слаба съдба, жалкото ми униние под дъжда, моето наникъде да са прехвърлили критичната маса на отчаянието?
Старецът свири „Бразилия“.
Какво ме връща всеки път обратно към началото на този ден – не знам.
Дъждът не губи силата си. Стъпалата на подлеза са мокри и мазни. Вътре е студено.
Спирам се още в началото, защото някой стои пред стареца с китарата. Виждам само силуети върху петното светлина от изхода, затова се опитвам да си я представя. Логично е да има мокри коси. Трябва да има по-малко години от моите. Повече талант. И безметежно спокойствие. Защото иначе е прекалено трудно да възкресиш цял свят само по нечий спомен. Докато слуша „Бразилия“, ръката ѝ от време на време се спуска към джоба и поднася нещо към устата. Сигурно вредни за зъбите твърди бонбони от захар. После тръгва нагоре по стъпалата. И нищо страшно не се случва.
Сега мога да слушам „Бразилия“. В никакъв случай не искам да знам колко пъти се повтори този ден. Моята работа беше да дочакам някой да дойде. А може би си въобразявам.
Но вече мога спокойно да слушам „Бразилия“ в празния подлез. Старецът не ме забелязва. Пускам онази банкнота в кутията му. Спокоен съм и мога да мисля и за другите светове. Погледът ми безцелно се плъзга по афишите, залепени на стената. Разкъсаните им краища потрепват от въздушното течение. Чета само големите букви на рекламите за екскурзии: ПАРИЖ, ПАРИЖ, КАЙРО.
Където не сте били, от Велко Милоев
Страхотно изградени образи – спират дъха, приковават вниманието. Трябваше да спра на едно място и да чета бавно, дума по дума – не исках да пропусна нито едно от майсторски пакетираните в думи чувства. Е, идеята относно какво точно се случи ми се изплъзна. Но това някак си не ме огорчи особено – приех го като отворени възможности. Благодаря!