Фрагменти от корицата на „Точно време“ от художника Греди Асса

Владимир Левчев. За времето, словото и още нещо

от Борислава Иванова

Стихосбирката на Владимир Левчев „Точно време“ носи заглавие, наглед ясно и разбираемо. Но, както пита и лирическият аз в стиховете, какво е времето? И още повече, какво е точното време? Нима времето не е едно друго, по-различно и приемливо наричане на преходността, на спомените и на болката от спомените? Нима човекът, и особено човекът днес, не е просто заложник на точното време? Поетиката на Владимир Левчев откъсва читателя именно от обикновеното време на битовото, но не като го отделя от него, а като утвърждава една по-различна стойност на времето на делника. Героите от тези стихове са хора – съзидатели и разрушители, живеещи и умиращи, вярващи и прегрешаващи. Те са наречени с имената на евангелисти и древногръцки митологически персонажи, но образите им въплъщават тези на хората от улицата. В поезията на Владимир Левчев свещеното и профанното време се преплитат, за да утвърдят съществуването на едно-единствено време – това на човека, на това, „което става тук и сега“.

Първото стихотворение, дало заглавието на стихосбирката – „Точно време“, е своебразно пътуване във времето и пространството. Азът зрител от балкона в „Западния парк“ се носи през детството до Северния океан в 1848-а година. Сякаш граници няма, а едно обширно пространство, в което просто „продължаваш да крачиш нататък по здрач“¹. С наслада читателят се потапя и в природните картини на Владимир Левчев, чиято красота засиява по-ярко с блясъка на прозрението за преходността и скоротечното време поток. Алегоричното назоваване на отминаващото посредством тихите бели пеперуди и уморените от клокочещата пяна морени прави стаената горчивина не само неизбежна, но и природно предопределена, нужна. Нужна е горчивината, защото без нея „милиарди забравят будни“. В това е различността на поетиката на Владимир Левчев – потребността от преминаващото време като атрибут на спомена. А кой, как и какво си спомня е може би сред въпросите, които ще развълнуват читателя. До една категорична истина достига азът от творбата – „каквото и да бъде утре времето, / ще бъде както е било навремето“². Сякаш ad infinitum „ще бъде винаги сега“³.

Цикълът „Портрети“ е поглед върху библейски и древногръцки персонажи по един неконвенционален начин. Сблъсъкът на свещеното и профанното или по-скоро тяхното преливане разчита вековните завети, ситуирайки ги „тук и сега“, във времето на делника. Магдалена, Матей, Марко, Лука, Йоан, Юда са живи образи. Новото, което читателят среща у тях, са те самите, отдалечени от ореола на християнството, изтъкани от вътрешни противоречия и слабости. Актеон и Тантал са изгубили своята божествена природа, превръщайки се в жертви на човешки пориви и потребности. Като че четящият оглежда в този цикъл стихотворения галерия с портрети, в която са изложени лица от заобикалящия го свят. А може би и неговото собствено. Разчитането на човека през митологизирани и сакрализирани образи посредством тяхната профанизация е избор, който прави тези творби интересни и най-вече много различни, а донякъде и провокативни.

От друга страна, цикълът „Огледало“ сякаш целият е една реминисценция, но не съвсем. Едновременно читателят долавя отзвукът на нещо познато, нещо прочетено някога и някъде в едно далечно време, но има и усещането, че това не е всичко. Нещо ново, различно разчита в редовете (или по-скоро между редовете). „Отвъд адамовата ябълка“ е творба, която наистина минава отвъд. Отвъд общоприетото, отвъд разтълкуваното, отвъд нормата и традиционното говорене. Грехът не е прегрешение, а порив за живот. Поредица нови тълкувания на човека и човешкия живот предлага поезията на Владимир Левчев. Отражението в огледалото е не отразявано, а „душата, напуснала тялото“⁴ („Огледало“), отминалият миг е „надгробен паметник“ („Паметник на един миг“), а „краят, който днес те ужасява, / слънчев роден край ще е тогава“⁵ („Краезнание“). Преходността и смъртта звучат от всеки стих, но не с познатата ни злокобност, а утвърждавайки края като ново начало. Максимата „Memento mori”⁶ в тази поезия звучи по-скоро като „Memento tempori”⁷ – не краят е плашещ, а забравата на поредицата мигове от живота, докато не настъпи онова „блуждаене на границата между будност и сън“⁸, когато сме „отплували далеч от бремето на времето“⁹. Защото човекът днес се оказва всъщност заложник на точното време, на забравата на отделните моменти, устремен към следващия миг от живота си. А сънят… сънят е моментът, в който „мигът расте без край – / като вселената се разширява“¹⁰. Смъртта е сън и сънят е смърт, „но само този миг след теб остава“¹¹, или „Memento somni”¹², ако бъде продължено семантичното преформулиране на вековната фраза.

Наситено с много любов към човека от улицата е стихотворението „Богоявление“. Това е творба за лицата на хората „тук и сега“, но и във всеки един друг хронотоп. Тя е място на среща, а може би и на разминаване, на множество съдби и животи – „лица от времена, които не помниш, / лица от времена, които няма да те помнят“¹³. Това е стихотворение, от което днес сякаш имаме най-голяма нужда – за да ни вдъхне малко повече обич към ближния и да ни припомни позабравените хуманни ценности с едно-единствено изречение: „Лице. / Можеш да го погледнеш в очите и да го целунеш.“¹⁴

Последната творба от стихосбирката – „Картичка от морето“, носи мотото „Ἔν ἀρχῇ ἦν ὁ λόγος“ – изречението, с което започва Евангелието на Йоан: „В начало беше Словото…“. Стиховете са своебразна молитва, която изразява болката на аза от трудностите в общението с Бог, от забравата на езика, на който Бог говори с хората. В реторичния въпрос „Затова ли и Ти мълчиш все по-ясно, Господи?“¹⁵ се съдържа поредицата от екзистенциални въпроси, едновременно важни и силно маргинализирани в съвременното ни общество. Това е творба, която напомня на човека „тук и сега“ онази изконна, но забравяна вяра в Него, онзи истински, но забравен език, „на който ти изговаряш живота ми, Господи“¹⁶. Картичката молитва търси пътя към запълването на „Голямата празнота“ в сърцето на аза. Но на кого той всяка година изпраща тази картичка в съня си? И към кого отправя всъщност своята молитва? Завършекът на стихосбирката на Владимир Левчев сякаш ни пита способни ли сме и ще бъдем ли способни отново да заговорим на Божия език в „този странен свят от видения“¹⁷. А това, струва ми се, е въпрос, който ни е много нужен днес.

Стихосбирката „Точно време“ прозвучава искрено и чисто, сравнена с реториката на днешното говорене. Тя е едно ново и различно тълкуване на познати образи и теми. Религиозно и езическо се преплитат, за да утвърдят религията на човека от новото време, за да припомнят стойността на човешкото и капана на преходното. Със стиховете си Владимир Левчев обрисува един едновременно ортодоксален и езически свят, в който Юда се лута безсилен сред угризенията на съвестта си, словото на Йоан се е стопило под лъчите на пролетното слънце, а Магдалена е застаряваща жена, която „си говори с гол червен залез“¹⁸. Разнолика и чиста поетика, която утвърждава времето, словото и човека. Поезия на преходното и непреходното, на хронотопните граници и на вечността на мига. „Точно време“ е една малка книжка, която обаче съдържа у себе си големи въпроси.

Точно време, от Владимир Левчев