Разказът „Синята брада“ от Борислав Белдев се публикува под редакцията на Богдана Тепавичарова. За илюстрация е използван фрагмент от снимката punk apartment от valakirka (CC:BY-SA).

Борислав Белдев

Синята брада

разказ

Всяка принцеса търси своя принц. Но преди да го намери и да бъде щастлива до края на земния си път, тя най-често е несретница. Беднячка. Просякиня. Или сираче. Кръгло или отчасти, защото обикновено милата й майчица умира от бедност или от болест и остава само бащата на малкото момиченце, който се оказва мекотело или извънреден глупак. Намира си нова жена, довежда я вкъщи и с това любовта умира. Паметта на родната майка е погазена. Самата тя, изстрадалата и подиграна от съдбата жена, е пренебрегната и забравена. Малкото девойче не може да понесе подобно предателство. Не го разбира. Но аз го разбирам.

Ами истинските принцеси? Тези, с кралската кръв във вените си? Те също страдат, докато намерят щастието си. Често арогантните им и твърде горди бащи ги задължават да се омъжват не за когото искат. Не за този, когото обичат.

Но защо виждам Злото само у силния пол? А всичките вещици, мащехи, зли кралици, всичките горски и блатни феи, които бързат да те омагьосат и да се възползват от теб?

Искам да съм като златното момиче. Да се оттласна от земята, да разперя ръце и да се превърна в месечина. Искам да грея цялата, да светя, да озарявам със златната си светлина земята и небето, да побеждавам мрака и да го тласкам далеч, да не му позволявам да съществува. Искам да съм далеч от смотания ми баща, също като момичето от злато, чийто татко не го е грижа за детето му. И моя не го е грижа за мен. Той не би успял да снеме златните ми дрехи, с които съм дарена заради своята доброта и нежно сърце, за да угоди на новата си жена и да ги даде на дъщеря й. Нито той, нито вие ще издерете, погубите, смачкате златната ми душа. Тя е вечна. Ще се носи в небето високо над вас и ще ви гледа. Ще ви надживее. Душата ми ще бъде луна!!!

О, как бих направила всичко по силите си да прибера и да запазя и твоята душа, малка кибритопродавачке! Недей да търсиш баба си, дете. Не се оглеждай за нея в слабата и кратка, топла светлина на тънката кибритена клечка. Баща ти те уби. Помни това. Накара те да просиш, да продаваш жалките клечки кибрит навън, на Нова година, в този коварен мрак и кучи студ. Жалък нещастник, мизерник, който мислеше да те пребие за това, че не си продала нищо от кибрита. Горката! Хлапакът ти отмъкна и последната останала обувка, когато файтонът те уплаши и ти избяга с треперещо сърце от него. А онези хора… как гледаха безсрамно студеното ти свито край стената трупче в мразовитото утро! Защо не ти помогнаха когато имаше нужда от малко грижа, ласка и топлина на празника? Защо никой не те приюти, а те остави сама да бленуваш за печената гъска и за радостите под прелестната елха? Мразя ги!!!

Такава съм си аз – живея в приказка. Не ме бива много в реалността. И нея я мразя. Трудно се вписвам там. Не можах да позная досега любовта, тя ми е обидена, но аз я срещам в историите за принцове и принцеси, животни и хора… Благодаря ти, Андерсен, че си толкова талантлив, умен и… сърцат! Сигурна съм, че си бил страхотен човек приживе. Някъде бях чела, че грозното патенце всъщност си ти. Скрил си себе си в невзрачен и крехък образ, на когото твоите връстници, в лицето на лебедите, са се присмивали, че си грозен и безполезен. Остави ги. Те не познават твоя талант. Смешници, които с радост бих смачкала в юмрука си, ако можех. Но не мога. Твърде късно съм дошла тук, на света, изпуснала съм приказното време на принцове и принцеси, магически същества и много магия и любов. И юмрукът ми е твърде малък и слаб. Не може да удря. Като нежна и мека роза е…

Мисля, че след малко ще се превърна в пяна, досущ като твоята мъничка русалка, приятелю мой. Но не от любов и копнеж по красивия принц и вкусената любов, а от мъка и горест по нещастния си живот. Добре си дошъл да напишеш моята приказка, Ханс. Бих искала да я видя написана някога, да я докосна, да я прочета с очите си. Жалко, че е невъзможно. Как бих искала да бъда малка и дребна като твоята Палечка, да намеря своя черноок принц, който да е моето храбро оловно войниче, готово да ме брани и следва навсякъде, водено от обичта си към мен. Уви, не може. Не съм Белоснежка, нито Червенорозка. Не съм онова наивно и кротко момиче, което среща в гората бухала и решава да му помогне, водено от желанието си да стори добро. Тя обиква птицата, защото бухалът е кралският син, омагьосан от злата вещица в гората. Но девойчето не го знае. Как само се втурна в замъка на злата магьосница, както бухалът й каза, за да развали заклинанието! Завиждам искрено на духовната й сила, която й помогна да не издаде ни звук с гърлото си, когато пред нея изскочиха всички демонични създания, слуги на вещицата. Това трябваше да прави – да не обелва и дума, колкото и да я е страх, иначе проклятието никога нямаше да бъде разбито и принцът щеше да си остане бухал завинаги. А момичето щеше да се обвинява за това, че е била толкова слаба и неспособна да се справи с повелята на своя пернат приятел…

Това е една от любимите ми приказки. Много я обичам. Не е често срещана, но Братя Грим са се постарали. Признателна съм им, без тях приказката нямаше да е същата. Имам толкова много книги с приказки вкъщи. Постоянно си купувам. Вече се чудя къде да ги държа. Сигурно затова много рядко се разделям с тях. Дори и сега, когато съм сама на тази пейка и разлиствам страница след страница, поглъщам приказните светове и страдам, радвам се, живея, страхувам се и обичам, омагьосвам, кълна, развалям проклятия и сея мъка, но и щастие заедно с всичките причудливи герои в тях. Попадам в плен на следващата. „Синята брада“. Помня я от малка, когато я гледах по телевизията като анимация. Как ме беше страх, треперех като сърна, щом пред погледа ми се показаха изсъхналите скелети, облечени в рокли, на съпругите на онзи благородник с необичайно дълга, гъста синя брада. И сега ме е страх, докато стъпвам с младата принцеса върху потъналия в кръв под. Знам, че аз ще съм следващата му жертва. Нарушила съм забраната да не влизам в загадъчната стая. Ключето вече е кърваво. А кръвта не се отмива… Но предпочитам стотици пъти да умра от неговата ръка, от десницата на облечения в скъпи, меки и изискани дрехи красавец, отколкото да живея такъв самотен и скучен живот, заобиколена от толкова егоисти и неспособни да покажат емоциите си хора. Да, беше голям красавец във филмчето. Истински знатен човек!!! Искам той да затвори очите ми, дори и след това да окачи скелета ми на стената, в стаята, където бродя сега. Поне ще знам, че съм обичала и някой ми е обръщал внимание. Не ми е важно какво ще правят с тялото ми след като умра. Къде сте, братя мои? Ще дойдете да ме спасите от него? Не се отзовавайте на отчаяните крясъци на сестра ви. Не ви ща. Аз искам така да умра!!!

Синята брада крещи в лицето ми. Няма търпение да ме изкорми, да плъзне хладното острие на нож по нежния ми врат. Или да ме удуши с голите си, благороднически ръце. Моля го да ме пощади, нали съм се сляла в едно с героинята, но той не иска. И е прав – правилата не бива да се нарушават, а любопитството е наказуемо. Прокарвам длан по синята му брада, искам да го омилостивя. Не. Той хваща косите ми и иска да замахне. Гласът му е в главата ми. Загадъчен, плътен, кънти в ума ми и ми въздейства. Той ще е последното нещо, което ще помня. Ножът се стрелва към гърлото. Потръпвам леко и се озъртам. Отново съм попаднала в своята фантазия… Каква глупачка съм. Затова никой не ме иска.

Страниците са поръсени с шоколад и трохи. Вафлата в ръката ми стърчи нагризана, недоядена. Забравила съм я. Опаковката й е синя. Чак сега забелязвам. И корицата на книгата е синя. Като гъстата брада. Леко накъдрените краища на дългите ми кичури полягат нежно върху бялата хартия. Искат да останат там. Не ги отмествам. Пейката започва да се тресе. Не разбирам какво става, докато не вдигам очи и не поглеждам край себе си. Някакъв е седнал до мен, грубо нарушава личното ми пространство и аз гневно, но и ужасено го гледам.

– Божичко… – отронвам.

– Само недей да пискаш. Не съм страшен. Е, поне не толкова де… – отвръща ми онзи и ми намигва.

Върху черепа му стърчи нещо. Трябва да е коса, но не прилича. Гарваново черна в корените и отровно зелена към върха. Стърчи отвсякъде като чорлаво бодливо гнездо. Намазана е обилно с гел, лъщи от километри под лъчите на слънцето. И явно опитва да ме впечатли. Но успява всъщност само да ме дразни. Добре поне, че не е острият противен гребен, който повечето пънкари и производните им си оставят да стърчи самотно върху бръснатите скалпове.

– Кое е това противно създание, което се опитва да ме заговори? – запитвам с погнусен тон, вгледана в… синята му брада! Гъста, но не дълга като на благородния убиец в приказката. Никак не е като неговата, защото създанието до мен не е от приказките. Там няма неуравновесени и психично болни същества.

– Глуха ли си?? Попитах те: „Извинявай, мястото до теб свободно ли е?“. Не получих отговор и седнах. Сама си си виновна, че си невъзпитана и заблеяна като овца.

– Овца??!! – възкликвам удивена и устните ми се разтварят. Искат да роптаят. Още не се е родил мъжът, който така открито ще ме превъзхожда!

– С която с удоволствие бих се нахранил – апострофира ме смешникът бързо и не ми дава шанс да отговоря. – Приятно ми е да се запознаем. – Тонът му се сменя и изведнъж става галантен. – За теб съм злият ненаситен вълк. Нали?

Поднася ръката си към мен и чака. Не отговарям на жеста му, а само го пронизвам с леден поглед. Опитвам да го смачкам. Да го убия.

– О, далеч си от подобен образ, пикльо – заключавам хладнокръвно и забивам нос отново в книгата. Оставям го да се терзае, докато си дояждам вафлата. Не искам гости. Особено такива като него. Нито сега, нито по-късно. Следващата приказка в книгата ме зове.

Лунатикът скача от пейката и аз изтръпвам. Страх ме е. Не знам какво смята да прави и това ме побърква. Той стои прав и ме гледа. Точно като дебнещ вълк, като магьосник, опитващ се да те подчини на волята си. Дали не го обидих? Той започна пръв. Овца е майка му, задето го е направила такъв… коч. Неугледен и противен. Палячо. Ако бяхме в света на приказките, той със сигурност щеше да бъде придворният шут, който трябва да забавлява царя и семейството му и ако не успее… о, смъртта му е в кърпа вързана. Така са наказвали придворните клоуни за некадърността им да сеят радост. Нямам братя, които да ме спасят сега. Няма го ловецът, който трябва да застреля този хищник в сърцето и да му разпори стомаха. Сама съм. Лудият внезапно застава пред мен, пада на колене и почти се блъска в лицето ми, както съм се навела над книгата. Избелелите му дънки се търкат в асфалта и обират всяка мръсотия от земята. Усещам, че ще иска нещо. Ще се моли, ще ме пита и разпитва: откъде съм, как се казвам, какво работя, имам ли си приятел, семейство… Не те засяга, досадник! Изчезни от лицето ми веднага! Плашило!

– Извинявайте, госпожо. Свободно ли е мястото до Вас? – Лудият е положил десница върху сърцето си и ми отдава почит. Кланя ми се. Поглежда ме втренчено, иска да му отговоря. Решавам се.

– Госпожица – поправям го аз.

– Госпожице! – повтаря той и се покланя още по-дълбоко. – Извинявайте за грубата обида преди малко. Казвам се Асен. Приятно ми е. Мога ли да заема мястото до Вас и просто да Ви правя компания?

Жалко. Не е Ханс. Не е нито Вилхелм, нито Якоб. Не е и Шарл. Дори не е Хензел, но се опитва да се прави на Филип.

– Не беше ли злият ненаситен вълк? – питам го закачливо. Щом иска, ще си поиграя малко с него. Вече не ме е страх толкова! Видях го колко струва.

Синята брада забива очите си в моите и се усмихва широко. Сигурно това е бил начинът да съблазниш някоя дама в онези времена – падаш на колене пред нея, даваш й най-чаровната си усмивка и се държиш любезно. Но аз съм трудна. Чепата.

– Мога да бъда. Стига да пожелаете, госпожице.

– Къде отиде свойският ти тон, мъжкар? – Той мълчи. – Хората ни гледат. Последното, което искам в момента, е да си помислят, че те познавам. Никак не ги обичам шарените лигльовци!

Момчето се отмества с думите:

– Както кажеш. Желанията ти са заповед за мен.

Колко благородно! И клиширано. Спасете ме от този. Моля ви!

– Така и не разбрах името ти – подема той.

– То не те интересува – отсичам и продължавам да чета.

Двамата мълчим. Но не спирам да усещам погледа му върху мен. Изучава ме. След малко отронва:

– Какво четеш? – И добавя: – Петдесет нюанса сиво?

– Стига си задавал въпроси. Обичам да живея в тишина.

– Що? Всички момичета си падате по тази книга. Просто бях любопитен да разбера дали и ти си сред тях… като тях…

– Любопитството е присъщо на жените.

– Така ли? Не знаех.

Иронията му ми е скучна. Кученце, не вълк. Не му се получава на момчето.

– Образовай се, глупак! Ако имаше толкова мозък в боядисаната си глава, колкото обеци по ушите, нямаше да го водим тоя разговор сега. – Обичам да съм високомерна и надута понякога. Не мога да кажа защо. Чувствам се силна.

– Ще ги махна.

– Уж си зъл и ненаситен вълк, а нямаш силата дори да се озъбиш. Покажи ги тия зъби, Кумчо Вълчо. Ухапи ме. Разкъсай ме. Изяж ме. Дъвчи ме бавно. Изпий кръвта ми тук и сега, или се измитай!

– Много си жестока, како.

– Такава съм. А ти какво си?

– Момче… което си търси компания?

Смея се с глас. Момче? Или чучело? Компания? Моята компания?!

– Да не работиш в цирка? Успя да ме развеселиш.

– Ще ти се.

– Да, ще ми се. На глупаците, накичени и шарени като коледни елхи, там им е мястото.

– Ще се променя.

Заради мен?! Трогната съм!

– Чупката, цветен. Не си моят принц…

– Ще бъда.

– … Не идваш на бял кон…

– Ще дойда.

– … Не те вее вятърът…

– Напротив.

– Рядко нагъл тип си – отбелязвам агресивно, докато той тръпне в очакване да изплюе някоя нова тъпотия. Обича да ме затапва. Или да ме провокира.

– Носиш опърпан, стар и провлачен сиучър… Какво пише на него? Megadeth? Мега смърт ли означава? Това ли е твоето скрито послание към мен?! Ще ме убиеш, след като ти пусна и те задоволя сексуално? Ще ме транжираш с хищните си нокти? Скрий се!

Какво друго да направи? Няма блестящи доспехи, нито пък червено наметало от коприна, с което да ме впечатли. Само грозновата синя брада, ужасна прическа, халки на ушите, кошмарни, вмирисани и протрити дрехи и много, много време за губене.

– Ще си купя нов. Обещавам – заявява ми тържествено той. Сякаш ме вълнуват спонтанните му намерения.

– Струва ми се, че дори понамирисваш… Вълчо…

– Ще се изкъпя. – усмихва ми се. Сигурно не го е правил скоро. Вдига ръката си и помирисва лявата си мишница като животно, за да провери дали не го пързалям. След това изстрелва: – Свърши ли? Защото искам вече да те целуна.

Милият. Сигурно никога не е целувал, затова толкова бърза. Очаква да ме впечатли? Изпуснал е влака. Тук ли трябва да направя гримаса, да махна театрално с ръка и като по филмите да се изцепя: „Мъже!“? Синята брада иска да ме целуне. Очаквах мигът с целувката да е по-красив и вълнуващ… Ще си запазя този копнеж за по-нататък.

– … Какъв претендент си ти за моето сърце? Няма да те целуна, няма да се превърнеш в принц. Изчезни, жабок! Хем си син, хем си зелен. Отвращаваш ме!

– Ти да не си феминистка?

– А ти да не си полудял?

– Мразиш мъжете?

– Мразя неосъзнатите момченца. Като теб!

– Радвам се. Трябва да те оставя засега.

Това ли беше?! Злият ненаситен вълк май се уплаши. От една проста и заблеяна овца. Не можа да я изяде. А беше гладен… Ех, мила майко, и аз като теб нямам късмет с мъжете. Не успявам да ги задържа край себе си. Твоят избраник, баща ми, те заряза заради друга, остави те сама с мен. Накрая ти си отиде огорчена в Карлово, при твоите, а аз започнах своето самотно скиталчество…

– Ще бъдеш ли тук след… двадесет минути? – пита ме внезапно Синята брада.

– Надали, сладур. Довършвам страницата и след малко си отивам. Ще остана само в мокрите ти сънища.

– Петнайсет?

Вдигам рамене несигурно. Хайде, ще му дам шанс да си поиграе. Той се изстрелва като тапа и изчезва надолу по алеята. А можеше и да бъде романтичен. Но злите вълци нямат това качество. Дори и в приказките.

– Заповядай. – Гласът му ме стряска. Отново не съм го усетила от пребиваването си в света на фантазията.

Едва ли са минали повече от десетина минути. Запъхтян е, а и ръката му леко трепери, докато ми подава някакъв голям плик. Поемам го бавно. Подарък?! Изненадана съм, никак не съм го очаквала. Оказва се дебела и прекрасна книга, с твърди корици и страхотни илюстрации. Приказки. От различни автори, събрани в един том. Чудесно! Нямам такава книга вкъщи. Започвам да омеквам и грозноватото чучело вече не ми е толкова противно. Колко съм евтина, помислям веднага. Продадох себе си, душата си, златната си душа, за една книга. Която обаче е много вълнуваща. Цената й също.

– Страница 67. „Синята брада“ – оповестява момчето. – Знам какво четеш, познах книгата ти още в началото. Знам всичките издания с приказки, които съществуват у нас. Затова реших да те изненадам с нещо ново. Сигурен съм, че го нямаш. Чела ли си приказката за убиеца със синя и дълга брада? Обожавам я.

О, изненада ме, миличък. Наистина. Много ти благодаря. Никой никога не ми е отправял подобен жест. Не. Стегни се, момиче. Този отново ти демонстрира превъзходство. Лъже те. Оплита те. Коварен използвач.

– Не работя в цирка – уверява ме той и ми се усмихва чаровно. – В близката книжарница съм. Днес ми е почивен ден. Виждам, че обичаш сладко. Вярвам, че книгата ще подхожда с това.

Вади иззад гърба си кутийка с бонбони. Красива фантазия от много шоколад в чаровна опаковка. И нея ще запазя, също като книгата. Бонбоните ще ги изям сама. Не обичам да деля. Особено с непознати. Твоя ли съм вече, момче? Сама не знам. Мога ли да скрия колко приятно съм изненадана от теб? Под обвивката на Квазимодо май си съвсем нормален…

– Имаш напредък – поощрявам го. – Благодаря.

– Само това ли ще кажеш? – учудва се той.

– А ти какво искаш? Да те целуна? – почвам да се смея. Пак си е повярвал твърде много.

– Може би да… – хитрува Синята брада. – Или… мислех си…

– А, не – отвръщам през смях.

– А, да! – опонира ми той. – Свободна ли си довечера? За една кратка вечеря… вкъщи? В седем? Ето ти адреса ми. Живея съвсем наблизо.

Подава ми изписаното листче. Надраскал го е преди това, недораслото вълче. Кратка вечеря? Или среднощен пир на страсти? Опитва да ме направи задължена към него, предполагам. Да ме вкара в леглото си? Със сигурност! Свободна съм довечера. Ще отида, щом иска. Ще видя какъв е звяр и как ще опита да разкъса овчата ми плът. Май ще се получи приказка от това, Ханс!

Звъня на вратата. Седем без малко е. Стара панелка с олющена мазилка. Дървената врата е сигурно на петдесет-шейсет години. Жалко. Не се намирам в замък. Иначе всичко щеше да е прекрасно. Асен (нали така се казваше?) ми отваря бавно и се оглежда стреснат. Аз го поглеждам още по-стресната. Той ме кани вътре, в потъналия в мрак апартамент, и аз пристъпвам плахо. Сякаш съм в забранената стая и всеки момент очаквам да видя по стените окачени скелети в рокли. Няма кръв по пода. Само протъркан килим. Момчето пали лампата в коридора и ми казва:

– Влез в хола. Сега идвам.

Изчезва в дълбините на мрачната си бърлога. Скроил е нещо със сигурност. Дали не отива да заключи, за да бъде сигурен, че няма да избягам и да може спокойно да ме убие без никой да разбере? След малко се връща. Седнала съм на дивана в хола, както ми каза. Пред мен е постлана тънка бяла покривка, наредени са прибори и няколко чинии. На масата стърчат две високи и красиви чаши за вино.

Вълкът се връща. За своята плячка. Носи бутилка вино в едната ръка и тенджера с някакво ястие в другата. На светлината от лампата в хола лицето му е коренно различно. Свежо и много приятно.

– Брей, можело било – казвам и се усмихвам кротко. Моят любовник вече не е Синята брада. И косата му не е черно-зелена. Лежи спокойно върху черепа му. Тъмнокестенява. Изкъпал се е, облякъл е чисти и по-нови дрехи. Махнал е боята от косата и брадата си.

– Казах ти, че ще се променя – намигва ми Асен.

– Заради мен? Поласкана съм! – Иронията не слиза от ума ми. Виждам в очите на момчето блясък. Знам какъв ще бъде завършекът на тази вечеря. Но Червената шапчица не се е дала на вълка. И аз няма да се дам. Поне не още.

– Надявам се да ти хареса – казва вълкът, докато ми сипва в чинията. Месо. С домати и лук, с гарнитура от картофена салата. Нали е хищник, моето месо няма да му стигне. Вълците могат да изядат десетки килограми само за една нощ…

Поставя малко хрупкаво хлебче до чинията ми. Сипва ми и вино – червено, гъсто и плътно на вкус. Като кръвта.

– Ще ми хареса. Аз съм… всеядна – натъртвам последната дума. Гласът ми е съблазнителен и виждам, че това му харесва.

– Чудесно – отвръща ми Синята брада. Или злият ненаситен вълк. Свикнах и с двата му образа. Харесват ми. Вдига чашата си към мен. – Наздраве! Просто така, за нас…

– За нас! – повтарям и отпивам. Погледът ми не изпуска неговия.

Храним се. Не сме много разговорливи. Може би защото и двамата сме гладни. Той е сготвил всичко. Умее да готви. И това ми харесва. Вечерята привършва, той внезапно ме хваща за ръка, помага ми да стана и пуска музика с дистанционното от своята уредба. Иска да танцуваме. Малка увертюра преди истинския, големия танц в другата стая. Или може би тук, направо на дивана. Нямам предпочитания. Искам просто нощта да не свършва. Взе да ми става хубаво. Мисля, че намирам любовта. Най-сетне.

Той полага ръце на кръста ми и започваме да танцуваме валс. Бавен, тих и много нежен. Гледам в очите му и се мъча да го разгадая: нищо не знам за него, само името му, а чувствам, че той ме е научил цялата. Макар и да не знае още как се казвам. Единак ли е, или глутницата му е някъде наблизо? Решавам да поправя своята грешка от сутринта. Повдигам се на пръсти, той е по-висок, и прошепвам в ухото му бавно:

– Иванина.

Вълкът само се усмихва и нежно ме поклаща в ритъма на валса. Музиката забавя своето темпо. Сигурно ще свърши след малко. Аз не издържам и впивам устни в неговите. Искам да ме изяде. Какво пък? Червената шапчица е приказен герой. Аз съм си съвсем реална и имам своите нужди. И вълкът не се дърпа, а страстно ми отвръща. Сигурно не очакваше да съм негова толкова бързо? Виждам, че открито споделя моята страст. Чувствам се като Пепеляшка, като Спящата красавица, танцуваща на сватбата си със своя красив и знатен принц. Синята брада прокарва ръка по косата ми и изведнъж я стисва. Господи, точно като в приказката! Сега ще ме убие, нали? С голите си ръце ще поиска да ме удуши! Убивай ме бавно, момче. Разрешавам ти. Не. Момчето просто повдига леко главата ми и продължава да ме целува, да оплита устните си в моите. Усещам дъха на виното, вкусвам устните му. Меки и приятни, нежно докосващи ме. Благородник! И той вкусва от моите, тества ме, иска да узнае дали мога да бъда неговата принцеса. Дали съм вкусна. Аз съм принцеса! За пръв път в живота си! И в момента страдам, трябва да страдам, за да мога след малко да се почувствам щастлива. Знам, че красивата нощ ще свърши. Дали утре ще е същият с мен или съм само дълга програма за тази вечер? Това е моето страдание сега.

Синята брада ме целува по врата. Внезапно си пожелавам вълкът да оближе плячката си, преди да я изяде. Нека нощта да се помни и от двама ни. Ръката ми се плъзва надолу по гърба му и докосва закачливо задника му. Асен само ме поглежда и не спира да се усмихва. Дала съм му шанс да ми покаже колко кръвожаден и жесток може да бъде.

– Да те видя, Вълчо, колко си див! – възкликвам задъхана от възбуда. И той се задъхва…

Моята приказка скоро ще свърши, Ханс. Усещам го. Искам такава да си остане, да свърши така, да я помня така. Моля те, умолявам те, постарай се тя да е проникновена, жива, да диша, да бъде чувствителна. Искам да е много тъжна. Приказка за намерената, но несигурна и колеблива любов! Знам, че можеш да я напишеш.

Не си сама, малка кибритопродавачке! И моята душа страда, ще иде на небето при теб и там ще блуждае като златна месечина. Чакай ме, мъничка русалко! Не се превръщай още в пяна. Не и преди мен. Искам да усетя принца до себе си как ме докосва. Как ме целува. Как ме обича. Ти намери своя принц. Почакай и аз да почувствам моя!

Дали това момче все пак не е моето храбро оловно войниче, сега, след като вече не е Синята брада и очевидно не е моят убиец?

Вратата се отваря с трясък и двамата подскачаме. Някой идва. В ума ми изниква онази финална сцена от детското филмче, където братята на принцесата нахлуват в горящия замък с големи брадви в ръце. Пламъците танцуват по тежките стоманени остриета. Гняв владее душите и блика от тъмните очи. Мъжете ще убият Синята брада и ще ме избавят от смъртта. Моите братя идват да ме спасят. Изчезвайте, отрепки! Аз искам така да умра!!!

– Насам, момчета. Ей го тоя синкавия! – възкликва застаряващ чичко и двама мъже изникват зад гърба му. Той продължава да нарежда. – Умникът не си е плащал наема от три месеца! Че и мацка си е довел. Ступайте го бързо, да знае кой е шефът тука!

Братята нахълтват в хола, повалят на пода Синята брада и сцената от филма се пренася в реалността. Стоя безмълвна, притиснала длани в лицето си и гледам безучастно.

Помня как дебелите брадви проблясваха в нощта и насичаха плътта на благородника убиец. Но тук няма брадви. Само юмруци и крака. Стоварват се. Удрят и отмъщават. Веднъж. Два пъти. Пак и пак.