Сп. Сборище на трубадури
Интервю с Милан Асадуров
Въпросите зададоха: Петър Тушков, Владимир Полеганов, Стоян Христов и Александър Карапанчев.
Милан Асадуров (milanasadurov.com) е български писател, книгоиздател и преводач на научна фантастика. През 1979 година създава и става първият отговорен редактор на фантастичната Поредица „Библиотека Галактика“. Преводач на няколко книги на Братя Стругацки („Пикник край пътя“, „Бръмбар в мравуняка“, „Вълните усмиряват вятъра“, „Времето на дъжда“, „Обреченият град“, „Приказка за Тройката“), превежда Даниил Хармс („Случки“) и Лев Гумильов („Етногенезисът и биосферата на Земята“). Редактор е на алманаха „Фар“ и на научно-популярната поредица на варненското издателство „Нептун“, където издава книги на Тур Хейердал, Жак-Ив Кусто. Бил е главен редактор на списание „Корабостроене и корабоплаване“ и директор на издателските къщи „Галактика“ и „Сталкер“. Редактор е на първия и единствен фотоалбум за растителния и животинския свят в Черно море, дело на подводния фотограф Любомир Клисуров – „Черно море под водата“ (2008). Собственик на книжарница „Сталкер“
От края на 90-те години насам публикува фантастичната поредица „Истории за Нищото“. В края на 2011 г. издава в 61 номерирани и 40 „незаконни“ екземпляра автобиографичната книга „e-book“. През 2013 г. излиза „Който следва Пътя“ – петата книга от „Истории за Нищото“.
В резултат от 33-годишните си изследвания на историята на фаровете през 2014 година публикува книгата „Фаровете в Стария свят от древността до наши дни“.
Прочетете останалата част от цитираната информация за Милан Асадуров в Уикипедия, където ще откриете и подробна библиография, а после веднага се върнете за онова, което сподели с читателите на „Сборище на трубадури“.
Коя е неизлечимата страст на човека Милан Асадуров?
Любознателността. Честно казано, тя е истинска краста. И най-лесно я начесвам с книгите. Те не само помагат на човек да опознае живота. Чрез тях човек може, без да се преражда, да живее много и различни животи. Откакто станаха достъпни извън киносалоните, и филмите вършат същата работа. Музиката (в моя случай – джазът) допълва кълбото от страсти, които ме мотивират да живея. Не напразно озаглавих мемоарите си ”61 или CV под формата на илюстровано / черно-бяло / бурно обяснение в любов към книгите, филмите, картините, фотографията, фаровете и джаза, а защо не и любовните забежки на един пристрастен читател, зрител и слушател под формата на Curriculum Vitae”. В тях на всяка година от живота ми е посветена отделна глава и всяка глава завършва със списък на любимите ми книги, филми и джазови албуми, излезли през съответната година.
На какви антикварни книги намирате нови читатели в книжарница „Сталкер“? Как протича работният ден на един собственик на книжарница във Варна?
Моята книжарница е за ценители. Останалите не са добре дошли, а невежите направо ги отпращам. Истинско удоволствие е обаче да посрещам тези гости, които търсят хубава книга. Ако я нямам, им помагам да я намерят при някой от колегите в страната. И колкото по-млад е клиентът, толкова по-ниска е цената. А ако разбера, че е истински ценител, просто му подарявам книгата. Всеки ден ме посещават приятели. Особено през лятото и есента. Тогава дворът на книжарницата се оживява много. Когато нямам гости, чета, гледам филми или слушам джаз. С четенето нещата се усложниха, откакто, без да притежавам неговия талант, ме споходи болестта на Борхес – дегенерация на макулата. Вече не виждам дори с очила никой кегел от печатарските шрифтове – дори 14 пункта! Мога да чета само на компютъра, като увеличавам буквите до 3-4 см. Добре, че вече съм на възраст, когато предпочитам за препрочитам любимите си автори.
Постмодернизмът и съвременният български фантастичен роман от гледната точка на писателя Милан Асадуров?
Преди година украинската литературоведка Олена Ю. Сайковска от Нижинския държавен университет «Николай Гогол» защити дисертация и една глава от нея е озаглавена „Трилогията за «Нищото» на Милан Асадуров като постмодерна фантастика”. Тогава разбрах, че съм постмодернист. Пък аз си мислех, че постмодернисти са пишещите членове на групата „Монти Пайтън”, Кърт Вонегът или Итало Калвино, а у нас постмодернистичен автор е само моят приятел Людмил Станев. Истината е, че не познавам българския постмодернистичен роман, защото не е достъпен за мен, полузрящия, в някой електронен формат.
За книгите с куфари е говорено (knigite.bg), на няколко места. Но е едно от нещата, които все още звучат неизяснено за родените след промените в България. В какви условия се зароди „Библиотека Галактика“?
Една от причините да седна и да напиша мемоарите си беше интересът на много млади хора как се е появила „Библиотека Галактика” в ония времена. Така описах подробно от моя гледна точка всички перипетии около създаването й. Преди нея в България фантастиката беше любим жанр на една шепа читатели, които в очите на останалите изглеждаха, меко казано, странни хора. Добре познати у нас бяха само класиците в жанра. За 22 години (1956-1978) в списъка от 131 книги на поредицата „Приключения и научна фантастика” имаше само 14 книги на чуждестранни фантасти. Жул Верн беше представен с четири книги, Станислав Лем – с три (ама какви!), Иван Ефремов – с две, а големите в жанра Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Рудолф Ерих Распе, Александър Беляев, Аркадий и Борис Стругацки – с по една! И толкоз. Тук списъкът свършваше! Книгите от български автори също бяха 14, като достойно и съвсем заслужено с пет книги беше отличен само Петър Бобев. Атанас Славов се «фукаше» с две книги, а Любен Дилов, Димитър Пеев, Светозар Златаров, Александър Геров, Петър Стъпов, Марко Марчевски и Георги Марков – с по една.
В ония времена най-лесния начин да се прокара нещо ново беше човек да се позове на „челния опит на съветските другари”. Най-близо до моята идеална представа за фантастична поредица беше «Зарубежная фантастика» на издателство «Мир». Не напразно след 1968 г. редакцията на това издателство май няколко пъти беше разтурвана. И затова подборът на включените заглавия лъкатушеше според политическата конюнктура. Освен това оформлението беше стилно, но прекалено традиционно, книгите не бяха номерирани и не се знаеше какво ще излиза. Пред очите ми все бяха англоезичните поредици за фантастика, които гледах по будките на западноевропейските пристанища, докато плавах с кораба на баща ми през 1970 г. Исках да направя нещо, което хем да прилича на тях, хем да не подразни идеологическите величия, та да спрат поредицата преди да е набрала скорост. Разковничето беше в подбора и най-вече в неговия баланс.
Така в „Библиотека Галактика” успяха за първи път да се появят на български книгите на Джон Уиндъм, Робърт Йънг, Урсула Ле Гуин, Хал Клемънт, Робърт Шекли, Джеймс Уайт, Фред Хойл, Фредерик Пол, Сам Лундвал, Теодор Стърджън, Робърт Хайнлайн, Робърт Силвърбърг, Франк Хърбърт, Дъглас Адамс… И благодарение на прекрасните сюрреалистични корици на Текла Алексиева техните тиражи понякога надминаваха 200 хиляди (!!!). Те никога не се появиха по витрините на книжарниците, защото се продаваха само „под масата” и достигнаха до сърцата на милиони българи, като промениха мисленето поне на две поколения наши сънародници.
Ето как моят рано напуснал ни приятел Агоп Мелконян описа след време първите впечатления на редколегията (и по-специално на д-р Славчев) от кориците на „Библиотека Галактика”: „Пак на това второ събиране (на редколегията на 19 ноември 1978 г.) за първи път видяхме корици на Текла Алексиева. По-точно – корицата на «Завръщане от звездите» на Станислав Лем. Един от редколегията (ще запазя името му в тайна) рече: Другари, ще ги излежаваме в затвора тези корици, да знаете!” Апропо, делото на Текла така и не беше оценено подобаващо през годините и много се радвам, че моите приятели, изследователите на историята на българския буквар и българския комикс, Антон Стайков и Свобода Цекова подготвят проект, с който цялостно да представят оригиналите на великолепните корици на Текла Алексиева може би в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.
Редколегията на „Библиотека Галактика” също беше въпрос на компромис. Първият човек, за когото се сетих, разбира се, беше Любен Дилов. Не го познавах лично. Той се беше оттеглил в почивната станция на писателите в Хисаря и си пишеше там на спокойствие. Уговорихме се по телефона да ни приеме и някъде към края на април с главния редактор Йово Неделчев взехме самолета за Пловдив.
Любен Дилов ни посрещна радушно, търпеливо изслуша идеите ми и чак тогава възпитано ми подряза крилете:
– От тая работа нищо няма да излезе!
Човекът кротко ни обясни, че издаването на фантастика в България е монополизирано от тримата доктори, някой де юре, други де факто оглавяващи комсомолските печатни издания в България – д-р Димитър Пеев от в. «Орбита», д-р Светослав Славчев от сп. «Космос», и д-р Светозар Златаров от сп. «Наука и техника за младежта». Без тях практически никой не може да издава фантастика в България.
– Добре, ще включим и тримата доктори в редколегията – примирително вдигнах рамене аз.
– Ама сами няма да се справим – поклати глава Дилов, като ме прецени за миг и аз се видях изяден от лъвовете. Явно човекът и друг път си беше имал работа със соццензурата на докторите.
– Искаше ми се да включим и Елка Константинова – плахо нададох глас. – Ама тя преподава в университета в Краков.
– Какво като е в Краков. Поща няма ли? Самолети няма ли? Елка става. И във вестник «Орбита» има едно момче – Агоп Мелконян. И той става. И сигурно няма да можем да минем без Огнян Сапарев, да знаете.
Съгласихме си. Така се оформи бъдещата редколегия. Само едно нещо не разбрах и вече никога няма да разбера, защото Любен Дилов си отиде от този свят. Дали тогава той предложи Огнян Сапарев, защото е изключван от комсомола или защото беше сътрудник на Шесто управление на Държавна сигурност и искаше да ни намекне, че нашата работа няма как да мине без човек на «Шесто», та поне да го знаем кой е.
Какви знакови абсурди и какви красиви метафори се породиха от запознанството на Библиотеката с Държавна сигурност?
В подбора на заглавията за програмата на „Библиотека Галактика” първоначално за двайсет, а сетне и за четирийсет години напред (по това време комунизмът изглеждаше вечен!) много ми помогнаха моите приятели от музея, археолозите Александър Минчев и Петко Георгиев. Те обикаляха света с изложбите на съкровищата от българските музеи и познаваха добре най-вече англоезичното «фентази», което по разни причини не беше превеждано на руски и поради това още не беше се загнездило в гънките на моя мозък.
По него време във Варна беше дошла на гости секретарката на музея Метрополитен в Ню Йорк. Тази любезна млада дама много хареса България и дори се записа в едно читалище да се учи да танцува български народни танци. Един ден, когато разбра с какво се занимаваме непрекъснато със Сашо и Петко (преди Краси Вачкова да го отвлече в София), дамата сама предложи да направя списък на стотина книги, които тя да издири из антикварните книжарници в Ню Йорк и да ги изпрати в дар на нашия музей. Сетне издателството щеше да ги купи от музея с посредничеството на местната държавна антикварна книжарница. Така работата щеше да бъде оформена изрядно и от документална гледна точка.
Катрин си изпълни перфектно обещанието, след два месеца книгите пристигнаха и моментално ги… арестуваха. Мина месец, после още един, а подозрителните писания си седяха в Държавна сигурност. Четяха ги като луди за идеологическа диверсия. Един ден намина отговорникът от службите за издателството и мимоходом ме попита:
– Ти откъде познаваш Аксел Шпрингер?
По него време Шпрингер беше най-маститият издател в Западна Германия. Бях искрено учуден.
– Че откъде аз, вчерашното хлапе, мога да познавам Шпрингер, уважаеми?!
– Ааа, познаваш го, познаваш го – рече той, – щом получаваш кашони с книги от него.
– А бе, човеко, книгите ги праща Катрин от Америка!
– Да ама знаеш ли, че фамилията на твоята Катрин е Шпрингер. Два месеца вече проверяваме дали имат роднинска връзка.
Накрая дадоха книгите, ама не всичките! Някои май не им харесаха?!
Ако се чудите защо в зората на демокрацията много от най-успешните бизнесмени във Варна бяха все бивши ченгета, да знаете, че аз съм виновен, а не куфарчетата с пари, които получиха от службите. Оказа се, че покрай издателските ми напъни неволно бях ограмотил мнозина от тях.
Имаше ли компромиси преди „промените“? А книги, които искахте да издадете в поредицата, преди или след промените, но не се реализираха?
Веднага след дебютните книжки окончателно ошашавихме любителите на фантастиката със «Завръщане от звездите» на Станислав Лем. И сега се чудя с какъв акъл си сложих главата в торбата и издадох тази книга на Лем с две отрицателни мнения. Отличиха се двама от докторите. Те твърдяха, че не може, когато комунизмът е победил и всички са материално задоволени, хората да престанат да мечтаят. Аз пък се оправдавах, че строго погледнато това не са официални рецензии, а лични мнения на членове на редколегията. Други техни колеги в редколегията само цъкаха с език, но „Библиотека Галактика” много бързо набра скорост и никой нямаше интерес поредицата да спре. При обсъждането на плана за първата година обаче «Прекрасният нов свят» на Олдъс Хъксли не можа да мине, макар Любен Дилов да размахваше едно издание от ГДР. Доводът на докторите беше железен – в Съветския съюз това заглавие не е излизало! За «1984» естествено и дума не можеше да става! Никой от нас не беше толкова луд.
Спорът за Лем ме научи как и аз ловко да замерям докторите с техните камъни по техните глави. С помощта на отколешните ми приятели Дончо и Боян (братя Дончеви), дето през 1964 г. ме спасиха да не умра от скука в болницата и насила ме накараха да науча руски, издирих съветските издания на англоезичните и полските автори в периода 1962-1968 г. Най-«опасните» книги естествено бяха излезли до чешките събития, а най-строго пазената тайна «досежно решаващото доказателство за правоверност», споделена само с Агоп Мелконян, бе че след като няколко души от издателство «Мир» вече си бяха отишли, в началото на 1969 г. цялата редакция на най-голямото московско издателство за фантастика «Молодая гвардия» беше изхвърлена на улицата.
Каква е осезаемата разлика между поредица „Библиотека Галактика“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“ и издателство „Галактика“?
Три години след създаването на „Библиотека Галактика” напуснах варненското издателство след конфликт с ръководството. За да разберете каква беше атмосферата в издателството ще ви разкажа следната история:
Директорът на издателството Петър Станев нареди да монтират във всяка стая на повереното му идеологическо учреждение разговорна уредба. Формалният повод беше, че така лесно и бързо ще може да вика служителя, който му трябва. (Сякаш не бяхме книгоиздатели, а пожарна команда!) Системата обаче не подаваше нито светлинен, нито звуков сигнал, че директорът се е включил в нея. И всъщност се оказа, че скритата цел на началството е тайно да подслушва какво си говорят подчинените му по стаите. Петър Станев се оказа абсолютен параноик. Понеже курортният комплекс «Златни пясъци» беше пълен, да не кажа препълнен с ченгета – и явни, и тайни, – предполагам, че работата му в тази нездравословна среда го беше направила болезнено подозрителен шпиономан. А може такъв да се беше родил човекът?
Няколко години преди сакралната 1984 г. шефът въведе режима на «Биг Брадър» в издателството. Народът се възпротиви – кой явно, кой подмолно. Колегите взеха да слагат силно свирещи радиоприемници до микрофоните, да лепят дъвка върху тях, да срязват кабелите, а когато някой върна техниците да монтират спестените червени лампички, които трябваше да светват, щом шефът се включи да подслушва, Петър Станев се видя в чудо, вдигна ръце и демонтираха уредбата. Това беше първата пирова победа на колектива над директора. Той обаче тутакси смени тактиката и възприе колонизаторската норма «Разделяй и владей».
Напуснах издателството, оставяйки след себе си програма за 40 години напред, балансирана редколегия, група въодушевени преводачи и милиони читатели, които години наред работеха като добре смазана машина.
Един ден през есента на 1990 г. три бивши колежки от издателството се появиха във варненското студио на националната телевизия, където работех по онова време, и разтуптяни сърца ми съобщиха, че предишната вечер на общо събрание на колектива ме избрали за директор на издателството.
Те ти, булка, Спасовден! До снощи директор беше Панко Анчев. Преди около година, още при първите пориви на демокрацията, той се беше изхитрил по светлия пример на партийното издателство, ловко префасонирано от Партиздат в «Христо Ботев», да прекръсти варненското книгоиздателството от «Георги Бакалов» на «Галактика», но и това не беше спасило главата му.
Старото ръководство не само че трудно възприемаше демократичните промени в обществото. Издателството изпитваше сериозни финансови затруднения. И „Библиотека Галактика” агонизираше. Половината оригинали от книгите от програмата бяха изчезнали. Редколегията се беше разпаднала. Главният художник беше напуснал, прекъсвайки връзката с Текла Алексиева. Много от преводачите вече работеха за новите частни издателства или бяха направили собствени. Сред първите оздравителни мерки бе новата серия „Кино” на „Библиотека Галактика”. Тя включваше «Междузвездни войни», «Извънземното», «Портокал с часовников механизъм» и «Умирай трудно». Оформлението бе дело на Димитър Трайчев, а кориците нарисува Петьо Маринов. Продадохме целите тиражи „на зелено” (за около 66 000 долара) още преди да ги отпечатаме. Успехът главозамая колектива и той реши да легне по гръб и да си яде парите. Плановете за следващата година се оказаха пълен постсоциалистически боклук. Да се смееш ли, да плачеш ли? Ама хич не ми беше до смях. Направо побеснях. Държавните издателства нямаха бъдеще. В края на годината с Митко Трайчев напуснахме издателството и основахме собствена издателска къща „Сталкер”. Решихме да не издаваме фантастика, за да не изпаднем в конфликт на интереси.
Как тълкувате бума на българския хорър след 10.ХІ.1989? Има ли нещо, което според вас не достига (освен многохилядните тиражи) на съвременните български поредици за фантастика?
Обяснявам си го с ефекта на махалото. Трябваше да се запълни абсолютният вакуум в тази област у нас. Проблемът е, че този жанр само привидно е лесен, а всъщност е много труден. Пък отгоре на всичко не всеки ден се раждат Брам Стокър, Хауърд Лъвкрафт и Стивън Кинг.
На съвременните поредици нищо не им липсва. Напротив! Те страдат от някои излишества! Слава Богу, днес всеки може да издава фантастика. А шедьоврите не са чак толкова много. И често се появяват средни и дори слаби книги вече не заради идеологически компромиси. Днес всеки втори автор по света предъвква Дж. Р. Р. Толкин или Стивън Кинг и това няма как да не се отрази на родното книгоиздаване. И да си призная, често имам претенции към качествата на преводите, към шрифтовете и белите полета на книгите. Но това при мен си е професионална деформация.
Коя книга препрочитате често?
Често препрочитам Борхес, Бродски, Казандзакис, Хармс, Платонов, Калвино, Селинджър, Вонегът, Хесе, Уортън, Павич, Памук… Но когато закъсам, най-често отварям напосоки „Швейк” и животът веднага започва да ми изглежда прекрасен!
А кои десетина книги от световните образци пламтят най-ярко в усещането ви за фантастичната литература?
Още по-трудна задача. Почти като в „Изборът на Софи”. Но ще опитам да представя личните си пристрастия:
– „Пикник край пътя” и „Приказка за Тройката” на братя Стругацки
– „Марсиански хроники” и разказите на Бредбъри
– „Вавилонската библиотека” и „Книга на въображаемите същества” на Борхес
– „Майстора и Маргарита” и „Кучешко сърце” на Булгаков
– Поредиците за роботите и за Фондацията на Азимов
– Разказите за Хогбените на Катнър
– Поредицата за галактическия стопаджия на Адамс
– „Соларис” и всички приключения на пилота Пиркс на Лем
– Съвместните книги на Шекли и Зелазни
– „Властелинът на пръстените“ на Толкин
– Книгите за Одисеята и „Среща с Рама” на Кларк
– „Всичко живо е трева” и „Резерватът на таласъмите” на Саймък
– Поредицата за Дюн на Хърбърт
– Книгите за Речния свят на Фармър
– Тетралогията за Землемория на Ле Гуин
Стига! Защото сърцето ми се свива, като си помисля колко книги не съм споменал! А къде останаха Силвърбърг, Хайнлайн, Буличов, Уинзъм, Харисън, Пол…
Една от книгите ви, „61“, се разпространява и в електронен формат. В България успехът на тази среда за разпространение на литература е проблемен и не зависи само от читателите. Как виждате развитието на е-книгите у нас и къде трябва да се срещнат писатели, издатели, читатели, книжарници, може би дори държавни институции?
На пръв поглед е-форматът в България изглежда обречен заради манталитета на българина. (Помните ли кредото на Вуте: ”И 10 стотинки да стане бензина, пак ще го крадем”) И докато в началото на интернет ерата незаконното теглене на филми и музикални албуми можеше да се оправдае с тяхната недостъпност за българина, то кражбата на книги, дори да са хартиени, винаги е изглеждала благородна в очите на много хора. Има обаче два фактора, които ми вдъхват надежда. На много млади хора вече им се налага често да пътуват в чужбина, да учат и да живеят далеч от родния дом. Те не могат за носят любимите си книги на гръб. Та сто хартиени книги тежат 40-50 кг! (740-те страници на моята „61” тежат близо 1,5 кг!) Освен това българите в чужбина се държат много по-почтено отколкото в родината, пък и се научават да ценят чуждия труд. Бъдещето ще покаже дали Вуте или Европа ще надделее в душата на българина.
Какво според мен трябва да направят издателите? Да насочат усилията си към библиофилските хартиени издания и рязко да намалят цената на е-копията. Държавата пък, от своя страна, може да купува правата примерно на 50 нови книги годишно и да ги разпространява безплатно сред учениците в е-формат. (Става дума за някакви „мизерни” половин милион лева!)
А как си представям бъдещето? Според мен първо ще изчезнат обикновените книги. Просто хората ще престанат да ги купуват. В книжарниците ще останат само евтините джобни издания на вестникарска хартия и скъпите луксозни библиофилски ръчно изработени копия. После под натиска на е-книгите евтините джобни издания също ще изчезнат, а луксозните библиофилски издания ще станат обект на колекциониране от библиомани. Те няма да разрешават книгите им да се четат, а ще позволяват на отбрани гости да ти разглеждат със специални меки антисептични ръкавици. По това време книжарниците вече ще са изчезнали, заместени от интернет бутици за библиомани, а библиотеките ще са се превърнали в музеи. В края на компютърната ера и е-книгите ще станат музейни експонати. На тяхно място хората ще отглеждат книги-цветя. Поливаш саксията, вдъхваш аромата на цветето и вече си прочел и преживял “Мадам Бовари”. И по-богатите ще имат цели зимни градини, които, без да знаят защо, ще наричат библиотеки…
И накрая, с благодарност за чудесното интервю: Приказка или наука са морските фарове?
На времето започнах във варненското издателство като редактор на книгите на Тур Хейердал, Тим Северин и Жак-Ив Кусто. Когато напуснах издателството, имах късмета да попадна в единственото по онова време морско списание. Една от първите ми задачи беше да напиша цикъл от 12 статии за историята на българските морски фарове. С моя колега и приятел, фотографа Ангел Златанов през 1981-1982 г. ги обиколихме няколко пъти. Написах статиите, но не бях удовлетворен, защото осъзнах колко малко познаваме тяхната история. Нейното проучване ми стана хоби, съдба, фикс идея през следващите 33 години. Мирясах едва през 2014 г., когато публикувах „Фаровете в Стария свят от древността до наши дни”, за да стигна до извода, че фаровете са и приказка, и наука, и надежда, и спасение – с две думи истинска „работеща метафора”.
Несебър, 1982