Разказът е част от първата двайсетица в конкурса „Агоп Мелконян“ (2015). Първа публикация: сп. „Дракус“ 2/2015. За илюстрация е използван фрагмент от снимката: Internal organs and ribcage (front view), Plate 19 from Medical anatomy; or, Illustrations of the relative position and movements of the internal organs, от Francis Sibson (London, 1869), лиценз: CC-BY-SA.

Михаил Димитров

Алтерацията

фантастичен разказ

Катя е артист и живее артистично. Прекарва много време в авангардни дупки, а вечер описва находките си в творчески кръг с дрескод – продуктите на Крушата. А аз, както се шегуват в кръга, съм връзката ѝ с материалния свят. Управлявам въпросната корпорация.

„– Съвсем идеална двойка сте – смееха се те. – Пълни роботи!“

Нямах нищо против – бяхме такива, каквито искахме. А Катя се цупеше наужким. После извиваше изкусителното си тяло в престорена умора и събираше погледите им, зле прикрити и виновни, сякаш модните органични очи на художниците имаха собствена воля. И може би наистина имаха.

Преди прекарвах часове в размисли за връзката ни с материалния свят – как животът отива в обслужване на тялото с безбройните му нужди, за неотменимия край на битието. Не, не бях философ тогава… кибернетик бях. Но ранната болест на Катя ме разтърси. Тя вехнеше с месеци, организмът ѝ се самоизяждаше и тялото ѝ отслабваше, отказваше да функционира – грешка в системата от месо и кости, в която се бе родила. Място не можех да си намеря!

По онова време – бяха ’50-те години на 21-ви век, вече имаше „подобрявания“ – импланти памет тук, изкуствени очи там… Аз обаче ги докарах до естествения им апогей – алтерацията.

Започнах със своите органи. Сърцето замених с помпа, а кръвоносните съдове и кръвта – със синтетика. Премахнатите части заплуваха и запулсираха в камери от стомана и стъкло като сюрреалистични видения. Скоро към тях прибавих буците на белите дробове, страдащи от запрашения въздух; черния дроб, отърван от вредните навици на личността; половите органи, насред стреса на младата възраст. И докато аз и Катя ставахме все по-здрави и силни, в два големи аквариума се натрупваха купчините на плътта ни.  В стерилната лаборатория парче по парче се складираха за съхранение органичните ни части, свързани на системи, за да оцелеят за вечността.

Студ и изтръпване имаше след всяка подмяна. В началото вцепенението беше слабо, осезаемо само в най-спокойната част на нощта, а после – все по-силно, докато отчетливото му присъствие не го принуждаваше да отвори очи и да остави сензорните възприятия да го наводнят. Обикновено поглеждаше Катя и краткото неразположение му се струваше сън. А Катя го приласкаваше и успокояваше. Сякаш винаги беше будна.

Последни подменихме мозъците си. Отпечатъкът на личността беше истинският връх на алтерацията. Прехвърлихме се гладко върху електронните блокове на Крушата – шедьовъра на епохата, а сивото праисторическо вещество върнахме на костта и месото, от които се бяхме освободили. Свалихме старите си тела като демодирани костюми. Катя беше излекувана. Постигнахме безсмъртието.

Светлина – в началото неосъзната, но ярка, скоро го принуди да отвори очи. Огромна тъмна зала зад ярък прожектор, стъклени стени. Поиска да докосне стъклото, но му се доспа и отново затвори очи.

Катя обожава новото си тяло. Често в почивните дни, когато бродя по Повърхността – дивото отвъд града, тя остава пред огледалата. С годините работа за Големия плод лично бе нанесла доста изменения по себе си. Аз – също, макар и без нейната елегантност. Вградих си генератор на случайност – признавам, под влияние на някогашна мода. Имам комуникационни блокове за повечето работни честоти; монтирал съм си специални крайници, за да бродя из безкрайните равнини от прах и разруха там, горе. Всичко това е, разбира се, каприз на интелект, роден в клаустрофобичната среда на плътта. Катя смяташе, че асоциирането на електронната мисъл с един физически обект – атавизъм от „телесния човек“ на XXI век, е нещо хубаво, защото ни „центрира“, дава фокус на съществуването. За разлика от новите поколения, разтворени в „облака“ още от бебета. Тя трудно се бе приспособила към промяната… Изпитваше страх от свободата и още се отъждествяваше с конкретно парче материя в пространството. Затова и аз продължавах да тътря тромавия си хардуер из къщи поне няколко часа на ден. А горе свободният трафик сияеше, хората се разпадаха на отделни мисли и като конкретни процеси изпълваха потоците на инфосферата.

Сърбеж в черепа. Усещане на крайниците. Цялост. Отвори очи – имаше стъклени стени, а отвъд тях – бетон и мрак. Равномерните тласъци на собствения му пулс разнасяха умора по студената му плът. Преди да успее да помръдне глава, изтощението го надви и той отново потъна в тъмата.

– Тази година правим петстотин. – Катя ме гледаше иззад работните си модули. Инфрачервените ѝ сензори помръдваха игриво – беше намислила нещо.

– Нещо наум? – попитах от собственото си гнездо кабели. В последно време прекарвахме повече време у дома, в „Леговището“, сред изчислителни и енергийни блокове, оплетени с високоскоростни връзки като някогашните екваториални гори от архивите. Общувахме си през мрежата.

– Да, имам. – Камерите ѝ проблеснаха. Тя ме доближи. Облакът ми автоматично се сви от потоците външна информация само до нас двамата. – Хайде да слезем долу. Физически.

Катя е артист с влечение към драмата – за пет столетия определено го бях разбрал. Останах свит до физическите си габарити и поехме към асансьора. Серводвигателите ѝ жужаха приканящо и автоматите ми за секс възбудиха еднометровия механизъм, наложил се като стандарт днес, та дори и Крушата го бе интегрирала. Кабинката потегли.

Този път получи съзнание за по-дълго. Освен студа и сърбежа, в главата му нахлуха спомени. Сериозното заболяване на съпругата му. Проектът за подмяна… Съпротивата на Катя, когато осъзна същността на намеренията му – да „снима“ съзнанието ѝ и да го вгради в машина. Болката, но и твърдата решимост на взетото решение. Кратката война, причинена от неговата любов и нейния ирационален страх. Отчаяният и безполезен жест, който беше направила преди последната, най-важна подмяна… Нима не я беше сканирал пробно дни наред? Разполагаше не с една, а с няколко достоверни „снимки“. Може би тя не разбираше, че съзнанието може да се копира, без непременно оригиналът да спре да съществува. Не осъзнаваше, че още с първото сканиране беше заживяла в електронния блок успоредно на себе си и никакви посегателства върху тялото ѝ вече нямаха значение – имаше две истински и живи Кати едновременно.

Остави главата си да клюмне на една страна и огледа залата вдясно от стъкления похлупак. Там беше другият, нейният блок, а в него се белееше нейното тяло. Сърцето му заби по-бързо, а всеки удар болеше от столетията насилствена кома. Едната от двете не живя дълго… Нямаше омраза в последните им моменти – помисли си той. Само дивата паника, която я бе тласнала към онази фатална глупост.

Груб шум го накара да откъсне вниманието си от мъртвото ѝ тяло и с мъка да завърти глава на другата страна. В мрака на бетонното хале се тътреха два гигантски силуета. Кибернетикът ги гледаше с любопитство – това ли беше душата на човека?

– За нашата годишнина рестартирах биологичните ни версии – изпрати Катя докато асансьорът ги спускаше ниво след ниво. – Тази арт-инсталация е подарък за теб – старите ни чувства в съвременен контекст.

Той не можеше да въздиша, но я последва до границата на видимата светлина и зачака. Разшири се до мрежата и пусна фон от новини, докато течеше отегчително дългата реанимация на древната плът.

– При първоначалния ми опит да ги събера за живот възникна малко препятствие – каза тя. Той осъзна, че го гледа втренчено и се сепна. Сети се… – Моето тяло все отказваше и отказваше да стартира. Открих сериозни наранявания на черепната кутия. Потенциално фатални. Не намерих данни в записите, спомени… За щастие, реставрирах напълно всички щети, при това ми отне минути, можеш ли да повярваш? И си направих труда да коригирам малко глупавите гени на старото си тяло. Сега е излекувано от онази болест! Представи си, ако имахме технологията тогава… Не ти ли се иска да можехме да се върнем обратно в аналоговите си версии?

Той стоеше неподвижно и гледаше право напред, в двете тела, които вече помръдваха. Белите блокове на Катя, също неподвижни, бяха като голяма тъжна гъсеница.

Той излезе от стоманената капсула. Сърбежът в крайниците, врата и главата беше преминал в болка. Последното, което помнеше, беше нейното самоубийство. Отиде до нея и докосна страната ѝ с движение, което помнеше наизуст. Какво беше изумлението му, когато откри, че е топла, когато срещна погледа ѝ и усети диханието ѝ!

Повдигна я нежно и се постара да скрие двете машини, които надничаха от тъмното.

– Пак съм си аз…

– Да – отвърна ѝ. – Пак сме си ние, старите.

– Ами… Отказахме ли се от онази лудост?

– Няма повече да се променяме с тебе… Какво си спомняш последно?

– Всичко е мъгла. Бях болна… – Огледа се. – Искам навън!

Помогна ѝ да стане и я поведе през лабораторията си. Преди да излязат, хвърли поглед през рамо. Онези продължаваха да стърчат там, до празните контейнери, неподвижни.

– Катя? – изпрати той през мрежовата връзка, но не получи доклад за прието съобщение. Изключила ли се беше? Лъскавите бели сегменти стояха отпуснати, докато оригиналите напускаха лабораторията. Мъжът трогателно крепеше жената. Колко време им оставаше? Стотина години в най-добрия случай… Онзи, някогашният, ги погледна. После излязоха.

– Обработвах филма с всички ресурси, извинявай – каза изведнъж тя и го изкара от мимолетния унес. – Вече го публикувах в местния облак.

Той се разгърна към всичките ѝ портове и след кратка престорена борба за разрешения и пароли я обхвана в мрежова прегръдка. Да, уважаваше творчеството ѝ, но любовта ѝ към драмата му идваше в повече.