Разказът е част от първата двайсетица в конкурса „Агоп Мелконян“ (2015). Първа публикация: сп. „Дракус“ 2/2015. За илюстрация е използван фрагмент от картината на Abraham Pether, Evening scene with full moon and persons (1801). Отговорен редактор за публикацията: Джовани Чемишанов.

Румяна Симова

Тана Магесницата

фантастичен разказ

Селцето бе полегнало на хълма някак вертикално и най-крайните му къщи се губеха в шубрака на горичката, нахлупена като рунтав калпак върху леко заобления връх.

Тук зимите бяха безцеремонно студени, пролетта и есента – ревливи, а летата компенсираха неприятния нрав на останалите сезони. Лятото настъпваше внезапно и си тръгваше по същия начин.

Имотът на Вуците бе разположен на сравнително добро място, точно преди горичката. Носеха се слухове за тях из околностите за това как преди има-няма сто години, в една мразовита зимна утрин, младият Симо променил фамилното си име в неравна битка с вълк единак. Вълкът го чакал на края на пъртината, водеща до гората, там където Симовите старци складирали дървата за огрев. Многобройна била челядта, а Симо – най-големият син, възмъжал вече – здрав, прав и луд „по цялата глава“. На пролет щял да се състои годежът му с Неда – кръшна мома от съседното село, онова в Долината на смеха. Та, в онази утрин Симо се запътил към нарочно оставения оджак от старата къща, там, където дървата за огрев били на сушинка. И единакът го чакал, клекнал на задните си крака. Отначало Симо го взел за Мурджо – вярното куче пазач, изчезнало преди дни, и тръгнал дружелюбно към него. Било още тъмно, само силуети се видели там, дето Луната хвърляла бледа светлинка, и тихо било, толкова тихо, че се чували дори намерения. И Симо внезапно „чул“. Единакът се спуснал към него и скочил, изпружил се пред лицето на луната – огромен и оголил остри зъби. Младият мъж се спуснал също – с голи ръце, внезапно разсънен и без капка страх в гърдите… Колко време се е водила битката и какво точно е станало – никой не знаел, но като се развиделило, Симовият тейко излязъл на двора и намерил сина си в несвяст сред снега, а в ръцете му – мъртвия единак. После казват, че щом се напълнела луната, Симо изчезвал – обръщал се на вълк, казват, и цялото село треперело пред зловещия вой, разнасящ се навред.

Недините хора не развалили годежа, взели се младите напролет и заживели, вдигнали нова къща на мястото на порутения оджак. Нарекли ги Вуците. И тайно шепнели селяните, че за Вуците се женят само Магесници.

* * *

– Цръно! Пуста да опустееш, мари! Пилците ти пак са накълвали доматЕте!

Тана Магесницата извиси глас през трънения плет и стрина Цръна набързо се шмугна в лятната кухня. Високата жилава фигура на Тана се мярна още малко из градината, няколко клетви по адрес на Цръна, и пилците ѝ разцепиха обедната тишина, а после всичко утихна наново. Потърпевшата се прекръсти три пъти пред иконата и сипа „масълце“ в кандилото. „Магесница проклета! Цяло село пукнат домат нЕма, само нейните са станали като динчета! После пилетата били виновни“, разсъждаваше стрина Цръна, докато вадеше таратора от хладилника.

Беше лето хилядо деветстотин седемдесет и шесто.

Тана не беше родена в селото, придошла беше. Преди войната още Миле Вукът я доведе от нейното село, от равното Софийско поле. Цръна по онова време вече беше отимала първата си щеркя и чакаше второ дете. Пролетес беше, ама хубав ден. Излезе Цръна да просне дрехите на детето на теферич и я видя – Тана. Висока и тънка, в кръста беше кажи речи петдесет санта и сукманът ѝ чист, и ризата ѝ бела. А косата! Още несплетена – черна катранена и гъста като руно. Само мегесниците имат такива косища! Знаеше Цръна още тогава, че младата невеста, току-що пристанала на бат‘ Миле Вука, не е много свЕт. Вещерица ниедна…

И после – като се развъртя онази ми ти Тана, като нареди едни подредби и едни градини. Свят да ти се извие. И не спираше от сутрин до вечер – троп-троп с крачета из двора. Краченцата ѝ да изсъхнат! Народи трима сина – един от друг по-хубави и здрави. Пък и умни, като че нечиста сила им наливаше мозък в главите – всичко можеха и всичко знаеха. Къде ти в ония гладни години да отимаш такива деца и да ти е чиста работата…

Ама, дет‘ се вика, човек не може да си избира съседите. Спътници – може, ама съседи – не! Та от четирсет и кусур години Цръна търпеше съдбата си и кажи-речи се бе помирила с Тана Магесницата и с бат‘ Миле Вука, за когото разправяха, че бил се превръщал на оня звяр, дет‘ вие при пълнолуние. Примирила се бе и с цялата им челяд. Само лятоска не можеше да ги преживява. Като се буйнеше градината. Откъде бе, откъде се раждаха тея домати, чушки, „патликани“ и що си помислиш в туй село, где водата вечно не стигаше и я спираха по сто пътя на ден? Досещаше се стрина Цръна… Надушваше какво произтича. Една нощ, докат‘ луната се блещеше като гламава през стъклото и не ѝ даваше да заспи, а горе на високото виеше върколакът селски, Цръна излезе до клозета, по малка нужда. На връщане ѝ се счу сякаш шум и тя се ската зад орешака, встрани от клозета. Видя я тогава нея – Тана, размахва ръце под ококорената луна и нарежда нещо. Заклинания сигурно… От тогаз мира нямаше Цръна. Какви ли тайни незнайни думи изричаше тая вещерица, та правеше магии на зеленчука да расте кат‘ алтав?! Па и зелени му листата, зелени. Неприлично зелени за лятната суша. То нали тя самата едно канче вода да ливне на картофите и она земе та се изпари, преди до корен да е стигнала. А на Тана градината – райска!

* * *

– Боре, право да ти кажем – наша Тана е вярно магесница! Не са туй само слухове! Видех я преди време да прай магии у градината. Маха рЪце и мърмори нещо. И снощи пак я видех! И да знаеш, кога е пълна луната, тогаз ги върши тя тез мискинлъци! Оня, мъж ѝ, вие отгоре на вук, а она вещерствува! – Стрина Цръна се бе въодушевила и чак изчервила от зор, докато разправяше на свой Боре какви ги вършат далечните им роднини.

– Цръно, ти си луда, ма! Още ли верваш на врели-некипели?! Яд те е на Танка, щот те нашамари оня път, кога нахока внук ѝ. Нищо им нема на хората, малко са урсузести, ама са читави иначе. Бат‘ Миле ми е втори братовчед от бащината рода! Не смей да кажеш на някой друг – убих те! – скастри я Боре и излезе из къщето.

Пообиколи из двора и незнайно защо се вгледа в пощръклялата градина на Вуците…

„Бре да му се не види! Права е бабата! Има нещо не у ред в танкиния зеленчук! Семката ли му е добра или тя верно му нещо бае?.. Требе да се провЕри тая работа…“ – така си рече Боре и в главата му назря план за действие. Луната – пълна още, време – дал Господ, особено нощем.

Първи петли още не бяха пропяли, а Цръна и Боре се криеха в орешака, орасъл между техния нужник и трънения плет, дет‘ ги делеше от Вуците. Бяха заковали погледите си във въпросната омагьосана градина. Цръна и очилата си беше взела, че в темницата хич не видеше. То иначе не беше непрогледно – луната се кокореше с голямото си бледо лице отгоре, ама стрина искаше нищо да не пропусне. По едно време се чу протяжен вой и те двамата настръхнаха и се опряха един о друг – страх да си пазят.

– Чуеш ли го, Боре? Бат‘ Миле е тоА. Видех го кога се изниза по здрач и фана гората.

– Шът, ма! Стига глупости! Некой вълк ще да е… – направи се, че не ѝ вярва мъжът. – Взел съм фенеро, сега ще я разгадаем загадката, само Танка да се поЯви.

Постояха сгушени в храстите около половин час и мълчаха. По едно време петлите се разбудиха и закукуригаха един през друг, а луната се скри зад облаци. Страшничко стана, пустият му вълк пак изви като на смърт – протяжно. И тогава се чу шум, откъм къщата на Вуците. Една висока тънка фигура се движеше из лехите на зеленчуковата градина, а подире ѝ листата шумяха. Нещо вървеше след нея, след Тана Магесницата.

Цръна и Боре примряха в скривалището си – не смееха да дишат. Излезе ветрец и Цръна леко потръпна, уж заради него. Но очите ѝ сякаш святкаха победоносно зад стъклата на очилата.

– Казах ли ти аз.. Каааазах ли ти… – прошепна тя, без да може да откъсне очи от Танка, а последната ходеше като сомнамбул, мърмореше тихо и размахваше ръце из градината, а растенията шушукаха край нея.

– Ауууууу, аууууу! – изви отново звярът, откъде гората, а Боре изведнъж сбра смелост, излезе из орешака, прехвърли неочаквано ловко плета и освети с прожектора съседката…

Миле Вукът се събуди по никое време от страхотна гюрултия в двора. Стана бързо от пружиненото легло, нахлузи панталоните си и излезе навън. Под прожектора на облещената луна неговата Танка размахваше калния маркуч и воюваше на два фронта. Налагаше с него ту стрина Цръна, ту мъж ѝ Боре.

Миле знаеше, че Танка полива градината тайно нощем, заради режима на водата и забраната за поливане, но нямаше и хабер как Цръна и Боре се бяха озовали в техния двор. В двора на Вуците.

Румяна Йорданова Симова е родена във Варна, търговски мениджър в „Проп Ауто“, Уелингтън, Нова Зеландия.