Отговорен редактор за публикацията: Александър Карапанчев.
Илюстрация: Ваня Цветкова и Веселин Ранков в пиесата на Агоп Мелконян „Страхът живее в нас“.
Тази пиеса е излизала два пъти на хартия – в списание „ФЕП“ (брой 3 от 1990 г.) и в биобиблиографския сборник „Спомен за света на Агоп Мелконян“ (2008), а сега пред вас е нейната първа електронна публикация.
Александър Карапанчев
Агоп Мелконян
Спектакъл без край
пиеса
Сцената е почти празна: стол, закачалка и пиано. Малко театрален реквизит, тоалетка. Тя е облечена артистично, дрехите подчертават женствеността ѝ. Седи на стола, пуши нервно. Неочаквано:
Хей ти, красавец! Ти, ти, да. Какво си ме зяпнал? Може би ти приличам на уличница, а? Сигурно заради формите. Мъжете сте такива – щом една жена е секси, значи е уличница. Над тези форми са работили петима масажисти от Минесота. И не по класическите образци, а по ония списания, дето вечер ги четат самотните мъже. Е, вярно, отдавна беше… Я ми се махай от главата!
В цивилизования свят посрещат актрисите с цветя. Особено актриса като мен. Аз съм самороден талант. Никой не ме е учил да плача „естествено“, нито пък да се катеря по бояджийска стълба, без да ми стърчи задникът. Никой не ме е учил, аз съм създадена за сцената. Когато рампата свети, моят живот има смисъл, иначе… Иначе съм просто Ева – три нищо незначещи звука. Три звука, които пътуват, спят и плюскат.
Та исках да кажа, че в цивилизования свят трябва да посрещат актрисите с цветя. Но аз не знам къде е този цивилизован свят и дали изобщо го има.
Затова актрисата е нещо… нещо тъжно. (Рови из чантата си.) Дневен и вечерен грим, четка за зъби, плик с долно бельо и ключ от квартира без отопление. Това са вещите от моя свят… И какво още ли? Ами тетрадката с ролята. Тоест духът. Тоест извисяването. Тоест надеждата. Надеждата, че този път вече ще направиш голямото, възхитителното. И ония долу най-после ще спрат да смучат бонбони. Но те си смучат! Те търкат сластно бедрата си. Те си разменят тайни знаци с пръстите. Те подслаждат твоята тъга с бонбончета…
Тази вечер сме тук – аз и моята пътна чанта. Ще бъде много нетактично да ме питате къде е това „тук“. Защото не знам. По тоя въпрос ние, артистите, отдавна сме наясно – „целият свят е сцена“.
(Ослушва се.) Почука ли се? Господи, това трябва да е Адам! В този час само той би си позволил… (Суетно оправя дрехите си, пак се ослушва.) Счуло ми се е. Чакам Адам. Адам Смолковски. Адам е моят… Четвърта нощ го чакам. Сигурно се е запил. Или е духнал по мотелите с някоя. Адам е режисьор, а светът е пълен с хубавици, които получават ролите си направо в леглата. Срещу уморена любов – Гертруда. Срещу енергична любов – Офелия. И това е пазар. Сезонна разпродажба на малотрайни ценности. (Имитира.) Насам, насам! Вашето театрално безсмъртие е под завивката, мадам! Вашият артистичен гений е нарисуван върху задника ви! Поразсъблечете се… О, вие сте свенлива? Но затова пък топла… и талантлива като София Лорен… Нелепа разменна търговия – дупе срещу роля. Роля, в която най-важното пак е да си покажеш дупето… И кой ще изчегърта цялата тази мръсотия?
(Придърпва стола до пианото, изсвирва някакъв мотив, после разговаря с някого зад гърба си.) Дай ми цигара, Адам. Изморих се. Репетирах четири часа. Къде беше снощи?… Странно, минах през клуба, но те нямаше… Аха, при художниците, може… Не, не ти държа сметка, просто… Мисля, че не ми е забранено да се интересувам… Лъжеш! Ето така, просто лъжеш най-безсрамно!
(Скача.) Ужасно лъже. Не може и час без лъжа. В детските си години работел като вестникарче и оттогава му останали два навика: да крещи и да лъже. В театъра придоби и трети: да псува. Иначе е талантлив, но крещи, лъже и псува. Направо е невъзможно да се живее с него…
Не, аз не живея с него. Изобщо не си въобразявайте, че… Не съм такава… Каква? Ами такава, дето може да си го позволи. Ние само работим заедно. От първия ден работим заедно.
(Спомня си.) Първия ден… Беше много смешно. Добър ден, режисьорът Смолковски? Приятно ми е, Ева, актриса, търся работа. Не, не съм завършвала театрално училище. Домашна подготовка. Как така – не може… Защо се смееш бе, кретен! Това се отнася за твоите фльорци, не за менe… Нали ги гледах – кривокраки и бездарни! Не съм работила никъде и никога… Добре де, щом след два дни, да е след два…
А на изпита бях великолепна! Играх Бланш от „Трамвай „Желание“, десета и единайсета картина. Той беше слисан. Крещеше: „Браво! Вие наистина сте родена за сцената, изумително!“. Това беше първата ми артистична победа – над недоверието му.
Кой тогава можеше да предположи… Никой. Нито Адам, нито аз. Изглеждаше като детска игра. Никой не можеше да допусне, че точно театърът… Че светът ще избере точно театъра за своето възмездие.
Веднага направих Офелия. Да, аз започнах направо от Офелия, без никакви предисловия. Грандиозен спектакъл! А когато водата ме отнесе, настана паника и ужас, жените плачеха, мъжете чупеха столове от ярост, един дори се съблече и хукна да ме спасява… На другия ден вестниците писаха: „Най-грандиозната Офелия на всички времена!“. Афиши с огромни цветни снимки, покани от киното и телевизията, международни награди, пари, слава! Бях на върха! Никой не е изкачвал толкова бързо върха. Прие ме лично президентът, за да ми каже: „Вашето изкуство, госпожице, бележи нов етап в историята на театъра…“.
Така си беше, но те още не разбираха, че това е само началото, че страшното ще дойде после. Това бяха само безобидни напомняния, нещо като пощипване. Просто светът искаше да ми каже: „Вече подозираш, нали? Вече подразбираш, че това НЕ МОЖЕ да е нормално. Тогава не се меси в работата ми, изчезвай, махай се!“. Това ми казваше светът, но нали знаете – артистът е безкрайно алчен, когато поглъща изкуството си.
Признавам, стараех се, репетирах доста. Обаче имаше нещо, което… Трудно ми е да го обясня, защото не го разбирам… Когато приближавам до сцената, аз ставам друга. Аз ставам ОНАЗИ. Аз ставам своята роля. Като че ли някой превключва всичко в мен и от Ева аз ставам Нора или Емилия Галоти, или Бетина Клаузен, или Феликс, или… Без никакво напрежение. Пристъпвам към сцената и се разтварям, стопявам се, изчезвам и на същото място се появява Корделия, добродетелната дъщеря на крал Лир. Аз повече не съществувам. Не, не просто съм омагьосана от светлините на прожекторите, а преживявам някаква грандиозна трансмутация от истината тук към истината на сцената. Това е.
Откри го пак Адам. Какво играехме тогава?… А, да, „Хоeфорите“ на Есхил. Орест казва:
Тогава няма никакво стеснение
да замъгли словата ми. Че с мъж мъжът
приказва смело, без двусмислия…
И точно тогава трябва да изляза аз. Хайде, казва Адам, твой ред е, Ева. Твой ред е, Ева! – крещи. А аз не го разбирам. Аз търся около себе си коя е тази Ева. И се чудя защо тази Ева не излиза най-после, дявол го взел! Тръгвай, Ева, оглуша ли!
(Тъжно.) А пък аз не разбирам. Аз съм вече Клитемнестра, дъщерята на Тиндарей и Леда, съпругата на Агамемнон… Коя е тази Ева, къде е?
(Във въображаем разговор с Адам.) Не ти позволявам да ми крещиш! Добре де, разбирам, получи се неловко, пауза, ама защо ми крещиш и защо ме наричаш Ева!… Забравям името си, съвсем го забравям… (Съкрушено.) И не само името си, Адам. Аз просто излизам от този свят. Ти си мислиш, че отивам на сцената? Не, скъпи… (Представя си.) Слънчево, около пладне, крепостни стени от огромни дялани камъни, отсрещат лежат роби, мъчи ги задухата, влизат Орест и Пилад… О, не Крист, който ИГРАЕ Орест, а моят син Орест, моето момче… Той ме мрази заради любовта ми към Егист… Да, моят син Орест, който никак не прилича на актьора Крист… Влизат и вървят, и е жежко пладне, и всичко наоколо е бяло, отвратително бяло, и вятърът развява ослепителната дреха на Орест…
А ти казваш – сцената. За каква сцена говориш, Адам?
За другите може би има сцена, сигурно има… Някакъв дървен подиум, някакво затворено пространство, където те се опитват да се превърнат в други, например Пит да се превърне в Хамлет. При мен не е така.
Да, бе, за теб всички сме идиоти! Не крещи и не псувай, моля те, бъди въздържан… Ето така – за теб е сцена, за теб е театър, а аз се пренасям там, във времето, на самото място, и казвам думите, без да съм ги учила… Казвам си ги така, както сега говоря с теб… И няма рампа, и няма публика, и няма завеса. Аз просто отивам в онази, в ДРУГАТА действителнност. Аз отивам там, както сега съм тук.
Хрумна ми нещо ужасно, Адам. А може би това тук е пак театър? А, кажи де? Ти сигурен ли си, че сега не сме на сцената? Че няма публика? Че всъщност аз изобщо не се казвам Ева, а съм Ева в ТАЗИ пиеса, която играем заедно? Кажи де, нали знаеш всичко. Може би истинското ми име е съвсем друго, да речем, Мария и днес друг режисьор ме подбутва: хайде, Мария, твой ред е, излизай. И аз излизам, и ставам Ева. Аз съм и Ева, и Мария. Ти сигурен ли си, че не е така?
Кажи ми, Адам, моля те – кое е животът и кое е сцената? Кое е истината и кое е лъжата?
Веднъж ми се случи нещо страшно, Адам. На никого не съм го разказвала, защото ме обхваща ужас. Ще го кажа само на теб, защото ти вярвам и защото искам точно ти да го разбереш.
Беше след представление. Ти вече беше хукнал в барчето да запазиш места, а аз влязох в гримьорната. Бяха здравата ме напудрили, за да съм бледата и опечалена Клитемнестра. Седнах пред огледалото и старателно започнах да чистя пудрата, после грима… И тогава дойде страшното, Адам! Може да не повярваш, но… Ужасно! (Потресена.) Когато свалих пудрата и грима на Клитемнестра, мислех, че ще видя лицето си… Не, Адам, не! Под него се показа лицето на Нора! Аз продължих, изтрих грима на Нора и пак очаквах да видя лицето си… Показа се Корделия, дъщерята на крал Лир. Започнах пак, триех усилено, махах, бършех, миех с разтворители, но продължаваха да се показват различни лица: на Фелис, на Емилия, на Бетина… Накрая видях лицето на Ева.
И тогава спрях, Адам. Не продължих. Разбираш ли, страхувах се, че и този грим ще падне и ще се покаже друго лице. Но аз няма да съм сигурна, че това лице ще е моето, нали? Откъде мога да съм сигурна? Затова спрях на лицето на Ева. С това лице някак съм свикнала и… Всеки свиква с някакво лице, аз съм свикнала с това.
Кажи, Адам, кое лице е моето? Или мислиш, че всички са мои?
(След дълга пауза.) Напоследък, изглежда, се страхува от мен. О, той направо си го казва: „В теб има нещо страшно, Ева“. Но не „страшно готино“ или „страшно кофти“, а просто „страшно“ – както се казва тази дума с тръпка и боязън. Както се казва „чудовищно“. Както се казва „демонично“. Изтръпващо. Да, той искаше да каже ДЕМОНИЧНО… Защо, Адам? Не отговаря. Обръща гръб и си отива. В мен да има нещо демонично? Я стига глупости!
Не ми вярвайте, аз съм една лъжкиня. Сигурно и вие научихте историята за Ревич. Недоумявам защо… След представление този Ревич се прибира вкъщи и съвсем спокойно, на трезва глава написва писмо: „Тя… тоест аз… тя доказва безсмислието да се живее, тя доказва абсурдността на онова, което наричаме реален живот, тя доказва, че смисъл има само сценичната илюзия“. Ето, написва значи това писмо и после най-хладнокръвно се застрелва.
Вестниците гръмнаха. Трябваше наляво и надясно да доказвам, че всичко това е нелепо, че нямам никаква вина. И точно като поутихна тази история – същото! Този път някаква ученичка – Бети каква беше… Вече не можех да ги спра. Някакво репортерче писа, че трябва да ми забранят да играя, защото „изкуството има смисъл, когато сътворява живот, а не страдание“. Такива ми ти глупости! Тъй рече и Адам: изкуството, каза, е величието на човека, а не неговата гибел!
Господи, размина се. Няколко месеца не се качих на сцената и ме позабравиха. И преди около година съвсем неочаквано…
(Пред огледалото, гримира се и разговаря с Адам.) Вече десет пъти съм ти казвала – в Карина. Това е малко градче в щат Любин. Там съм се родила, там живях допреди две години… Недей да ми крещиш! Не е вярно ли?… Стига глупости! Това винаги може да се провери… Какво, вече си питал в полицията? Честна дума, Адам, живях в Карина, щат Любин, Сто трийсет и седма улица, номер тринайсет, втория етаж. Провери пак, нещо бъркат.
Той провери. Аз наистина не съм живяла там.
Но това е идиотщина, разбирате ли! Аз съм израснала в Карина. Баща ми е книжар, а мама не работи. Казват се Жорж и Патриша. Имаме куче Раби. Под нас живее шивачката леля Стела. Насреща има магазин за месо. До него кафене, еврейско кафене. Аз помня всичко това. Аз съм живяла в Карина, заклевам се!
Адам, разбира се, не повярва. Тогава върви по дяволите! – креснах. Не по дяволите, отвърна той, а в Карина.
(Пауза. Ослушва се.) Къде ли се е запилял?… Понякога пие по цели седмици, вдъхновено, в самозабрава.
И тъй, през май заминахме за Карина. И до днес не разбирам защо той се разрови в цялата тази история. Защо реши, че на всяка цена трябва да разнищи миналото ми. Не от любов, не. Не и от любопитство. Може би от подозрителност?… Или от страх?…
Карина, Сто трийсет и седма улица, номер тринайсет… Ъхъ… Номер тринайсет е автомобилен сервиз, отсреща няма магазин за месо, нито пък еврейско кафене…
Питам ви: къде тогава съм израснала? Къде са татко Жорж и мама Патриша? Та аз получавам писма от тях!
В началото и аз бях объркана. Тъй де, значи някой е заличил миналото ми. Но този някой не може да заличи само моето минало, нали? Моето минало е миналото на още много хора… Абсурдно е, Адам! Ето виж… (Изважда от чантата си снимки, показва ги.) Мои снимки от моето детство. Само десетина, но снимки… Ето това тук съм аз – в туника, беше след първото излизане на сцената, боса, държа палците в ръка… Това също съм аз – с мама и татко на разходка. А този сетер е Раби… Това също съм аз, с моята приятелка Кармен. Къде е сега Кармен ли? Не знам, доста години не съм чувала нищо за нея… Ето, и това съм аз, съвсем-съвсем мъничка… с мама и татко пред коледната елха, с подаръците…
Адам дълго гледа тая снимка. После изведнъж: не си ти, Ева, лъжеш! Под елхата стои числото 1960. Посрещали сте 1960 година. А ти, Ева, тогава не си била още родена… Вярно е, не съм била родена, аз съм само на трийсет и шест…
Кое е тогава детето на снимката? Кое е бебето в ръцете на татко?
Всичко се обърка. Излезе, че никъде не съм живяла и никога. Само тук и сега, но никъде другаде и в никое друго време. Така излезе… Слушай, Адам! А може да са снимки от някоя пиеса, а? Това е идея! Жорж и Патриша са артисти, а аз съм играла ролята на тяхно дете, нали знаеш – влизам в пиесата, потапям се… Крещи: „Престани с твоите идиотщини! Не съм глупакът, комуто можеш… Ти си болна, Ева. Ти си шизофреничка“.
Върнахме се тук и всичко се разпадна. Започна да ме отбягва, а аз го обичам. Честна дума, много го обичам. Само той е някаква реалност в моя живот. (Тъжно.) Всичко останало са само действащи лица, картонен реквизит и мъчително редуващи се сцени – първо действие, второ действие, трето… Искам да изляза. Помогнете ми да сляза от сцената и да изляза навън, където… където светът е направен от вещество, а не от илюзии и сънища. Но някакъв властен Режисьор ме управлява в този грандиозен спектакъл – и тогава, и днес, и завинаги.
Тъжно е да разбереш, че нямаш минало. Че целият ти живот е бил един театър – понякога весел, понякога печален, обаче театър. Че нищо в него не е било истинско. Че животът ти от „а“ до „я“ е бил една грандиозна измама. Че светът е бил от плат и хартия, небето – от сини прожектори, земята под краката ти – намазана с подово масло. Че нямаш собствено лице, защото нямаш ПРАВОТО да имаш собствено лице. Бутафория. Целият ти живот – една бутафория. Всичките ти изречения – фалшиви реплики. Всички наоколо – статисти. И всичко наоколо – демагогия!
(Измъква иззад пианото скрита бутилка, отпива.) След време получавам писмо – писмо от мама и татко. Адрес на подателя: щат Любин, град Карина, Сто трийсет и седма улица, номер тринайсет… Тичам при Адам – виж! Писмо от мама и татко. Той – пиян, с момичета и приятели. Виж, крещя, виж! Аз имам минало! А той: „Върви по дяволите, Ева! Ти си чудовище, при това чудовище БЕЗ БИОГРАФИЯ. Не обичам чудовища без биография…“.
На масата имаше един глупак, писател фантаст. Той ме нарече „робот“. (Отпива.) Точно тъй рече: ти си машина, Ева, защото само машинното е съвършено, човешкото е винаги някъде несъвършено, недоизпипано, за да има възможност да се извисява още… Човешкото е затова човешко, защото има още да върви до идеала, а ти си вече там, значи си или изкуствено същество, или извънземно, или дявол знае какво… А пък Адам се хили: не, бе, не, всичко в нея си е естествено, а на едно място – между краката – даже прекалено…
Тогава онзи кретен, фантастът де, предложи нещо… нещо ужасно. Беше много пиян, нарече го „решаващ експеримент“. Значи ти не играеш на сцената, каза той, а се пренасяш в другата реалност, тъй ли? Да – отвърнах. Ти не си в този свят, ами в онзи, описан от драматурга, нали? Да – отвърнах. И този свят не е само фиктивен, а съвсем реален, тъй ли, Ева? Да, да! – казах. Пък той: Е, тогава, Ева, защо не донесеш нещо от онзи свят, някакъв предмет? Ето тъй – вземаш го скришом и го донасяш като доказателство, че наистина идваш оттам, някакъв мъничък предмет…
Масата избухна, закрещяха, а Адам буквално изпадна в животински възторг – да, крещеше, това ще е доказателство, тогава вече ще ти повярвам! (Отпива.) Аз наистина исках той да ми повярва. Все ми се струваше, че само това не ни достига – мъничко доверие.
Боже мой, тази вечер много закъснява. Дали не му се е случила някаква неприятност? Когато е пиян, е толкова безразсъден.
(Сяда пред пианото, отново отпива, свири нервно.) И го направих. Реших се. Не виждах друг изход от цялата тази бъркотия. Исках да го спечеля. Играехме „Електра“ на Софокъл. Спомняте ли си края на първи епизод? Електра на колене пред мен, аз играех сестра ѝ Хризотемида, разплакана:
Послушай ме,
от своите къдрици и от моите (горко ми!)
отрежи върха. Знам, малко е,
но дай ми туй, което имам – моята
разбъркана коса и този прост колан.
Това беше мигът! Сега или никога! Съвсем тихичко прошепнах:
Дай го, дай го – искам да докажа
верността към музите и истината.
Взех колана и внимателно го мушнах в пазвата на пеплоса, като го притиснах с ръка до хитона. Това беше всичко. Когато завесата падна и всички започнаха да ръкопляскат, дотича суфльорът и рече да не променям текстовете, нито пък да си измислям, защото това било класика, а класиката не бива да се дописва и тъй нататък… Но аз не го слушах. Аз притисках колана до гърдите си. Аз се страхувах да не изгубя някъде своята последна надежда…
(Изважда от пазвата си мъничко коланче.) Вземи го, Адам. Държиш в ръцете си колана на Електра, дъщерята на Агамемнон и Клитемнестра. На ИСТИНСКАТА Електра… Той гледа като луд. Веднага разбра, че не е от реквизита на театъра, разбра го в същия миг и избяга…
Същото каза след няколко дни и професор Рансъм, най-големият експерт по художествени ценности: да, това е уникат, микенска култура, четиринайсeти век преди Христа, цена – поне сто хиляди долара.
(Пак отпива, вече е пийнала.) Да… На следващия ден вестниците писаха: „Една актриса пътува с машината на времето“, „Най-после – тунел през вековете“ и какви ли не още глупости. Аз не разбирам от тия неща, страхувам се от тях, аз съм само актриса. Нямам никакво обяснение, Адам, нищичко не мога да кажа. Не съм робот, в това съм сигурна, но не знам какво съм. Аз съм нещо мъничко и объркано, което се лута от една сценична лъжа към друга… от едно лице към друго… от една душа към друга. В някакъв лабиринт без изход. Не знам кой го е измислил, но ме подхвърля от век към век, от свят към свят – и нито един от тях не е истински. И нищо не е истинско.
Искам да изляза, Адам. Да изляза от изкуството, за да съм свободна. Защото артистът е роб на душата си. По-точно, артистът е само външна опаковка на една чувствителна душа. А аз – на много, на много души. Цяла вселена от души живее в мен, натискат ме отвътре, бутат ме да излязат И ТЕ на свобода. Защото на свобода е хубаво. Няма нищо по-вкусно от вкуса на свободата. Помогни ми да съм свободна, Адам. Аз настоявам да съм свободна! (Крещи.) Всеки има правото да е свободен, дявол да го вземе! Всеки е длъжен да бъде свободен!
Аз не съм виновна, нали? Точно с мен се е случило така. Защо точно с мен – не знам. Игра на случайността. Игра на съдбата. Или може би на боговете. Те са ме орисали да съм такава… А аз винаги съм искала само едно – да те обичам. Не ме наричай чудовище, Адам. Какво, демон ли? А ти не искаш да обичаш демон, така ли?
Затова не съм демон, Адам – демонът не може да обича. Аз просто искам да правя едно, а се получава съвсем друго. Като дете мечтаех да съм много богата, ухажвана, да се разхождам в скъпи лимузини и яхти – не се получи. Да ме снимат за луксозните списания, да ми връчат „Оскар“, да бъда тайната мечта на всеки мъж – не се получи. Сега… Нося бельото си в пътната чанта, спя по гарите, играя на мръсни сцени. И защо? Само защото исках да съм истинска. Ти се убеди, че мога да бъда. А щом искаш да си истински, трябва да платиш цената за това.
Тогава неволно споменах за коланчето. Той се развика, побесня, скочи срещу мен: „Ти трябва да умреш, защото си отрицание на изкуството. Изкуството е игра, изумителна игра на въображението, сладката мъзга на мозъка, а ти го превръщаш в истина. Изкуството не бива да става истина. Ти му открадваш самочувствието, че е лъжа, радостта да е лъжа, за да го превърнеш във вулгарна материя… Ето затова, Ева, точно заради това аз ще те убия“.
И скочи отгоре ми. В началото не се съпротивлявах. Въобразявах си, че накрая ще отпусне пръстите си да поема глътка въздух… Но той стискаше. Той наистина искаше да ме удуши. В този миг… не знам кой го беше сложил точно там… толкова близо… някой го беше сложил съвсем до дясната ми ръка – нож! Трябваше само да се пресегна… Да стисна здраво… Затворих очи от страх… И замахнах! Точно тук, отзад, между плешките… Веднъж, втори път… После само отпускането на пръстите. После само гърленото му хриптене. После само тънката струйка между устните…
(Неочаквано скача, взривно, като удар.) И тогава, Господи… Тогава ЗАЛАТА ГРЪМНА ОТ АПЛОДИСМЕНТИ.
Всички прожектори блеснаха насреща ми, излязох напред да се поклоня, заваляха цветя, всички бяха във възторг, но най-много режисьорът на спектакъла Петер Денисюк.
Защото и това се оказа спектакъл.
Защото и този път не успях да изляза от лъжата.
Тъй съвсем майсторски истината минава в лъжа и лъжата в истина. Защото те са завинаги просмукани една в друга, смесени в различни пропорции и никога ги няма в чист вид. Някога да сте чували чиста истина или чиста лъжа?
Казват, че материята е направена от стотина елемента – може, нищо не разбирам. Но изкуството е направено от два – от истина и лъжа. От истината, преоблечена като лъжа, и от лъжата, гримирана като истина… Остава ни само утехата, че спектаклите нямат край. Че завесата е като вечен двигател – вдига се и пада, вдига се и пада во веки веков. И че всички ние сме на сцената… Е, до някое време.
(Вече е доста пийнала. Сяда пред пианото. Пее в стил „компания“.)
Някой ден ще си ида – като две без две.
Но вместо глупав някакъв кръст
сложете да стърчи до самото небе
един величествен среден пръст.
Щом театърът свърши, не се повтаря пак.
Всяка сцена е първа, няма втора.
Нека бъде този среден знак
вместо букет за Режисьора. (Сочи към небето.)
(Клюмва над пианото. След малко скача неочаквано.) Хей ти, красавец! Ти, ти, да. Какво си ме зяпнал, бе? Може би приличам на курва, а? Сигурно е заради формите. Пък да ме беше видял преди петнайсет години, какво гадже бях! Е, и сега ставам… за някои неща. Да не си решил да ме сваляш? Не, не че не искам, ама тази вечер пътуваме обратно. Един спектакъл и толкоз… Знаеш ли, приличаш ми на някого. На един режисьор, който много крещи и лъже. Запилял се е някъде по света, но ще се върне. Ще се върне и ще почука на вратата…
(Събира си вещите обратно в чантата.) Такава е съдбата на актрисата. Дневен и вечерен грим, четка за зъби, плик с долно бельо и ключ от квартира без отопление.
И си отиваш. Прожекторите угасват и изкуството ти умира. Цял живот точно в седем започваш да изграждаш и точно в девет сътвореното умира. Един живот между седем и девет.
Ето, аз си тръгвам и вие ще ми ръкопляскате. По това познавам, че този спектакъл е свършил и започва другият. И каква ли ще бъда аз в него?
А вие?
Публикацията на пиесата в списание „ФЕП“ се придружава и от едно миниинтервю с Агоп Мелконян. То е взето от Сандро Георгиев в редакцията на вестник „Орбита“, която в онези години се намираше много близо до площад „Света Неделя“. И така:
– Каква е сценичната биография на монодрамата „Спектакъл без край“?
– Тази пиеса създадох специално за актрисата Ева-Мария Радичкова. Засега е играна веднъж – на моята творческа вечер, състояла се по време на културните празници „Аполония ‘87“ в Созопол.*
– А писали ли сте други пиеси?
– Да, първият ми опит в царството на Мелпомена се нарича „Антиутопия“. Това е драматизация по новелата ми „Бедни мой Бернардие“. Поставена е във Враца през 1984 година. За новия Театър на маса (представленията му се изнасят в столичния Куклен театър) подготвих пиесата „Страхът живее в нас“. Тя е направена по идея от моята новела „Безпричинно лош ден“. Имам намерение да драматизирам и повестта си „Убийство в Ню Бабилон“ от книгата „Via Dolorosa“.
– Смятате ли, че фантастиката е дала световни постижения в театралното изкуство?
– Не разполагам с такава информация. Чел съм пиеси от Станислав Лем, но те не са предназначени за сцена. Тук, разбира се, не трябва да забравяме пан Карел Чапек с неговите „Р.У.Р.“, „Делото Макропулос“, „Бялата болест“.
– И накрая: „запазеният“ въпрос, с който нашето списание се обръща към българските автори. Ако тръгвате на космическо пътешествие, кои седем книги непременно ще вземете със себе си?
– „Братя Карамазови“ на Фьодор Достоевски; драмите на Уилям Шекспир; стиховете на Омар Хайям; „Опити“ на Мишел Монтен; „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес; „Илиада“ на Омир и томче разкази на Рей Бредбъри.
* Пиесата е изпълнена и втори път – като рецитал на артистката Ирина Андреева от импровизационния театър „ХаХаХа“. Това сe случва в рамките на Фантастивал 2011, проведен в Националния музей „Земята и хората“. Жалко, че от този агоповски спектакъл не е останал видеозапис… – Б. ред.
Този текст е част от Месеца на Агоп Мелконян.