Отговорен редактор за публикацията: Богдана Тепавичарова.
Оформление и коректура: Петър Тушков. За илюстрация е използван автопортрет на Егон Шиле (1910).

Антония Руменова

Единственият луд, който мечтаеше нормално

разказ

Слънцето пареше силно този следобед и на Петьо не му беше приятно да върви към гарата, за да вземе майка си. Той не беше човек, който нарушава обичайните си навици, но днес се налагаше да го направи.

Гледаше пътя, който отлично беше научил за двете години, откакто пристигна в Малко Конаре.

Петьо беше висок, с черна коса и черни очи, леко мургав, заради което циганите, които бяха основното население на селото, бързо го приеха за едни от своите.

И от двете махали го бяха оставили на мира, особено след като хареса 18-годишната Николина и реши да се ожени за нея. Щом жена му е циганка, и той е от циганите, отсече се в селото, и по тази причина не го безпокояха и дори от стария склад, който беше нает да пази, не се крадеше.

Надали друг би бил щастлив на мястото на Петьо, но той не виждаше защо нещо трябва да го смущава и затова беше щастлив.

Майка му Мария обаче идваше да провери неговото щастие, защото можеше да се окаже измамна гад, решило да пожертва нейния син.

Мария стоеше пред запустялата гара, където рядко спираха влаковете, пътуващи към Пловдив и Пазарджик.

– Дошла си вече! – провикна се Петьо, щом разпозна възрастната жена.

– Наблизо ли живееш?

– Трябва да повървим – каза Петьо и посочи пътя зад себе си със свита в юмрук ръка.

И двамата тръгнаха, като майката вървеше малко зад него, понесла няколко пазарски торби.

Петьо запали цигара, дръпна от нея два пъти и се прозя шумно.

– Още ли ти е зле, Петьо?

– Само от време на време.

– Чуваш ли гласовете?

– Непрекъснато.

– Пиеш ли хапчета?

– Да.

– Помагат ли?

– Помагат ми да разбера кое е истина и кое не е.

– Сега чуваш ли ги?

– Да.

– И какво ти казват?

– Искат да те нараня, да те ударя и да те нарежа на парчета.

Мария отдавна се бе примирила, че синът ѝ няма да живее живота, който искаше за него, но сега идваше да се убеди, че това ще се случи. Редно е да е самотен в това мъчение, но не за да спаси друг от страданието, а за да не дели мястото си на мъченик.

Човешкото съзнание разпознава най-лесно мъката и затова му се струва естествено да страда. Изпитва се една лекота, когато се предадеш и уловиш примката на съжалението. Да се изтезаваш със собствените си очаквания и страхове е най-достъпната емоция, защото тя не иска борба, а примирение.

Мария вярваше, че когато Петьо остане сам, ще се чувства по-спокоен. И преди да разбере за шизофренията, тя му забраняваше да играе с другите деца, но болестта стана основният довод, чрез който да го изолира. Самата тя обичаше самотата и в нея виждаше най-доверения приятел и партньор.

* * *

Когато приближиха къщата на Петьо, отдалеч се видя как нисичката Николина вървеше между стръковете домати.

– Добре дошла! – провикна се тя, когато си даде сметка кои са двете фигури пред нея.

Петьо първи стигна до жена си и впи очи в нея, сякаш искаше да каже нещо, но го забрави в същия момент и влезе в къщата.

– Аз съм Николина.

– Ти си бременна! Кога ще раждаш? – извика вместо поздрав Мария.

– Май че скоро, отдавна съм бременна.

– Ходила ли си на прегледи?

– Не съм, защото нямам лична карта и личен лекар. Полицаите два пъти ме глобиха за тая карта. Казват, че не може така, но все не ни остават пари.

Николина се приближи към свекърва си, за да вземе една от торбите ѝ, но тя отстъпи и тръгна към къщата.

Къщата приличаше повече на изоставен строеж и само в две от стаите имаше подредени мебели.

Щом влязоха, Мария извади свои прибори, старателно завити в найлонови торбички, и ги постави настрани.

Николина започна да сипва леща, а Мария предпочете да си сипе сама със собствена лъжица.

Тримата седнаха на масата и Петьо отново се прозя шумно.

– Съжалявам – каза той, като погледна Николина.

– Тоя пък – изсмя се тя.

След като се нахраниха, Петьо отиде да пази стария склад и двете жени останаха сами.

– Николинке, сега да те попитам. Какво ще го правиш това дете?

– Не знам.

– А знаеш ли, че Петьо е много болен. Той е шизофреник, трябват му скъпи лекарства. От къде ще вземеш пари за тях?

– Ще копая из селото за 5 лева или ще цепя дърва за 5 лева.

– Малко са. Как с по 5 лева ще гледаш един мъж с шизофрения и това дете в корема ти. Като нищо и то ще е с шизофрения.

– Какво е шизоения?

– Николинке, ти ходила ли си на училище?

– Ходила съм в първи клас.

– Ходила си до първи клас?

– Да, после много бягах от училище и се отказах.

– А грамотна ли си?

– Малко съм грамотна.

– Как малко си грамотна?

– Мога да сричам, познавам буквите, но не всички.

– Питала си Петьо за болестта?

– Казвал е, че е болен човек.

– Питай го, бе Николинке. Не може да не познаваш мъжа си. Като сам не си казва, ти трябва да го питаш. Не чакай наготово. И като ти каже, пак ще говорим. Но от сега да знаеш, аз си съсипах здравето с Петьо. Недей да правиш и ти същото. Махай го, докато не си го родила.

Николина хвана наедрелия си корем и обеща да разпита мъжа си за болестта, която едва сега се появяваше с име и страшни предупреждения.

Петьо се прибра рано сутринта и нетърпеливото момиче реши веднага да зададе въпросите си.

– Петьо, ти от какво си болен?

– Моята болест лекарите не могат да я обяснят.

– Защо тогава ти казаха, че си болен?

– Чувам гласове и чувствам неща, които не са истина – каза Петьо и избуха в смях.

– Кое ти е смешно?

– Нищо.

– С какво ги лекуваш тези гласове?

– С наркотици.

Николина искаше да попита и какво са наркотици, но не успя, защото Петьо ѝ обърна гръб и легна на леглото.

Като малък, когато искаше да заглуши силните гласове, Петьо лягаше на пода и поставяше на гърдите си плюшено мече и гледаше как то се повдига и пада при вдишване и издишване. С времето бе заменил мечето с други предмети, но ритуалът оставаше същият.

– Изморих се, искам да си вървиш, каза на зачудената Николина.

На път към градината тя разбра, че човек може да разчита само на себе си. Никой нямаше да се погрижи за нея. Самотата в безизходица е най-голямата илюзия за човека, защото те примамва с утеха, която ще ти донеса огромна болка.

Освен Петьо Николина само веднъж в живота си бе виждала луд. Случи се на пазара за булки в Пазарджик. Тя беше на 15 години и сърцето ѝ трепереше още от вечерта, в която баща ѝ обеща да я продаде на ново семейство. Никой от циганите в Мало Конаре не пожела Николина, а тя обвиняваше разногледите си очи за проклятието на старата мома. На пазара в Пазарджик обаче щеше да се намери мъж за нея – Николина с разногледите очи, която мечтаеше за любовта и за човека, когото щеше да обгрижва до края на живота си.

Облякоха я в розова рокля с три обръча и ѝ накъдриха косата. Никой обаче не се спря при бащата на Николина, за да се спазарят за цената. Денят почти привършваше, когато дойде един възрастен мъж.

„Несвестен е“, шушукаха си околните.

Той започна разговор с баща ѝ, двамата се скриха за малко, след което излезе само непознатият. Николина бе разбрала, че мъжът с нещо е луд, но не се плашеше. Той я хвана за ръка и каза, че ще я води в новия ѝ дом. Купил я е за жена на сина си, който е в Испания, но ще се върне до дни. След седмица чаканият годеник дойде и не се върна сам. Беше се оженил и се наложи да върнат Николина на родителите ѝ. Повече не я поискаха и тя се бе примирила, че ще умре без мъж, когато в селото дойде Петьо.

За него се говореше и хубаво, и лошо, а когато поиска Николина за жена, тя с радост отиде да живее при него, защото беше направил нещо немислимо за нея – беше я харесал.

Сега обаче тя разбра, че е сгрешила и човек не може да избяга от тъжната си орис.

Макар че бе тръгнала към своите зеленчуци, Николина отиде при Мария, за да разбере как се маха бебе.

Още на другия ден двете жени отидоха в Пазарджик, за да убият детето и младата циганка да роди частите, на които го бяха нарязали. Раждаше и тихо крещеше, докато една от сестрите запушваше устата ѝ, за да не разбере никой какво се случваше.

Петьо се върна от склада, а в стаята майка му белеше картофи със собствения си нож. Николина седеше на леглото, кръстосала крака, и ровеше в косата си.

– Къде ти е коремът – попита Петьо.

– Докторите го махнаха и бебето умря.

– Кои доктори?

– Майка ти ме заведе при тях.

– Така е най-добре, не мога да се грижа за още един болен, Петьо. Хайде сега да сядаме да ядем.

Петьо взе една от чините и постави на жена си от вече опържените картофи, сложи и месо и за ръка я отведе до масата.

Нахраниха се мълчалив, а на сутринта Петьо отиде в празния склад. Когато се прибра, в стаята беше само майка му.

– Николина се е обесила на една от гредите в градината. Много ми е високо и не мога да я сваля.

Петьо отиде в градината и свали връвта от шията на вече мъртвата си жена. Занесе я на леглото и на другия ден я погреба.

След погребението Мария получи инсулт и остана парализирана. Лекарите препоръчаха да се върнат в София заради по-добрите болници, в които може да постъпи при втора криза.

И те заминаха. Петьо трябваше да се грижи за майка си. Да ѝ готви, да я храни и къпе и вечер да ѝ слага памперс.

За един обед той ѝ приготви пюре от различни зеленчуци и тъкмо когато взимаше лъжицата, за да я нахрани, се чу писък на дете.

– Удуши я, каза гласът. Ще я нарежеш на парчета и ще я скриеш. Никой няма да разбере.

Петьо остави лъжицата и хвана с две ръце шията на майка си. Започна да стиска. Ще я удуши и ще я нареже на парчета, както тя бе нарязала неговия син. Не позволи на жена му да има дете, да роди нормално и да е майка, както тя бе негова майка.

И изведнъж Петьо я пусна. Взе отново лъжицата и пюрето и започна да я храни. Щеше да се грижи за нея, защото това е неговата майка, която също се е грижила за него. С грижа, която те прави човек, потискайки човешкото в тебе.

Антония Руменова е родена на 16 април 1989 година. Завършила специалност Българска филология в Софийски университет „Свети Климент Охридски“ и подготвя дипломна работа за придобиване на магистърска степен по специалност „Творческо писане“. От 2013 година работи в медийна група, но заедно с това пише разкази на социална тематика. Фокусира се върху маргиналния човек с неговите проблеми и мечти. Интересува се различни форми на изкуството, а любимите ѝ автори са Фьодор Достоевски, Лев Толстой, Антон Чехов, Оскар Уайлд и Владимир Набоков.