Марианна Георгиева

Екзотични начини за разрязване на птица

стихове

вакуумната камера

поглъщането на светлината с разширени очи, със крещяща уста,
ето как се случва това, което отдавна е станало,
един магнит, който смуче към себе си всичко, което тежи,
металният вкус по езика на железничаря, теслата, пироните,
които някой ден ще забие, вярно е не в краката си, вярно е,
не и в ръцете, а направо в лицето на магнитното огледало,
в което той се разпада на своята тежест,
ядрата, на които тялото се носи,
всички флуиди, плазмата, в която е разтворена неговата първа любов,
тя се отразява като слънчево зайче по стената
на железничарска работилница, в която паяци тъкат
докато петли кукуригат отвън, и всичко това
няма кого да разтревожи, никакви платове
от бял лен, никакъв повей и мирис на цветя,
само металният звук, който къса и чупи
по наковалнята, в два часа, през деня

размножаване на пчелни семейства

1

докато ти обитаваш празната стая и се влюбваш в звуците,
които може да издава собственото ти тяло,
пукането на ставите, къркоренето на червата и така нататък,
стените се приближават до нас,
готови да ни затиснат, нашите дни са лишени от лица, 
техните силуети, със стригани коси, с ококорени празни очи,
могат да ни смажат, така че да ни причинят черепно-мозъчни травми,
близнаци, които ни очакват като верни слуги на двата края на живота,
може би ти не мислиш за тях, аз ти казах – зная те, че си влюбен,
на края съм на създаването, там където все още могат да се видят
кон върху кобила, която рита и цвили, лъв върху лъвица,
която приема спермата и после е готова да разкъса муцуната ми,
моето най-слабо място, за което исках да те предупредя,
когато разбрах, че гледаш дъщерята на хазяйката,
че следиш траекторията, която очертава
нейното хилаво тяло, което като цяло,
така, както нашите – моето и твоето, страда от недохранване
или е наследствен недъг, аз не знам за това, 
гените, епсилон епсилон хипотезата, обаче исках да ти напомня,
преди да я сграбчиш в някой ъгъл,
да разиграеш с нея драмата на собствената ти изоставеност,
за термоядрения синтез, имаше едно предаване по National Geographic,
посветено на сливането на ядра с различни маси,
теологията на миналия век, преди да вкараш 
езика си в устата ѝ, имай прeдвид, че на мен ми е тясно тука сама,
с този дъжд, който се излива между стените на нашето малко семейство,
в което аз те отгледах докато пия захар, и запечатвам един по един
процепите на квартирата ни, и ти казах, преди да сложиш ръката си
в опасна близост до нейната вагина, че на двата края на живота
ни очакват близнаци, моят и твоят, те ще ни гледат биполярно,
така, както в нашия дом от едната страна е нощ и вали,
а от другата – грее слънце,
ти си ги забелязал навярно – тези затворници – със стригани коси,
с мълчаливи усти, които ни завиват вечер, докато стените
ни притискат, защото е тясно в този ад,
в който ние сме много и от това ни боли

2

докато скърцаш със зъби, правиш хубава музика,
толкова много ми харесва, когато сме само двамата
и аз слушам единството на нашите тела, на сърцата ни,
и си мисля – ние с тебе сме създадени един за друг,
създадени сме за това да лежим един върху друг,
един в друг, нашите неродили тела да отчленят от себе си
още крака, ръце и усти, които да жужат със страстта си на деца,
държани дълго време далеч от храна и от светлина,
които се нахвърлят канибалски върху своята най-голяма любов
и знай, че стигне ли се до тук, никога повече няма да има връщане
назад от канибализма, напред към анатомичната цялост на разрязаното
по природа на две сърце, което кърви в моите шепи,
докато е обедно време, докато ти си някъде
по арменските кръчми, по баварските ресторанти
и ядеш торти с мед, пиеш жива бира и пушиш,
аз копая земята и смуча корените на уплахата,
че някъде между нас има нещо,
нещо голямо, нещо горещо, нещо живо,
което ме блъска по меридианите, което натиква главата ми
в улуците, в които през лятото се задържа застояла вода,
ти си някъде тук, скоро ще чуя как стоварваш
своите изкуствени крака до моите, как ме галиш с пластмасовите си ръце
от екополимер, произведен в завода на границата с рапичното поле,
там, където се намират едно до друго
базата на скандинавски търговец и екарисаж от едно време,
налети инвестиции на чуждестранно лице, което
с нашия восък лее своите контури, но то
не ме интересува след като ти ме галиш,
след като аз те чакам, знаеш много добре пътя за обратно,
има само две възможности пред теб, пак ти го казвам –
екарисажа, в който дори металните контейнери
вече са изгнили или просто откраднати,
няма да има стени помежду ни!
другата ти хипотеза, не я забравяй, е рапичното поле,
то е жълто, като моя корем, натежал от цветен прашец,
по него ти си минавал с посивелите си дълги коси,
с напуканата си гореща уста, докато стигнеш до
извора на меда, до мястото, където всяка мърша гори,
картата на нашата вяра има само два квадрата, от които
ни делят не повече от петдесет сантиметра, две полета
разделени от път без следи

3

има много време докато видим отново пустинята,
ти си чела много, много си мислила
по въпроса за камъните, за втвърденото мълчание,
което за дълго време устоява
на всякакви климатични условия, на промените на културата,
които нямат нищо общо с коридорите, по които ходиш
боса всяка вечер, все едно не съм ти казвал,
че можеш да настинеш, че за теб не е добре
сивата ти коса да се влачи по пода, толкова много време прекарах
докато я издърпам от заледеното езеро, във което
се гледаш всеки ден, от което не се откъсваш,
и те вмъкна през восъчните процепи на дома ни, ти все забравяш,
че има няколко възможни истини, за които не си говорим
и е много вероятно никога да не разберем
от къде да започнем и къде да свършим, аз знам само
че ти се движиш, ставаш, чуваш ме и дори ми говориш
докато те гледам, се опитвам да отгатна по движението на устните
значенията на произнесеното, но ти не искаш
всичко да е толкова ясно, да е просто,
чувам как скърцат дървените греди под твоите стъпки,
осакатили са майка ти, преди време са счупили
единия ѝ крак, аз ти казвам
стига си го държала, стига е стоял в скута ти,
време е да го заровим в земята, в крайна сметка,
макар и да не е цяло тяло, той също има право
да изгние в почвата, да се трансформира в хумус,
може би това, което ще израсне, ще ни храни
и тогава ти ме питаш това не е ли едно и също,
ние сме разделени в живото, а в това, което е мъртво
все пак сме събрани

пеликанът

костите на огромния клюн, както и на целият скелет
имат множество кухини, пълни с въздух,
така че да не може лесно да бъде открито мястото,
в което са събрани всички съмнения, които могат да вдигнат
тялото към небето, над водните басейни и тръстиките,
като кротко обитава огледалото на своя паднал образ,
снася бледосини яйца, заснето е и е доказано,
че те са с цвета на очите ти, когато пълниш
своето бяло тяло с кръв, своето зряло цяло същество
започва постепенно да мирише на стръв, и това се случва
в едно време на технокрацията, която заема място в телата ни
още преди те да бъдат предвидяни в сините очи, в бледосините яйца,
за това, че машините също плачат не се говори,
че политайки над езерото с пълноценната си красота, отразен в
долното пространство на своето земно пребиваване,
е заснет от дрон, ти спиш, докато аз гледам документален филм
за отчуждеността

вратата

аз съм обсебена от вратите, които умееш да изрязваш
направо по гърба ми, те се отварят, разбира се, само навътре,
в рамките са на всички прешлени,
далече от вторичната невралгия, получена някога
при нашите първи срещи, около седемдесет години
преди да съм се родила, преди да си пожелал появяването си
на едно с мене, в това измерение на еднаквост, което като дъга
очертава нещо от нас, меридиани, които ни свързват, поле,
което е общо, и все пак не разбирам в такъв случай,
защо си толкова внимателен с бръснача, с маркера, когато очертаваш
контурите на вратата по белия ми гръб, по спящото ми тяло,
после повтаряш всичко с острието, което носиш в ръка,
то прилича на нож за срязване на книги, какви книги си чел
докато съм те оставяла сам, искам да знам всичко,
което си правил докато лежа по корем и те шпионирам с кожата си,
представял ли си си, че си негър в пустиня, облечен в роба,
която да те изгаря от вътре, повече отколкото лъчите тъмносинята ти кожа,
която може да се имитира с мастило или черен туш, но ние не сме драскачи,
и докато крачиш сам със себе си, виждаш мен, бялата жена
да стоя пред очите ти, да не ти давам повече да минеш
нататък, по пътя си на звероукротител
на безутешната жега, докато не начертаеш в моята вътрешност полетата,
по които после да се разхождам сама
с метално ведро, пълно с мляко
и да си спомням за теб, за бръснача,
с който в гърба ми изряза врата,
през която прекрачи и от тогава те няма

паралели

началото ми идва от нежното обещание, че ще живея,
което ти получи в една снежна утрин, когато едва
валеше сняг или може би беше докато вълни се разбиват тихо по
бреговете на континентите, аз няма как да знам за това, но ти можеш
все още да си спомниш за какво е целуването, отделянето на слюнка
за омокрянето на храната, на любовта, не знам дали един ден,
когато си на края, ще се питаш за началото, то би могло да е семпло
да е шахматно
геометрично
циклично
имагинерно
минималистично
като тихо валене на сняг
като тих отлив (прилив) на море,
а може да е напъхването на езика ти в устата на жена,
отварянето на устните ми за езика на мъж, амилазата,
която разгражда храната, за да постъпи тя обработена в стомаха, това изхранване
на нашите гладни тела, напълването на празните ни усти, на къркорещите ни стомаси
докато препълваме болниците, в които ще се лекуваме от всичко това,
докато затваряме очи,
друсаме телата си в танци, в състезания, те нямат нищо общо с умирането,
имам предвид мислените линии, под които зее пропастта, от там ни дърпат ръцете на
умрелите, ти сега ще ми напомниш, че лъжа, защото много често
не надолу е посоката, към която ни теглят неизвестните с многото си имена,
равнините към екватора, топлината, която някои усещат като глад,
искам да кажа хлад, при последното целуване, което никога не смесва
живота със смъртта