Отговорен редактор за публикацията: Петър Тушков.
Илюстрация: фрагмент от корицата на Comig Home, от Jack McDevitt (Ace Books, 2014).

Валентин Д. Иванов

Надолу по спиралата, която води нагоре

ревю на романа Coming Home („Завръщане в къщи“) от Джак Макдивит

Джак Макдивит е един от любимите ми съвременни автори в жанра на твърдата научна фантастика. По две причини. Първо, защото той е истински научен фантаст, в смисъла на Уелс, Кларк и Азимов – автори, които се стремят точно да отразяват процеса на научното изследване. Второ, защото неговите произведения предават усещането за чудо, което величието на Вселената е способно да предизвиква у хората. За да бъда честен, трябва да кажа, че по-голямата част от човечеството, потънало в ежедневната си борба за оцеляване, не забелязва това чудо, в което живеем, но аз съм сигурен, че ако имат възможността да спрат и да погледнат небето (стига то да не е осветено с улични лампи и неонови реклами), хората ще го видят ясно. Точно както моите деца, които заведох на тъмно място и им показах метеорния поток Персеиди. И това е само едно от най-малките чудеса, които ни предлага Космоса, достъпно за деца.

Джак Макдивит води читателите на разходка из Космоса, за да им покаже по-големи чудеса от два вида: в седемте, за сега, романа от поредицата за Алекс Бенедикт източник на чудесата са тези „прекрасни същества, хората“ (перефразирайки Доктор Кой, мой любим фантастичен герой), които са създали повече от десет хиляди години история, пълна със събития; в серията за Академията чудеса са незабравимите творения на Космоса и на извънземните. Аз нямам особени предпочитания към който и да е от двата вида чудеса – те са интригуващи по различен начин. За отбелязване е, че те се случват в една и съща литературна Вселена, както научаваме в „Завръщане в къщи” от една весела закачка за оцеляла древна книга, описваща ранните години на междузвездните пътешествия.

И двете серии, освен първия роман за Алекс Бенедикт, са разказани от гледната точка на жени: книгите за Академията следват кариерата на пилота Присцила Хътчинс, която вози археолози между разкопки в различни планетни системи; постепенно тя се издига до ръководителка на операциите на Академията. Романите за Бенедикт имат класическа динамика от типа Холмс-Уотсън и не е изненада, че в последния роман „Завръщане в къщи“ героинята Чейс Колпат продава първите си ръкописи на едно издателство.

Повечето от произведенията на Макдивит са научни разследвания – точно както детективските романи описват криминални разследвания, неговите книги разказват за решаването на някоя научна загадка, обикновено историческа. „Завръщане в къщи“ не е изключение. Тя има две сюжетни линии. Първата следва разкриването на причините, поради които един известен астроархеолог, Гарнет Бейли, е намерил древен космически предавател, но е запазил в тайна откритието до смъртта си. В началните страници на романа неговите наследници намират устройството и се обръщат за оценка на старинната вещ към „Рейнбоу Ентърпрайзес“, фирмата на Алекс Бенедикт за търговия с антики, където Чейс Колпат работи като „Доктор Уотсън“. Бързо става ясно, че предавателят някога е бил част от колекцията на Космическия музей във Флорида. Територията на музея отдавна е под вода, а колекцията е изчезнала преди около девет хиляди години. Следва лудо препускане из няколко звездни системи за да бъдат открити отново старинните вещи. Втората сюжетна линия е по-персонална за главните герои. В нея става дума за чичото на Алекс и предишен работодател на Чейс, който е изчезнал преди единадесет години по време на полет с туристически космически лайнер; но както ни е известно от предишните романи в поредицата, той може да е жив – очаква се корабът да се е пренесъл в бъдещето и е възможно пътниците да бъдат спасени, защото от време на време лайнерът се появява в „нормалното“ пространство. Проблемът е, че на борда има почти три хиляди пътници, мястото на появяване не се знае с особено голяма точност и периодът, през който те могат да напуснат кораба, се измерва с часове. Това е надпревара с времето – и за да се подготви спасителната операция, и за да се осъществи.

Обаче въпреки тази вшита в повествованието динамика общият ритъм на романа е доста бавен. В това отношение „Завръщане в къщи“ напомня на книгите и филмите за инспектор Морс, в които даже когато са на път за най-кървавото и жестоко престъпление, героите намират време да се отбият в някоя кръчма за чаша първокласна бира. Тук вместо кръчмите, Алекс и Чейс посещават музеи и исторически забележителности. Макдивит обилно е поръсил книгата с информационни вставки, но те не ми бяха в тежест; предполагам, че неговият стил е най-подходящ за читатели, които като мен са едновременно фенове на фантастиката и на историческата литература. Аз изчитах тези пасажи даже с по-голям интерес, отколкото онези части от романа, в които се развиваха образите на героите. В допълнение трябва да кажа, че всяка глава започва с цитат от стара книга – истинска или измислена, – които учудващо добре съответствуваха на последващия текст. Между цитатите се намират някои учудващо свежи афоризми. Аз се впечатлих особено от два, от измисленото произведение „Души в полет“, създадено от измисления автор или авторка Кеслер Ейвон: „Бурята свърши. Да отидем да обядваме“ (от „Завръщане в къщи“) и „В края на краищата, всички важни неща произлизат от или са разгласени в някой бар“ (от „Ехо“, шестата книга от поредицата за Бенедикт). Предполагам, че тези цитати ми харесаха заради декадентското си настроение.

Очевидно Макдивит полага съзнателни усилия да изследва и да описва как работи историята, какви са нейните механизми. „Завръщане в къщи“ отстъпва в това отношение на „Талант за война“, първата книга за Бенедикт, но за сметка на дълбочината тук читателят лесно може да се асоциира с размислите на Колпат за това как индивидуалните решения и животи лесно могат да бъдат „погребани“ под лавината на историята, как имената и датите могат да бъдат забравени, но независимо от това резултатите от нашите действия имат значение и се „отпечатват“ върху хода на историята; анонимността, в която рано или късно ще се покрием, не ни освобождава от отговорност за нашите действия и решения.

Романите на Макдивит понякога поставят пред читателите един конкретен въпрос, който е бил обсъждан и преди (например от Чарлс Щрос). Става дума за липсата на промяна в обществото – независимо от огромния период от време, стотина века, начинът по който живеят хората не е много по-различен от съвременния живот в предградията на големите американски градове. Нещо повече, няма безсмъртие, няма копиране на човешкия разум в компютри, нито пък изкуствените интелекти управляват света. Пожеланието на Кърцуе, „живейте по-дълго, за да живеете вечно“ не се е сбъднало, сингулярността не е настъпила и най-добрите физици на света, както явно е показано в „Завръщане в къщи”, продължават да бъдат хора. Светът на Макдивит направо изглежда старомоден.

Как е възможно това? Имам три теории. Според първата това е съзнателен избор, за да могат читателите по-лесно да се идентифицират с героите. Простичък маркетингов номер. Но Макдивит е прекалено успешен писател, за да има нужда от подобни елементарни трикове. Второ, сингулярността може отдавна вече да е настъпила в описания свят. Тогава героите живеят в симулация. Лесно можем да си представим, че повечето хора биха избрали за основа на тяхната симулация последния стабилен стадий на обществото, преди да настъпят размириците около настъпването на сингулярността. И това е ерата на предградията. Само дето към нея са добавени, за да стане по-интересно, космически кораби, по-бързи от светлината, и извънземни цивилизации. Психологически и социално това е все същият съвременен живот. Но аз мисля, че бръсначът на Окам поставя под съмнение това обяснение. Последната и според мен най-вероятната и най-интересна възможност произлиза от човешкото качество да се стремим да запазим определени схеми на поведение. Римляните, които са живели преди двадесет века и са нямали радио, телевизия, реактивни самолети и ракети, са били движени от същите мотивации като съвременните хора: любов към семейството, стремеж към богатства и слава. Не е учудващо, че те са следвали подобно поведение на нашето: обичали са, грижели са се за децата си, създавали са закони, решавали са споровете си в съда, ходели са в светилищата или църквите, където са правели подаяния.

Макдивит всъщност пряко защитава подобна позиция в една друга своя книга „Пътешествениците във времето никога не умират“, където главните герои лесно се вписват в различни исторически епохи, което е още една причина да мисля, че старомодното бъдеще е по-скоро въпрос на авторски замисъл и позиция, отколкото резултат от липса на въображение. Из текста на „Завръщане в къщи” има няколко скрити закачки, които също подкрепят този извод.

Марксистката философия, която учех, когато бях млад, описва еволюцията на обществото като издигаща се спирала. Не съм проверявал дали друга философска теория използва съшия модел, но той пасва много добре на човешката история, описана от Макдивит.

Приемам ли третата теория?… Аз я разбирам и допускам възможността тя да е вярна, но не я харесвам, защото отрича възможността хората и човешкото общество да се развиват и усъвършенствуват. Тук може би говори моят опит на дете, родено и израснало в епохата на комунизма преди много години, но аз все още помня една от основните доктрини и все още се надявам, че някой ден ще живеем в по-добро общество от днешното.

Краят на романа беше малко прибързан за моя вкус. В живота на героите настъпиха значителни промени, появиха се някои нови конфликти, и всичко това беше набързо адресирано единствено в краткия епилог. Такъв проблем е типичен за средни книги от поредици, което ме кара да мисля, че „Завръщане в къщи” няма да е последният том за Бенедикт. Забелязах и една нелогичност – храната на двама герои, намиращи се в космически кораб в космоса, се развали; това не би трябвало да стане, защото те имаха на разположение най-добрият хладилник и консервант – вакуума.

Завършвам с препоръка – „Завръщане в къщи” е интересен роман и си струва времето за четене, но не е за всеки фен и изисква повече интерес към историята.

28.08.2016, Мюнхен, Германия

Валентин Д. Иванов е български астроном, работещ в Европейската южна обсерватория, и автор на научна фантастика. Научните интереси на Валентин Иванов са в областта на динамиката на звездни купове, кафяви джуджета, екзопланети и други. Посетете личния му сайт: valentindivanov.wordpress.com.

Comig Home, от Jack McDevitt
Издателство „Ейс Букс“ (Ace Books), Ню Йорк 2014