Библиотека Български разкази

Динозавър за Коледа, от Елена Павлова (разказ)

Снимка на тиранозавър

Отговорен редактор за публикацията: Джовани Чемишанов. Първа редакция: Калин Ненов. Оформление: Стоян Пешев. Първа публикация на разказа в авторския сборник на Елена Павлова: „Две луни“ (изд. „Изток-Запад“, 2016). Сборникът „Две луни“ включва 17 разказа и новели в жанровете хорър, фентъзи и фантастика. Повечето от тези истории излизат за пръв път на хартия. Разказът е част от вселената на „Станете“ ООД.

Елена Павлова

Динозавър за Коледа

разказ

На Благой. Happy Xmas, mate!

В здрача от покрива на бензиностанцията се вижда много надалеч.

Те напредват.

Потръпвам – въпреки топлия пуловер и дебелото скиорско яке.

Скоро ще са тук, а арсеналът ми е повече от скромен: хартиен пакет с три кила морска сол, ловджийската ми чекийка и бурканът с мазилото на баба.

И ако това не свърши работа – няколко тона бензин и дизел в цистерните отдолу. Такъв новогодишен фойерверк светът не е виждал, но заедно с ченгетата, заели позиции на почтително разстояние отзад, много се надяваме да не се стига до подпалването му.

А всичко започна така невинно…

* * *

Под бюрото Хоторн Дейвис нервно си играеше с крайчеца на вратовръзката си. Виждах го в отражението на прозореца. Клиентите рядко си дават сметка за уязвимата си позиция.

За момент сведох поглед към чинно сплетените си върху плота пръсти и пурпурния лак с гел финиш на ноктите ми. Красяха ги миниатюрни коледни звездички. Пурпурна беше и копринената ми блуза. От седмица „Станете!“ ООД имаше коледни изисквания за облеклото и дневната секретарка Върна неодобрително се намръщи, когато преди половин час изтраках в офиса на осемсантиметрови токове и в тъмнозелена пола пет пръста над коляното – само формално съгласно фирмената политика.

– Приличаш на секси Червена шапчица без шапчицата! – подметна ми Нейт, което ми подсказа, че съм постигнала търсения ефект.

На г-н Дейвис обаче май му идвах в повече. Може би все пак трябваше да взема и сако… или поне шапчица.

– „Станете!“ ООД е последният ни шанс, нали разбирате, госпойце Севън! – обади се Хоторн, когато мълчанието се проточи. – Парите не са проблем. Обаче времето ни изтича. Когато снимаха първия „Джурасик парк“ през 93-та…

– Нали сте наясно, че първообразът е била книгата на Майкъл Крайтън? – не можах да сдържа гримасата си. – Тя е по-ранната вер…

– Да, да! – прекъсна ме клиентът и откопчи нокти от вратовръзката си, за да размаха небрежно длан. – Дори идеята на Крайтън е изплагиатствана, но това е маловажно, госпойце Севън. Десет години по-късно още липсва пробив в тази област, а синът ми няма и да го дочака.

Кимнах.

Хоторн се приведе напред:

– Вие сте единствената, която заяви, че може да изпълни задачата без човешко жертвоприношение, госпойце Севън. Знам за репутацията ви, много добре съм ви проучил. Но става дума за невероятно стари останки. Абсолютно сигурна ли сте, че ще успеете да го вдигнете без жертва?

– Да, каз…

– „Дисни“ завършиха наддаването на седемдесет и три милиона – продължи Хоторн. – Другите дялове са по-малки, но съществени. Благотворителната инициатива събра над четвърт милиард, госпожице, и комисионната на „Станете!“ ООД хич няма да е малка, нали разбирате? Хонорарът Ви също.

– Свикнала съм да боравя с големи числа – уверих го мило.

– Обаче за тази сума трябва да им предоставим съответното зрелище и не можем да си позволим да му лепнат неподходящ рейтинг. – Хоторн отново се захвана да чопли крайчеца на вратовръзката си.

– Господин Дейвис, гарантирам Ви, че за вдигането на това зомби няма да ми потрябва дори кокошка! – изръмжах. – Всъщност, ако сте ме проучили добре, ще знаете, че си търся активно именно задачи, свързани с невероятно стари останки, понеже през зимните месеци ми се събира излишна съживителска енергия. Свързано е със зимното слънцестоене.

– В такъв случай имате шанса да зарадвате дечицата и арахнолозите по света…

Втренчих се неразбиращо в клиента си.

– Паланколозите? – пробва се той с по-голям успех. – Каквито ще да са. Пък и коледното ви чорапче в банката ще стане четвъртито, ха-ха.

– Капарото и таксите за огледа на място не се връщат в случай на неуспех, както и ако съживяването се оплеска, нали знаете? Ха-ха! – усмихнах се възможно най-мило и се изправих.

– Нека ви изпратя!

* * *

И така, по покана и за сметка на „Коледа за терминални деца с левкемия”, за малко да се озова в Монголия. Цял ден по летищата, с прекачвания в Лос Анджелес и Пекин? Мили Боже и всички лоа на късмета, не! Кошмарът се размина буквално на косъм – и то не заради надвисналия дипломатически скандал, който моето пътуване можеше да предизвика (да речем, че монголците не обичат хора с моята професия да им се навъртат в гробищата), а понеже в посолството отказаха визи за някои от членовете в снимачния екип на „Дисни”.

Поръчах на Върна да направи списък и да прати подаръци на семействата им по случай щастливото ми избавление.

За Юта визи не бяха необходими, макар че там възникна друг проблем.

– Не! – изтътна в телефона ми басов глас, от който ти се схващаха сливиците. – Трижди не и още толкоз, Дженичка! В никой случай няма да те пусна в кампуса!

– Обещавам да не устройвам марш на отровените плъхове, гусин директор? – предложих с половин уста. Мислите ми още бяха заети с опаковането на багажа и предимствата и недостатъците на малката ми черна рокля.

– Онова беше внушително – съгласи се Юръм Найт неохотно. – Да вдигнеш над двеста зомби-плъха наведнъж си е рекорд за специалност „Съживители”. Но… Джен, университетът „Бригъм Йънг“ се слави с палеонтоложкия си музей и няма да допусна да ми се развилнееш там!

– Но…

– Не. Категорично и завинаги не. Представи си само какво бедствие ще бъде това: ти ще си идеш, Джен Севън, но шейсет и седемте студенти от твоята специалност тепърва ще ми разхождат едни такива зомбита, не си е работа…

Сгънах рокличката, притиснала телефона между рамото и ухото си. В този бизнес човек не знае кога може да му потрябва елегантна дреха. И обувки на една педя токчета.

– Споменаха ми, че общата сума възлиза на четвърт милиард и наемът за спектакъла ни ще е повече от приличен – уведомих декана вече по-сериозно. – Знам, че за университет като твоя такива пари са капка в морето, Юръм, но…

– Ха, капка! – изпуфтя той отсреща. – Знаеш ли каква комисионна ще изкъртя от управителния съвет?

Затворих капака на куфара с думите:

– Знаех си, че мога да съживя практическата страна на душата ти, директоре!

Та за проблема с Юта ми беше думата: „Дисни“ държаха да летим с хеликоптер. Щяло да бъде знаково. И да изглежда добре на лента.

Ха. На мен ми става лошо, като застана на балкона на втория етаж, а за да ме качиш в самолет, трябва да съм вързана и с торба на главата. Хвърчикоптер? Няма начин. Тъкмо го казвах на Хоторн: „Само през трупа ми, човече!“ – и на вратата се позвъни.

Дръпнах ципа на куфара и пътем го извлачих след себе си по коридора. Все още притиснала телефона между ухото и рамото си, отключих с думите:

– И на „Марийн Уан“ да ме поканиш…

На прага ми стояха двама морски пехотинци в пълно бойно снаряжение. През храстите в дворчето се виждаше паркираната на улицата черна лимузина.

– Дженетика Севън? – измери ме с поглед единият пехотинец.

– Елате с нас! – Вторият изобщо не дочака да му отговоря, а направо ме ръчна с дулото на картечния си пистолет.

– Интересно, че спомена за президентския хеликоптер… – изкиска се в ухото ми Хоторн и ми затвори.

Както констатирах, нашият добър президент, да се свети името му и Господ здраве да му дава, хич не си поплюва в летенето с удобства, поне ако се съди по наетия от „Дисни“ въртолет от Морски хеликоптерен отряд едно – смазващо страхотен „Сий Кинг“ с тапицирани в цвят „слонова кост“ седалки и дивани, и с кокетни завески на прозорците.

Впрочем на път към площадката пехотинците ми позволиха да се преоблека в тоалетната на една бензиностанция, че иначе не знам за хората от „Дисни”, но президентът със сигурност газ щеше да пикае, ако ме види на лента да се качвам в леталцето му по развлечен памучен анцуг.

* * *

Родната ми Алма матер не се беше променила никак през годините на моето странстване. Може да мръзнех, но бях много доволна, че съм си облякла малката черна рокля: чувствах се като кралица, вървяща през столицата си, докато тропах с токове към игрището за ръгби. Само дето всичките шейсет и седем студенти от трите курса на специалност „Съживителство и приложна некромантия“ се бяха скупчили на входа на стадиона с флагчета и белеещ в здрача транспарант с надпис: „Добре дошла у дома, Джен Севън”. От едната страна го държеше Юръм, едър и още по-побелял отпреди. Пред мен и към тях пъргаво отстъпваше един от операторите с камера на рамо. Не се усмихнах – не и докато не се вряза гърбом в приветствието.

Подминах групичката, прекосих тунела и стъпих на пистата. Още няколко оператори се бяха наместили на ключови места на терена. Не се съмнявах, че ще изглеждам фамозно с роклята и новата си прическа. Грижовно спрях на ръба на моравата и си събух обувките – за работата си имам нужда от пряк допир до земята; освен това Юръм щеше жива да ме одере, ако му надупча скъпата трева с токчетата си.

Пристъпих една крачка, затворих очи, поех си дълбоко дъх и оставих прохладния здрач да плъзне тънките си пръсти по гръбнака и в слабините ми. Усещах кости. Бях долавяла присъствието им още по пътя към игрището, но тук се намираха съвсем близо. Чак косъмчетата по врата ми настръхнаха от ледения им полъх – множество врати към смъртта, заровени току под краката ми…

Добре де, не бяха точно заровени, но все пак се намираха под земята. В определен смисъл.

Без да отварям очи, пристъпих сред тревата, оставяйки се да ме води течението от тези древни врати, през които лъхаше вечен мрак. Той витаеше в пръстта на почти неподвижни спирали и се издигаше към глезените ми на тънки пипалца, досущ дим от коминчета на миниатюрни землянки… Студен дим, невидим за лишените от свръхестествен усет, но дори и обикновените хора го долавяха със закърнелите си сетива – изгледайте един-два мача, изиграни на това игрище, и ще откриете, че и двата отбора несъзнателно избягват дъха на смъртта, бликащ сред изумрудните стебълца. Точно обратното, аз пристъпвах от гнездо към гнездо и от струя към струя, оставяйки мъртвия дъх да гали босите ми стъпала, да се увива като хладни, хлъзгави змии в плътта ми, да ме гъделичка чувствено отвътре, където никой мъж не е в състояние да те докосне…

Отворих очи.

Стоях в средата на огромен възел от сила и ги виждах ясно около себе си: неимоверно древни – толкова, че дори корените на първите бозайници в гените ми ги помнеха едва-едва; неимоверно огромни – толкова, че дори когато гледа скелетите им в музея под краката ми, човек го полазват тръпки; невероятно студени – толкова, че и без да съм наченала ритуал, буквално засмукваха живата топлина от мен.

Невероятно мъртви.

Тръгнах да обикалям по игрището, назовавайки по име полегналите в корените на тревата му обитатели… Добре де, сглобени с телчета и изправени на стойки в музея под мен: трицератопс, стегозавър, едмонтозавър, анкилозавър… Спирах се при всеки един да прокарам ръце по въображаемите му очертания (в умален мащаб, разбира се), наясно колко ефектно ще изглежда това на лентата на „Дисни”.

– Тиранозавър… – прошепнах, почуквайки с пръст по невидимите му зъби.

Няколко крачки встрани.

– Птеранодон…

Още няколко крачки.

– Спинозавър! – възкликнах триумфално, вдигнала ръка да преброя костените шипове по платното на гърба му.

Извърнах се към единия от операторите, примъкнал се по-наблизо в тревата, и му се усмихнах.

„Голям хищен динозавър и не смей да е тиранозавър, ясно?“ – беше ми обяснил Хоторн.

По-голям нямаше как да му намеря за шоуто: близо осемнайсет метра на дължина и над двайсет тона приживе.

– Стоп камера! – заявих.

Нещо ме човъркаше отвътре, докато вървях обратно към обувките си на ръба на игрището. Дали образите на динозаврите отвъд смъртта не ставаха твърде ярки, особено около спинозавъра? Или може би натрупаната в мен сила ги доближаваше още повече – сякаш стига да им дъхна, и ще се овеществят под пръстите ми… Да не забравяме и Зимното слънцестоене. Има си причина трудно да приемам работа около Коледа.

Поех си отново дъх и се насилих да се откъсна от студените приливи през отворените врати на смъртта и да се върна в света на живите. Помахах на Юръм и студентите му и подвикнах весело:

– Какво ще кажете да пием по едно, че от толкова работа се ожаднява? Къде ходят веселяците от кампуса напоследък? И вие сте канени, момчета! – включих щедро и операторите.

Имах нужда от топлина, силна музика и малко танци.

* * *

Под масата Хоторн Дейвис нервно си играеше с крайчеца на вратовръзката си. Оставих погледа си да се плъзне покрай ухото му и през витрината на кафенето навън към алеята, по която студенти търчаха през кампуса под поривите на зимния вятър.

– Не работя на Бъдни вечер – промърморих кисело. – По договор трябваше да вдигаме зомбито ви тази вечер и – кой откъде е.

– Проучванията на кампанията изрично показват, че най-висок рейтинг ще съберем, ако създадете зомбито…

– Те се съживяват, не се създават – поправих го и подръпнах полото на консервативния си коледен пуловер, зелен и с еленче.

– Все тая – сви рамене Хоторн. – Зомбито трябва да шества вечерта преди Коледа, по стара Дикенсова традиция.

– Традицията датира доста отпреди Дикенс, ако става дума за призраците и обещанията за светло бъдеще – вкиселих се още повече аз.

– Наистина все тая! – натърти Хоторн и се наведе напред с пламнал поглед.

Точно в същия момент сервитьорката плъзна високата чаша с коледно кафе пред него и миг по-късно – ароматния чай с подправки пред мен.

– Все тая, все тая! – Събеседникът ми най-накрая изостави вратовръзката си и размаха ръка. – Два милиона отгоре няма ли да ви съблазнят? А три? А отделен хонорар за снимките днес?

– Снимки ли? – присвих очи. – Разбира се, че ще си взема отделен хонорар за всичко, което не влиза в програмата по съживяването, господин Дейвис! Но що се отнася за работата по Бъдни вечер, ще ви разочаровам – три милиона няма да ме разколебаят. Става дума за много сериозно преплитане на енергийните и духовните нива на тази дата. Не ми трябват допълнителни спънки и затруднения, и без това задачата не е никак лесна!

– Дори за вас? – Той сръбна от кафето.

– Не си играйте на матадор, господин Дейвис. Дори за мен. Още повече за мен, защото вратите към смъртта се разтварят широко именно на Бъдни вечер. Проблемът не е в липсата на енергия, а в прекаленото ? изобилие. Денят на Вси светии? Ха, моля ви се! Но в коледната нощ… – Потръпнах неволно.

– Пет милиона?

– За какви снимки става дума? – смених темата и със задоволство проследих, как пръстите му на автопилот отлитат обратно към вратовръзката и започват да чоплят ръбчето ?. – За какво настояхте да се видим сега, преди обяд, и да съм „зимно облечена”? – Огледах крачола на зелените си дънки с елхички по шева и високия кафяв ботуш с равна подметка, в който беше подпъхнат края му.

– Всеки момент ще пристигне лимузината да ни откара в динозавърската кариера „Клийвлънд-Лойд“ – обясни Хоторн. – Само сто мили са дотам, а „Нешънъл Джиографик“ искат да те хванат за десетминутна научно-популярна лекция. Някой умник горе е измъдрил, че Джен Севън е идеална да запознае зрителите с историята на второто по големина в света находище на динозавърски кости. Още ме е яд, че не се добрахме до най-голямото, в Монголия….

– Далеч не са само динозаври… – промърморих, макар че срещу илитерат това е загубена битка.

– В такъв случай имате шанс да го разясните на дечицата и прасеолозите по света…

Намръщих се.

– Пренатолозите? – пробва се той, една идея по-близо до целта. – Каквито ще да са. Слушайте сега, това е последната ми оферта – десет милиона отгоре. Чорапчето ви в банката ще се разтегне двойно с такива хонорари, ха-ха.

– Капарото и таксите за огледа не се връщат както в случай на неуспех, така и ако стане голяма беля, нали знаете? Ха-ха! – усмихнах се възможно най-мило и се изправих. – Виждам лимузината, да вървим!

* * *

Гледана отдалеч и с просто око, кариерата „Лойд“ е извънредно потискащо място – две халета цвят „слонова кост”, курдисани насред каменистото нищо, и околовръст само белезникави осакатени и нахапани хълмове. Но находището е двойно по-зловещо в светлината на силата, която струеше през мен и слагаше опушени стъкла на очите ми, през които се виждаше отвъдната страна. Много мразя този ефект – чорапче-морапче, обаче между Коледа и Нова година се чувствам така, все едно за мен няма да има утре… поне не и озарено от слънцето и пълно с живот. Е, пред обърнатия ми към смъртта взор кариерата се разкриваше като земя на призрачни свещици, на пламъчета на Свети Елм, на подпалено петролно поле с безброй виещи се към небето струйки пушек и невидим огън. На места мъртвите зверове бяха напластени един върху друг толкова нагъсто, че между хълмовете сякаш танцуваше безконечен синкав пожар. Здрачната светлина, която се процеждаше през тревожно-сивите облаци, никак не разсейваше усещането за надвиснала катастрофа. Докато паркирахме пред кариерата, зъбите ми тракаха неудържимо. Вратата към смъртта бе открехната и от нея лъхаше отвъден леден вятър, който никакво бучащо парно и дебел пуловер не можеха да спрат.

– Божкей, не съм идвал по тия краища от петнайсет години, да знаеш! – промърмори в ухото ми Юръм. – Откак се скарах с професорката по палеонтология.

Хич не ми беше лесно да му се усмихна.

– Хайде да оправим грима, Джени! – Гримьорката на „Дисни“ поднесе пухчето с пудра към носа ми. – И тук-там да пипна прическата…

Мислех си, че в колата ми е зле, но стъпих на земята и осъзнах колко много съм грешила. Дебелите подметки на ботушите не ме спасяваха – все едно стоях боса сред пламтящото поле и изникналите около мен силуети на дребосъци и гиганти. Приличаха на гигантски пъзел с милиарди парченца – вписани едни в други, преплетени нелепо плочки и шипове, очи и зъби, крака и крила…

– Не мога да го направя – прошепнах с вледенени устни. Олюлях се и автоматично потърсих опора в колата.

– Снимай. Снимай! – изрева някой.

Вместо студен метал напипах топла плът и се дръпнах от нея като от огън… Късно.

– Леле майко, Джен! – изхриптя Юръм, щом студените сини пламъци го обгърнаха и го пренесоха до мен в тази чужда равнина на смъртта, между чудовищата.

– Кхааааар! – изкрещя нещо над главите ни.

Някой вече се беше мъчил да вдигне… какво – зомби ли?… тук, понеже следи от предишни посетители замазваха относително пресен кръг на силата, начертан с тебешир на земята. Какво ставаше тук, по дяволите, успях да се запитам, борейки се да остана в съзнание, да не се отдам на пламтящото поле наоколо.

Надигаше се вятър: портите на отвъдното напираха да ме ударят в гърдите, тръпнеха под порива на бурята. В страха си Юръм впи нокти в чувствителната кожа между палеца и показалеца ми и болката рязко ме фокусира… късно, защото в раничките изби кръв и докато успея да вдигна ръка, тлъста алена капка разсече синия пейзаж на смъртта… и капна на жадната земя с пукот като взрив на граната.

Право в средата на чуждия кръг на силата.

– Мамка му! – отскочи Юръм. – Какво правиш? Това не може да се случва посред бял ден…

Не му казах, че допреди секунди и аз мислех така, но вече знаех, че греши. Разтрих опакото на дланта по бузата си – и кръв вместо мазило вършеше работа като дар за лоата – отметнах глава, протегнах се сред сините свещици на Свети Елм и извиках:

– С кръв от кръвта си те обвързвам, с живот от живота си те заклевам, със сол от потта си те обричам…

Зомбито буквално изригна изпод нас.

– Снимай, снимай, снимай!

Протегнах ранената си ръка и размазах последните останки от кръвта по муцуната на чутовния трицератопс. Той примигна и завъртя око към мен. Слънцето вече започваше да пие влагата от кожата му и да я спаружва, но го бях наляла с толкова сила, че щеше да изтрае дни наред.

– Това не е хищен динозавър, чумата да го тръшне! – възмути се Хоторн и пристъпи през кръга, за да ме сграбчи за свободната ръка. – Чисто нарушение на договора си е…

Трицератопсът невъзмутимо се обърна и му отхапа главата.

Е, не успя, но много ми се искаше да му я отхапе.

Спрях го с жест – точно бе зинал – и безмълвно протегнах ръка назад към Юръм, потърсил убежище в колата.

Не знам откъде измъкна торбичката със сол, но тежестта ? в ръката ми беше извънредно успокоителна. Извадих си щипка, все така без да откъсвам поглед от моето твърде реалистично зомби. Хвърлих солта в роговата човка, увенчала хватателната му устна, и занареждах:

– Със сол от земята те връщам при мъртвите, с пръст от пръстта те полагам за сън, с камък от камъка…

Трицератопсът ми сведе глава, напери шипестата си яка и изсумтя, но послушно започна да потъва в камъните и в морето от син огън, което ни обкръжаваше.

Бааавничко си поех дъх чак когато останаха да стърчат само шиповете му и част от гърба. Протегнах се назад и този път успях да се облегна на колата, без да докосна жива плът. Още малко и връхчетата на шиповете също изчезнаха като вода в пресъхнала пустиня.

– Не вярвах – казах омаломощено, най-вече на Юръм. – Не вярвах, че ще се върне в земята.

Силата ме бе напуснала. Навсякъде около мен се ширеше голият каменист пейзаж, до нас стърчаха двете халета… студеният вятър бе стихнал.

– Стоп камера! – обади се режисьорът на „Дисни”, посивял тип с кратери от акне по бузите. – Страхотни кадри, Джен, честна дума, убиец са!

Омаломощено седнах, съвсем забравила да се тревожа, че ще омърлям зелените дънки с елхичките, скрих лицето си с ръце и се разхлипах.

* * *

Двадесет и четвърти декември започна повече от чудесно.

По призовка и със съдебна заповед на „Коледа за терминални деца с левкемия”, пет намусени ченгета ме извлякоха от леглото в девет сутринта и ме пъхнаха в дранголника по обвинение за опит за телесна повреда и измама. Използвах правото си на телефонен разговор да уведомя Върна и да я помоля да усуче на възел юридическите вратовръзки на „Станете!“ ООД и фондацията и да ме задържи в ареста минимум 48 часа. Колкото повече – толкова по-добре. Обещах ? „Порше“ с панделка за Коледа. След това се проснах на твърдия матрак в килията и си доспах блажено.

Затворничеството ми приключи, когато полицай с нещастен вид раздрънка връзката си с ключове и ми отвори път към свободата.

– Не, не мърдам оттук – заявих му аз. – Чувствам се съвсем добре, не ща нито разходка, нито кафе, нито вестник дори.

Лошото беше, че му казвах истината. Заобикаляха ме уютни тухлени стени и още по-уютен бетонен под, и никъде наоколо нямаше абсолютно нищо умряло, като изключим няколкото едва доловими искрици на мухите в паяжината горе в ъгъла. Блаженство, нали споменах?

– Съжалявам, госпожице, но не ви водя на разходка – пускат ви под гаранция. Делото ще се гледа след празниците, а междувременно не бива да напускате Прово.

– Каква гаранция? – намръщих се аз.

– Двайсет и пет милиона. – Ченгето направи гримаса и подсмръкна.

Замалко да се задавя.

Върна би допуснала такова плащане само през трупа си, увиснал на клупа на панделката на поршето.

Последвах мрачно тъмничаря си до изхода, взех си личните вещи, разписах се в книгата и се озовах на улицата, право срещу нахилената физиономия на режисьора от „Нешънъл Джиографик”.

– Тъкмо навреме, за да спазим графика! – заяви жизнерадостно той. – Даже имаш половин час за душ и преобличане в хотела, Джен. Кажи, че не сме страхотен екип! Такива кинти да изкъртим от спонсорите за няма и половин ден, при това празничен, не е шега работа.

– Ще те убия, Брад! – обещах му чистосърдечно.

И не, не пропуснах да се обадя на Върна още по пътя към хотела. Но не си излях злобата върху нея. Е, не цялата.

Така, благодарение на всемогъщите телевизионни канали, от затворническата койка цъфнах почетен гост на традиционния коледен обяд на спонсорите ми. Друго си е да хапнеш в най-изискания ресторант в Прово за сметката на същата фондация, която те е тикнала зад решетките, междувременно те изнудва, и при все това се кани да ти кихне тлъст хонорар…

Докато се обличах, постоянно ми се причуваше Хоторн с неговото безрадостно „ха-ха“.

Излишно е да казвам с каква наслада заведох до прага на ресторант „Трий руум“ най-високите си токове и нежнозелена копринена рокля с огромно деколте . Имах предимството да съм изстрадвала много обеди и вечери там и, когато прекрачих в залата с маслено-жълти стени и изкуствените лимонови дръвчета, бях уверена, че събирам всички погледи. Всъщност Хоторн се задави с виното си и се заля. Оцених появата си с десетка. Ха. Ха.

Обядът беше превъзходен. Използвах възможността да изясня на гостите, представляващи спонсорите ми, случката в кариерата и да ги уверя, че ще направя всичко по силите си спектакълът тази вечер да мине по план, а Хоторн да отнесе цялата вина, когато нещо се обърка.

И ако чудесното шампанско ми беше завъртяло главата и върнало капка от увереността, че съживяването може пък и да мине по план, самото приближаване към игрището на „Бригъм Йънг“ я угаси, все едно зимният вятър духа свещица. Пристигането ми бе огледално повторение на случилото се онзи ден, само дето студентите с приветствията липсваха, а Юръм се бе изправил до тунела мрачен и окичен с тежки нанизи амулети. Сърцето ми се сви.

След дълга консултация с гримьорите и гардеробиерите на „Дисни“ и тук-там вметнато слово от „Нешънъл Джиографик”, бях си избрала делово облекло. Носех черни дънки и лесни за събуване мокасини на нисък ток – никакви елхички, еленчета, усмихнати личица… само две сребърни токи на обувките и съответстващи им сребристи езичета по циповете на джобовете. Дебелият ми пуловер беше сребристосив – „Цялата в черно е тоооолкова старомодно!“ беше измърморила гримьорката – с блещукащи нишки в преждата и в тъмното сияеше с призрачна светлина. Косата ми беше вдигната на кок и украсена със сребърна шнола. Знаех, че ще изглеждам абсолютно главозамайващо на лента, но това ме вълнуваше твърде малко, когато нагазих в морето от синкави пламъчета, каквото представляваше игрището в коледната нощ.

Тресеше ме и ръката ми трепереше, когато оставих на терена черната кожена чанта с работните си инструменти – назъбения ми ловен нож, бурканчето с мазилото на баба и кесиите със сол и тебешир. Не, не ми беше студено – напротив, летях и се реех на крилете на отвъдния вятър, леден и сладък едновременно, и ме изпълваше опияняваща мощ. Разтърсващите ме тръпки не бяха резултат на страх, а на оргазмична наслада. Беше като да се насвяткаш в бар и да си тръгнеш с някой кукленски красив тип с твърде бледа кожа и твърде остри зъби – знаех си, че нещо ще се оплеска, но вече не ми пукаше.

Огледах отново безмълвните призраци на гигантите долу в музея, които ме умоляваха на езика на смъртта да ги освободя. Спинозавърът се извисяваше току до мен. Не забравих да се обърна многозначително към оператора отдясно и да му махна да се приближи – с което да придвижи и зрителите към мястото на действието.

Извадих буркана, отвинтих капачката, натопих показалец във фосфоресциращата смес вътре и нанесох на лицето си няколко бързи мазки с аромат на евкалипт и тамян. Не ми бяха сложили микрофонче – озвучаването щяхме да правим в студийни условия – така че си позволих на глас да призова в една и съща молитва и лоата на добрия късмет, и на смъртта.

Извадих ножа, боцнах с върха му показалеца си и с кесийката тебешир в ръка бавно обиколих застиналия полупрозрачен спинозавър, посипвайки равномерна бяла струйка на тревата зад себе си. Капки кръв падаха сред тебешира и образуваха алени мъниста в моя кръг на силата. Достигнах до началото му с надеждата, че на камера няма да се вижда моят застанал там димен отпечатък, който аха да мушна с пръсти в задника, докато запечатвах кръга с последното мънисто. Силата избухна с припукване – като фойерверк, удвоена, утроена, удесеторена… във вътрешността на кръга си аз се олюлях под напора ? и се разсмях. Съживителството е най-добрата дрога, за която се сещам, и точно сега препускаше по вените ми като влакът-стрела под Ламанша.

Очертанията на кръга се раздвояваха пред очите ми, разминаваха се леко на места – бял тебешир и черна сянка на отдавна пролята кръв. Далечно, много далечно гласче пищеше в ухото ми, че нещо не е наред, ужасно не е наред.

Пристъпих към точния център и стиснах показалеца си, за да изцедя една-едничка капка над него.

Сияйна като падаща звезда, тя се понесе в бавен каданс към земята.

Не бях първа, осъзнах в мига, когато капката тупна и се пръсна на миниатюрен облак алени искрици, и подпали червен пожар в краката ми.

Точно тук – и то не твърде отдавна – друг съживител бе пролял кръв и бе затворил своя кръг от сила, който извървях на свой ред аз.

Чужда кръв бе пролял моят колега – и то много.

Човешка жертва бе принесъл.

И се беше провалил в начинанието си.

Но беше отворил широко вратата, която очаквах да разбия.

Беше ми приготвил такова цунами от сила, такава буря от мощ…

Обгърната от сини и червени пламъци се обърнах към групичката наблюдатели на пистата и изпищях срещу Хоторн Дейвис, който ме наблюдаваше с мрачно изражение:

– Защо не ми каза?! Защо?

След това вихърът от сила ме помете и вече не бях кукловод, а марионетка. Зомбитата заизригваха около мен, а леденият вятър само се усилваше и ширваше все повече и повече, извън игрището, извън града, като разпенен гребен на наводнение от разбита язовирна стена…

Пищях и се гърчех в опит да овладея всички тези стотици, хиляди, десетки хиляди гиганти и дребосъци, всеки от който ме пронизваше право в сърцето и същевременно ме изпълваше с още повече мощ. Опитвах се… и не успявах.

Спинозавърът и алозавърът първи се втурнаха срещу зрителите ми и ги награбиха в огромните си лигави челюсти.

– Кхаааааар! – изкрещя птеранодонът високо над главата ми.

* * *

В здрача от покрива на бензиностанцията се вижда много надалеч.

Те напредват.

Потръпвам, въпреки топлия пуловер и дебелото скиорско яке.

Скоро ще са тук, а арсеналът ми е повече от скромен: хартиен пакет с три кила морска сол, ловджийската ми чекийка и бурканът с мазилото на баба. Плюс: съдебна заповед от фондацията да не припарвам до динозаврите. Плюс: тлъста оферта за филмовите права за тази вечер.

Постоянно ми се причува безрадостното „ха-ха“ на Хоторн.

Аз вдигнах зомби динозаврите и само аз мога да ги върна в гроба.

Въпросът е дали искам.

Елена Павлова е автор на над 25 книги-игри и 9 „нормални“ книги, и носителка на множество награди от конкурси за къс разказ. Пише изцяло в областта на научната фантастика, фентъзито и хоръра. Между 1987 и 2004 г. печели най-разнообразни награди от конкурси за разказ и дори два пъти – за роман. През следващите няколко години Елена продължава да публикува разкази в сборници за българска фантастика, заедно с Петър Станимиров работи върху цикъла „Пръстенът на нибелунга“ (адаптации по оперите на Вагнер); излезе и дългоочакваният ? авторски сборник „Две луни“. Редовно участва и е селектирана в ежемесечните четения на „Истории от някога“. Член е на клуба на писателите на хорър „Лазаръс“.

Корица на Две луни, от Елена Павлова

Две луни, от Елена Павлова
Изд. „Изток-Запад“, 2016

Един коментар по “Динозавър за Коледа, от Елена Павлова (разказ)

  1. Ех, бих искал да разбера как се е справила със зомбитата :)
    Прекрасно написан разказ! Удоволствие беше да го прочета!

Коментарите са изключени.