Отговорен редактор за публикацията: Ана Хелс. Оформление: Стоян Пешев. Корица: Стефан Вълканов. Беглец по равнините, издателство Артлайн.
Беглецът по равнините на Иън Макдоналд
от Джовани Чемишанов
Да изгубиш родител е трагедия. Да го изгубиш два пъти налага някои отговорности.
Всяко събитие, което може да се случи, се случва макар и другаде. Какво е станало, след като Наполеон печели при Ватерло? А когато Хитлер печели ВСВ? А когато… Някъде там е пълно с безкрайност от светове, които са същите/подобни/напълно различни на нашия, макар и някога да сме били едно. Само да можехме да ги достигнем, бихме открили толкова много удивителни неща. В по-личен план обаче „Няма само едно ‘ти’. Има много ‘ти’. Ние сме само част от многообразието на вселените в паралелните измерения.“
В „Беглец по равнините“ Иън Макдоналд започва пътя към порастването на едно момче, както и едно приключение на висока скорост. След като бащата на Еверет Синг е отвлечен пред собствения му поглед, момчето открива две важни неща. Едното е, че някой с власт определено не иска Теджендра Синг да бъде открит, а сега иска нещо и от самия Еверет. Второто е, че баща му е бил част от проект, който установява връзка с паралелни вселени, където съществува цяло множество на общуващи си версии на Земята. След като Теджендра Синг изчезва, се задейства послание към Еверет, което съдържа причината за тайнствения интерес към двамата в лицето на карта на мултивселената, която би предоставила огромна власт на притежателя ѝ и която бащата моли сина си да не разкрива на никого. Оставен сам, Еверет се принуждава да поеме спасителната мисия в собствените си ръце.
За мен „Беглец по равнините“ е детско-приключенски, осъзнато самоироничен и ненатрапчиво учещ роман. Върнах се години назад, когато прочетох за въздушен кораб, който сякаш е излязъл от модерните „1001 нощ“, притежава чудноват екипаж от пъстри образи и пренася екзотични стоки към далечни земи. Все пак това не е вълшебна приказка, а електропънк и авторът не се притесни да ми го напомни в прав текст, да цитира tvtropes.com, както и да опише един съвсем не приказен уличен бой, който завършва по възможно най-безславния начин. Освен това Макдоналд вплита в разказа си квантова физика и социални тематики по толкова органичен начин, че си мисля колко полезна би била книгата на немалко възрастни.
Ако имам някакви критики към книгата, то това е ограничението, което жанрът ѝ налага. В историята на Еверет не остава място за много неща и така и не са развити останалите герои. Макар светът на З3 да е разчертан прекрасно, щях да се зарадвам на повече от само загатнатата мотивация на лошите, предишна история и взаимоотношения на второстепенните образи и т.н. Освен това канонът налага и изисквания към сюжета и в опитите си да се придържа към него, Макдоналд оставя видими съшивания и дупки, които на моменти дразнеха претенциозното ми аз. Обяснение за тези пропуски е фактът, че „Евърнес“ е поредица и първата книга служи за очертаване на страните в конфликта и за създаване на обстановката, но истината е, че това не е валидно извинение.
Теглейки чертата, „Беглец по равнините“ е чудесен, макар и нетипичен за Макдоналд роман. Все още не знам обаче дали го е написал, за да отговори на пазарните изисквания, или като експеримент отвъд обичайната си аудитория. В полза на първата теория говори фактът, че романът е част от поредица, а в такива случаи обемът трябва да бъде запълнен. Макдоналд обаче далеч не е подходил нехайно към работата си и съм съгласен да му дам време да се настрои в рамките на жанра, преди да поставям високи изисквания към писането му. За щастие ревютата, които чета за втората книга, обещават изненади и нови развития, на които възлагам големи надежди, така че „продължаваме напред!“ :)
Специални благодарности на издателство „Артлайн“ за предоставената бройка от романа.
Аи аз съм го чел и ми хаерса. Има и някой силни моменти, които ленсо могат да останат незабелязани – например когато хлапето влиза в библиотеката и отбелязва, че библиотекарката го гледа много изненадано. Отнема му малко време да осъзнае, че то е единственият небял читател – героят е от индйски произход. Не е въпроса дали си бял или не, на мен самият ми се е случвало много пъти да бъда чужденецът в групата и тия неща ги забелязвам. Аз пък не забелязах „въседението“ във физиката, може би защото то за мене е естествено (и всяка уважаваща себе си книга трябва да го включва, така де).
Хареса ми и паро-/дизел-/каквато-и-да-е-там-пънк атмосферата с дирижаблите. Дирижаблите са символ на алтернативната история, и тях трябва да ги има във всяка книга. :)
Съгласен съм, че класови и подобни проблеми се споменават начесто в трилогията. Например, не знам колко умишлено, но жаргонът на въздухоплавателите от книгата се използва като вътрешен език на гей общността в Лондон. Реших обаче да не акцентирам върху тези части, защото някой би си помислил, че авторът се опитва да морализаторства.
Да, това наистина придава много по-друг смисъл на книгата. Аз си мислех, че е „клинонствувал“, т.е. измилсял е нов език.
Класовите му позиции са ясни и от другите му книги, това че западната интелигенция е лява по убеждения не е било само пропаганда от времето на социализма. В Обединеното кралство това май е особено разпространено. Тъкмо започнах Dissidence на Кен Маклауд, шотландец, както си личи по името. Той разиграва ВОСР на друга планета, като революцията е вдигната от роботи, достигнали самосъзнание. Изобщо не иронизирам. Интересното е, че за да се борят с тях корпорациите изваждат записи на истиснки хора, живели някога. По ирония на съдбата, ветераните се оказват от ветерани от война между две особени политически групи – едните са искали да ускорят прогреса, другите да го забавят. Няма как, това са най-опитните ветерани, и корпорациите общо взето нямат избор. Още към 50-тата страница корпорациите започват да се карат една с друга за ресурси, точно както в истинската история. А ще е тритомник, какво ли има да става по-нататък.
Други „класови“ автори, за които се сещам са Кори Доктороу и Чайна Миевил. А за нестандартните сексуални ориентации и за онеправданите малцинства сега има по нещо почти във всяка книга, започва да ми напомня на едновремешния задължителен цитат от Др. Тодор Живков или от материалите на партията.
Убежденията са му ясни, но в интерес на истината Макдоналд не изпада в това, което наричам казионна политическа коректност. Възгледите му остават на заден план и в нито един момент нямах чувството, че извърта нещата по линията на благородния селянин срещу кмета, попа и чорбаджията. :)
Иначе французите и като цяло интелигенцията от континента са доста по-леви отколкото са британците. Ако се не лъжа, емблемата на последния Еврокон беше със Съветска ракета, но и без това английската фантастика ще ти се стори опасно залитаща надясно в сравнение с останалите.
Ако търсиш консерватори, една професорка по политология казваше, че трябва да гледаш във фентъзито. Благородници, елфи и надарени представляват онези малцина, които са избрани, имат качествата и са родени лидери. От тях се очаква да водят, да спасяват останалите и да оформят правилата, по които да се ръководи съответното общество.
Да, ракета имаше на емблемата на Еврокона в Ст. Петербург, което не е учудващо. Даже имаше сърп и чук. ;)
Консерватизмът е една от причините да не харесвам фентъзито. Аз в живота може да съм сноб и ретрогад, :) но в литературата харесвам експериментите (и популятризацията на науката!).
Мда, трудно ще намериш качествена популяризация на науката във фентъзито. :) За да съм честен към жанра обаче трябва да кажа, че макар повечето консерватори да пишат фентъзи, то не всеки пишещ фентъзи е консервативен и има доста примери в обратната посока.
Драги Гост,
Ще се обадя само за споменатата емблема на последния Еврокон в Санкт Петербург. Той не е съветска ракета, а стилизациа на знака евро оформен като сърп и чук, (да на върха на сърпа има малка ракетка, но тя е от фантастиката). Представлява една двойна закачка – евпорейският конвент е на „тази“ територия.