Емилия Найденова

Из „Разговор с водата“

стихове

Все по-често
сънувам
стихотворения.
Падат в съня
като бели перца.
Протягам ръце,
но изчезват-

били са видения…

…никога няма
да ги прочета

Никой никога
не пита
трепетликата
защо трепери.

Само поетът разбира
това заметресение
в сърцето й…

Един миг,
с големината на мравка,
отмина.
Лазеше по рамото ми
и се скри в сърцето.
Строи си дом.
Гъделичка…

Дом

Зеленото в очите ми узрява.
И чака всеки миг да се разпукне.
Не са сълзи това. Не съжалявам,
тъгата ми след лятото ще хукне…
Не си усещам пръстите. Немея.
И в другото си тяло се прибирам.
От болка се родих. Сега живея
на болката в последната квартира.

Палечка

Морето ме прегърна и ми взе
едно голямо слънце от очите.
Превърна го в тъга. Солена бе
последната ми глътка, птичата.
Солени бяха нощите преди.
Преди да бъда цяло със водата.
Когато нямам въздух, не сълзи
и капка от окото ми. А вятърът
преспива хиляди деца без мен,
чиито топли длани все ми липсват.
Чиито лунни погледи-навред
се скитат и в тъгата ми се плисват.
Чиито дни аз виждам да текат
в стъблата на глухарчета внезапни.
Ще се смаля до тях, да порастат
в човеци, по-достойни за приятели.

Същност

В чистотата на черното губя земята.
Тази крайност души, а е рано
да поспра и да питам къде си
щом изобщо не ми се остава…
Щом луната е страшна измислица
и окото полека слепее,
ябълка зрее точно в зеницата-
червеят ще оцелее,
щом слънцето е криво рисувано
и щом сутрин ми е студено.
Човекът сам си е къща.
Сам си е същност.
И сам си е погребение…

Дъждовна

Сега ще стана тъжен дъждостих.
Сега ще преваля. И после нищо.
Израснах като облак светлосив
и завалях над уморени истини,
над всичките деца на този ад,
на тази бездна, дето ме поглъща.
Когато няма връщане назад,
остава само намек, че си същият.
Остава само дъжд. Баналност. Точка.
Във края на която няма никой.
Остават само думите, дотолкова
доколкото самият ти поискаш.
Да те спасят, спася.
Да те удавят.
Да ти припомнят, че дори ръми.
Когато преваля, ще ме забравиш.
И толкова.
Рисувай ме с мъгли.

През покрива на зимната ни къща,
в пролуките, през земните прозорци
опитва добрината да се върне
с един възкръснал спомен, ореолен.

Опитва светлината да пропука
черупките, в които закърняват
душите ни, приятелствата, чувствата.
И ние все по-често се раняваме.

Опитва добрината да се върне, дори да сме затръшнали вратите.
През дупките от земните ни кръстове
ни вика вярата, за да възкръсне(м)…