Ирен Петрова / Iren Folie

Из „Процеп към Париж“

стихове

Играта на времето

някой стиска здраво стрелките на часовника
да не отлетят
тишината звучи по-отчетливо
мислите ни непрестанно се заплитат
чакането ни причинява синини
местим се от стая в стая
не помага
някой майсторски си играе с времето

Детска стая

Глуха и самотна стаята мълчи.
Тъне в мрак зад спуснатите завеси.
Прах затрупва играчките
от години.
Тапетите се отлепят.
Не стигат слънчевите лъчи
тук,
където дъщеря му се обеси.

Нейният роман

„Нормалният живот не е за мен“
си мислеше тя,
но и другия не знаеше как да живее
и като търсеше рецепти в книгите,
не ги намираше.
Откриваше пасажи
изписани със страст
за разни хотели в градове
създадени единствено за любов.
Попадаше на глави за пътувания
които да препрочита с носталгия.
Имаше глави за сълзи
които да капят
по страниците
на самотата ѝ.
Казваше, че е готова
да жертва живота си,
за да създаде сама една такава история.

Мелиса

стои на гарата загледана
в загадката на идващото
носи куфар
в който пази
неизхвърлените болки
влаковете идват и заминават
в главата ѝ рояк оси
чака вече няколко столетия
очите ѝ капят по линията
следят вагоните
скоро ще е тъмно
ще затворят гарата
и днес няма да се качи

Жената в огледалото

Не я познавам.
Чертите ѝ са други, очите чужди.

Лицето –
измачкан лист обвива малък череп.
Дебела устна, капещ цвят на вишна.

Жената в огледалото –
не я познавам и не ми говори нищо.
Снощи оцеляла в бурята.

Подари ми

Подари ми мелодия от Кетил Бьорнстад
в нежната нощ на самотен хотел,
когато дъждът леко ръми, а ние
сме единствените посетители на тази земя.
Подари ми един-два стиха,
писани на тъмно и на свещ,
когато безсънието те е побеждавало
на дуел със саби,
а ти си го оборвал с молив и лист.
Подари ми премълчаните си думи,
аз няма да ги съдя,
няма да ги чувам,
ще ловя трептенията на гласа.
Подари ми замечтания си поглед,
ще го крия като тайна от смъртта,
за да не угасне
и ще го имам като едничка светлина
през нощите, когато те няма.
Подари ми тези няколко неща.
Друго не искам,
само среща.

Вълната

Ето я. Идва вълната.
Да ме убие, да ме вземе със себе си,
да ме погълне и погребе.
По-висока от вятъра.
Хвърлям се.
Бяла като мъртво лице,
над мен е пяната.
Очите ми не виждат небето.
Теглят ме подводни ръце.
Крещя в наслада.
Блъска ме,
отново усещам брега – горещия пясък,
гласа на някой негодник.
Изхвърлена.

Поезията

поезията е във вените ми
налага се често да си пускам кръв
за да изтича

Hey stranger

Порязах се на теб.
На глас ли извиках, или наум?

Рана си.
Оставям те,
не те дезинфекцирам.
Може и да загноиш.

Здравееш.

Питат ме
откъде получих този грозен белег.
Нося те гордо,
бижуто ми.

Порязах се на теб.
Но още си непознат.

Ако беше котка

Ти си мисълта, която скърца
като стария скрин в апартамента на баба.
Вратата му не се затваря.
Когато духа вятър нощем – хлопа.
Ако беше котка, щях да те заключа в килера.

Кръговрат

обръщам се назад и се питам
кога се чувствах жива
през тялото ми преминават стари усещания
отпреди пет-шест лета
бях ги забравила, а днес
се завръщат от гробницата
пия сироп и успокоително
уличната лампа мижи
онази същата от нашите нощи
прекарани под звездите
вечни
правиш промивки на сърцето ми
слагаш спирт и го мажеш обилно

Кално чело

Имаш тъмно петно на челото си,
залепено като есенно листо
на кална мокра подметка.
Аз съм това тъмно петно –
грозна чернилка.
Не разбирам защо не ме махаш.
Приличаш на сирак,
който не се мие.
Аз ти причинявам болка
и сърбя,
дереш се.
Задържаш ме,
както солта задържа морето
да не се разлее по плажа.

Училищен спомен

аз бях от онези
които не се обаждаха
дори да знаят верния отговор
които даваха пари на „големите“
за да не ги бият в междучасието
които не казваха на госпожата
че ги е страх да влязат в час
защото учениците са лоши
а те се притесняват
че ще им се подиграват
бях от онези
които не учат в чужбина
защото родителите им нямат пари
които не ходят на олимпиади и конкурси
а пишат отзад на тетрадката
разни сантименталности в рими
и после никога не ги показват
аз бях от онези
които се криеха от всички
най-вече от себе си

Мълчание по телефона

Той ѝ чете истории по телефона –
за лятото и за Камю,
за топлите вечери в Алжир.
Тя е там –
между стените на града,
между луната и морето.
Разсъждават за живота,
повтарят някои добри метафори.
Мълчат.