Ана Хелс

Камерън Джейс, думосъздателят

ревю

Фантазията няма граници, вярно, но не е и безкрайна. Всяко новаторство е твърде често изравяне на нещо добре забравено старо и грижливо полагане върху посъживения труп на нечие въображение на един добър пласт почти клоунски грим, който префасонира спомена в абсурдизъм, който хем смущава, хем впечатлява, но най-вече – отваря всички отдавна зазидани гардероби със скелети и разпръсква костите на детството пред очите ни, за да ги накара да играят сложен кан-кан от заспали кошмари. Камерън Джейс е един от тези съживители, вивисектори на спомени, които посягат на всяка детска приказка или роман, написани някъде някога по света, и ги превръщат в объркващи възприятията истории, където боговете от всички религии на времето се препокриват в гротеска от неизказани лъжи и забранени връзки. И повярвайте ми, истината никога не е била толкова забавна.

В поредицата за загубените дневници от пясък (чийто пазител е не друг, а Сандмен, предполагаемо на Геймън) се срещаме с истинско предизвикателство относно генеалогията на приказните същества от сънищата на милиардите деца, дишали някога на тази земя. Основната прота/антигонистка е истинската кралица на тъгата, която някои наричат Злата кралица, други Старата вещица, а трети – просто Кармила. Снежанка е древен вампир, сестра ѝ, близначката, е Черния лебед, но е истинско предизвикателство да се разбере коя е добрата, а добра винаги има. Техните родители са Ангел – потомък на вампирите на тъгата, и Кармила – наследник на прочути бойци срещу свръхестествени същества, с образи така печално сиви, като следи от експлозия на цветове, мотивация и страхове, съвсем човешки, ако и никой да не е човек докрай.

Питър Пан е Тиквения свирач и изчадие от Ада; Уенди е Спящата красавица, между другото също вампир, и вероятно преродената принцеса Черен лебед; а самият Сатана е – внимание – Пинокио, докато Джепето е бащата в историята на Пепеляшка, чиято майка е подпалвачка от рода на Кери, а самото пепеливо момиче е Феникс и Малката кибритопродавачка в различни аватари, тъй както Лунното момиче е и внучката на Ариел и нейно превъплъщение, а Джак Бобеното стъбло е и Робин Худ, като още веднъж между другото Смъртта е малката Червена шапчица, дъщеря на голямата Жълта шапчица… Знам, знам, че се изгубихте, но повярвайте ми – всяка връзка е безумно логична, намекната някъде някога в оригиналния текст на стих или приказка за лека нощ, каквито сме слушали с часове в детските си дни, но чак сега ни се отварят очите за истината относно материята на легендите… и удоволствието от това да разбереш Вселената е повече от огромно.

Чудовищата са красавици, и твърде често обратното също е вярно; Марулка плете златни сънища на стана на Румпелщилтскин, който се превръща в чудовището на Франкенщайн, ако приемем, че същият е Якоб Ханс Грим. Да не ви казвам кой е Игор, не сте готови за това, а относно личността на Дракула завинаги ще замълча. Една далечна истина отваря вратите към света на сънищата, където нефилими ловят магическите кошмари и усмиряват злите вечни богове, маскирали се като герои на приказки. Черната смърт свири на флейтата от Хвалин, седемте изгубени подкрепят уж правилната страна в един вечен бой на негативни прото-герои, а колко феи на зъбките дебнат в мрака, заедно със Суини Тод и троловете от пазара на чудесата – едва ли ви се иска да преброите сами. Но в този пищен свят на чужди лица, навлекли одеяния непривични за характера им, всичко е възможно. И страшно. И ужасно. И ще поискате да сте там, завинаги, където времената са винаги интересни.

А Алиса, освен че пътува в чуждите блянове, за да коригира вторични и третични рождения на немрящите първични, си има и своя собствен кошмар, затворен в малък балон на ментална институция, управлявана от не-хора, избягали от страната на фантазиите и смазани под петите на реалността. Гъсеницата е британски Ханибал Лектър, кралицата майка е Червената владетелка на обезглавените карти, а Бялата е женската Папа, и джедай-мастър осмо ниво. Сред по-еднозначно възприеманите убийци се нареждат Чешърския котарак, Пиперената готвачка и Шапкаря, но и тяхната истина не е нашата и всичко си има своето тъжно обяснение, родило най-меланхоличните чудовища в историята на лошите сънища. Поредицата за Ненормалността е гениално разбиване на митовете на повече от едно поколение порастващи с несбъднати мечти и претворяване на остатъците в ърбън-приключение, изпълнено с напрежение и кървави сблъсъци между уж фантастичното и уж вероятното, омесващи се във вечна битка до последен дъх вяра.

Безумието на Алиса се мести безспир между варианта да съществува в оживяла приказка и това да крее в безсмислените тунели на собствената си смъртно ранена лудост. В единия тя е спасител на света, богиня в реинкарнация на доброто, помагаща на правилните хора за постигане на вселенски баланс. Във втория е самотна жертва на лошо решение, струвало живота на десетки хора, и остатъци от приятелства, загнили под колелата на един обърнат автобус, каран от опръскан с вътрешности гигантски заек. В коя от опциите ще повярвате не е решение на загадката – за Джейс едната истина не съществува, всичко е вярно – и заедно, и поотделно; и едновременно, и самостоятелно; и загубено, и искащо да не бъде намерено. Така че имайте вяра във всичко. Само така се живеят едновременно поне хиляда живота.

Мога да говоря с часове за наследника на семейните тленни останки на Луис Карол и Братя Грим, който връзва на нишки от копринена светлина марионетките на всички съновидения и доставя до вратата на подсъзнанието ви експресна доза от абсурдизъм, звучащ просто плашещо логично. Прегърнете невъзможното и възможното едновременно и ще откриете как виждате в повече от едно измерение на (не)реалността, просто забравяйки човешките ограничения на ума, подсвирквайки си вечната песен на усмивката на Чешир – Ние всички тук сме мъничко луди. Камерън Джейс е не просто нов уиърд автор, а нов мега инди уиърд думосъздател, за когото мога само да се надявам искрено, че някога ще научат повече хора. Защото сънищата в плът са ви гарантирано нужни, ако и да не предполагахте за нуждата си досега. Така се случва с хубавите изненади.

Ана Хелс е дребно, русо, наглед безобидно същество от женски пол, изтъкано от мистичното зло на бясната безпочвена критика към фентъзийните опити, наши и вносни, излагаща нечистите си помисли в собствен умерено силно посещаем блог: annahells.wordpress.com