Кои по-ярки и по-излъчващи, а кои по-бледни
и по-слабо уханни, стръковете на тази своеоб-
разна поезия полека се подреждат в един рядък

Букет от хоръри

￭ Едгар Алън По (1809–1849)

Победител – червей

О, нощ на изискано празненство – гала
в самотни години за сетния път!…
Сонм ангели бели, закрити с воали,
през сълзи в театра следят
към тъмната сцена, де в тягостна смяна
Надежда и Ужас безспир се редят.
А странен маестро разплаква оркестра
и струни неземни трептят…

Там жалки палячовци – с образ на Бога –
на сцената с мъка заекват, крещят;
дохождат, отхождат и в смъртна тревога
насам и натам като кукли сноват.
А водят ги сенки, огромни и странни,
декорите блъскайки в техния път,
навявайки с черни крила непрестанно
прокоба на тъмна, невидима смърт!

О, пъстрата драма – ти никога няма –
щом видиш, след туй да забравиш – уви!
След призрак невзрачен тълпата се влачи
с напразни усилия да улови!
А той се изплъзва и в кръг пак забързва
в изходната точка да свий
и да си послужи с Безумие, с Ужас,
сюжета до край да развий!

И ето че в миг сред тълпата кафява
пролазва пълзяща, безформена гад –
червена от кръв се проточва гнуснава
и челюст разтваря, и трака със жад.
Тя лази, извива и челюсти впива
в актьорите сгърчени – плячка и стръв.
И в плач всеки ангел очи в миг закрива,
зъбите на червея плуват във кръв!

Угасват в миг факли, свещи и лампади.
И ето над жалкия гърчещ се рой
със полъх на саван завесата пада
сред вопли, скимтене, вой…
И ангелски сонм отлетява далеко,
и с плач възвестява в небесний покой,
че тази пиеса се казва „Човекът“,
а червеят – нейни герой!

От английски: Георги Михайлов

￭ Жозе-Мариа дьо Ередиа (1842–1905)

Бягството на кентаврите

Летят, пияни от дъха на бунт и кръв,
натам – в клисурите да се спасят от гибел;
смъртта усещат те, страхът ги е зашибал
и тръпнат ноздрите от миризма на лъв.

През урви, храсти, по изровения склон
се носят – гущери и хидри ще изтребят;
и вече в свода син виши се черен хребет –
пред тях са Оса и Олимп, и Пелион.

Понякога един сред дивата лавина
се вдигне на крака, назад се взре за звяр
и в миг догони ги, нощта със стон разсякъл;

съзрял как пълната зловеща месечина
след тях проточила е целия кошмар
на сянката гигантска на Херакъл.

От френски: Кирил Кадийски

￭ Райнер Мария Рилке (1875–1926)

* * *

Бял замък в снежнобяла самота.
Из празни зали броди страх неволен.
В зида бръшлян се вкопчва смъртно болен,
път към света не води през нощта.

Високи, пусти небеса висят.
Копнежът през блестящите портали
се мъчи да напусне тия зали…
Часовник няма. Няма време. Смърт.

От немски: Стоян Бакърджиев

￭ Теодор Траянов (1882–1945)

Осъдени

Нощта допива свойта чаша, чезне
надменната усмивка в леден лик:
на мълния потъналий светлик
залутан плува над заспали бездни.

Сълза неземна, бледна капка кръв,
над нас отронват странни небосклони,
душите ни надгробен вихър гони
към сенките на смърт и дива стръв.

Нощта допива свойта чаша, чезне
без отглас у душите всеки звук!
Кога, отгде и как дошли сме тук,
кой сложи ни оковите железни?

Клепалото на ужаса зове
и стъпките на съдник ням отмерва!
И в тоя миг кой може да поверва,
че в полунощ сме били богове?¹

￭ Гео Милев (1895–1925)

Януари

В този ден съм аз роден.
В този ден между ледните зъби на студа заглъхна прехапан последният рев на снежните бури. Голямата мечка настръхна замръзнала – бяла – от лед; между блестящите ѝ ледни зъби – разтрошеният диск на Полярната звезда.
Тишина и неподвижност на синия мраз; под безтрепетните зари на Северното сияние.
Над прага на моята съдба стои беловласият старец Водолей: на моята съдба неспирната струя, която той излива – замръзна, моята съдба.
В този ден съм аз роден и сърцето ми, новородено, замръзна в миг: огромен светъл къс от лед.
Аз вярвах, че прозрачен светъл ангел донесе между свойте нежни пръсти сърцето ми – далече от блажените предели. Той не дойде: издъхна нежното сърце в ледните нокти на мраза.
В този дeн съм аз роден. Сърцето ми замръзна: огромен светъл къс от лед.
Не любя аз. Сърцето ми е лед – камък, желязо – жестоко. Не любя нищо, никого. Не любя!
О, книга на враждите!
Аз грабвам в ръка сърцето си – огромен леден камък – и чакам: готов за бой.
Горко на меките чела!

￭ Атанас П. Стоянов (1966)

Апокалипсис

Кървави празници, делнични дни,
рай за вампирите – пир за душите.
Съскат магьосници, пеят петли,
грозно се хилят безтели главите!

Пее жестокият Ангел от свода
на старата, срутена, бесовска църква.
Весел е в мрачната нощ ешафода,
мръсният свят от любов се побърква!

Младички вещици вдигат полите,
грозните демони вият от похот,
голи тела до полуда се вплитат,
розово-бели, побеснели животни!

Старата смърт – погрозняла и сбръчкана,
чеше със нокът космата брадавица.
Нейде се чува задъхана глъчка,
някъде Някой закърпва наздравица:

„Пия за долните пагубни страсти,
за мрачното царство на ужаса пия!
Нека проклетото слънце угасне,
нека да има разврат и просия!“.

Няма небе и земя, и стихии –
само морета от кърви и похот.
Някъде тихичко страдаме ние,
някъде тайно покълва Живота!

¹ Точно така: българските стихотворци също са потапяли перата си в дълбоките мастила на хоръра. Може би първи сред тях е Пейо Яворов, и то още преди повече от век!; други наши поети в тази област са Атанас Далчев, Елена Павлова, Кирил Кадийски, Константин Павлов… и пр. – Бел. АлК.

Александър Карапанчев е нещо като човек-оркестър: журналист, поет и прозаик с три авторски книги, съставител, издател и редактор. Негови произведения са включени в около 50 сборника, превеждани са на пет езика. Член-основател на Клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов“ и с псевдонима alexandrit – сред най-активните сътрудници на клубния сайт. Брои се между основателите на специализираните в жанра издателства „Ролис“, „Орфия“ и „Аргус“. Има 20-ина отличия, сред които Еurocon 2002 за дебютната си книга с разкази „В епохата на Унимо“. От няколко години е секретар на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“.