На илюстрацията: Светослав Минков, портрет от Кирил Цонев.

Александър Карапанчев

През очите на фантаскопа

мемоар

Днес се навършва половин век от кончината на Светослав Минков. По този повод публикуваме навярно най-късния мемоар, написан от негов съвременник.

И ето ме пак на това място след цели трийсет и шест години! Сърцето ми бие по-силно или туй е просто отглас от трамвая, който се гмурва в гората към Семинарията.

В началото лъщи старинна моравосиня табелка „Улица Вишнева“. Денят е чуден септемврийски, покровителстван сякаш от ласките на слънчевите божества Аматерасу, Ра, Аполон, Хелиос… Скоро спирам пред сиво триетажно блокче, украсено от отколешни балкони с дърворезбени, йодени на цвят решетки и охлузени тухлени комини-правоъгълници. Край вратата на номер 16-б съзирам паметна плоча: „Тук живя и твори от 1955 до 1966 г. видният български писател Светослав Минков“. Да бяха добавили баща на родната модерна фантастика, изобщо нямаше да сбъркат!

Никой не ми отваря, а и аз не смея да звънна на непознати в ранния следобед. Седя на пейката встрани, запасявам се с търпение и се вглеждам в съзвездието дребни жълти листа, хаотично разпилени току пред прага. Те са като златисти шарки по огледалния екран на фантаскопа, който вече съм включил за своето пътешествие назад.

Бил съм на тринайсет години, когато с моите родители летувахме в Созопол. Още в онова далечно някога бях горещ читател-почитател на книги, започвах да се вълнувам от тайните на литературата и веднъж попитах баща ми кои са според него най-добрите ни съвременни стилисти. Отговорът му бе: Светослав Минков и Константин Константинов. Побързах да намеря техни томчета с избрано в градската библиотека. Спомням си, че К. К. го пиех на глътки кристална изворна вода сред почти безлюдния Републикански плаж, а пък с Минков се усамотих един подиробед в мрачноватия хол на обкованата с дъски рибарска къща, където държахме стая под наем.

Беше тихо, звънко тихо в стария квартал…

Светослав Минков ме очарова и заплени за цял живот! Попивах блестящите му вълшебни истории, докато над Созопол се надвеси залезът, сипейки златно-алени струи през прозореца. Не исках да паля лампа, за да не разваля обзелата ме магия. Тази първа среща е озарена за мен от лятно сияние: портокаловите и мандаринови дървета са отрупани с плодове, от които тече червено злато под лъчите на вечното слънце е казал сам Св. М. в разказа „Маймунска младост“ сякаш за най-ранния ми допир с неговия свят.

Ами после, ще запитате?

После запалих по маестро Минков моя съученик Мартин Първанов, с когото живеехме на един и същ етаж в комунални квартири (общият ни коридор бе тъй дълъг, че понякога играехме в него футбол на малки вратички!). Отшумя шепа време и ние вече дотам се бяхме въодушевили от внезапната си любов към този писател, че решихме да му се обадим – жадувахме да го поздравим за чудесната проза. Тогава аз правех литературни прощъпалници с разни къде подражателни, къде не съвсем за боклука разкази, а Мартин пишеше „роман“ в голяма тетрадка, която гледах със страхопочитание…

У Първанови имаше солиден старовремски телефон от черен бакелит. Веднъж си приготвихме домашен сладолед от чисто масло и захар, изстуден в купа с ледена софийска вода. Хапнахме го, нахвърляхме върху бяла салфетка няколко подсещащи изречения (за всекиго по равно) и набрахме цифрите 66–23–28, които и досега искрят като луминесцентни в паметта ми.

Предавайки си от ръка на ръка салфетката, ние последователно стисвахме телефонната слушалка и с тръпки в гърлото разговаряхме с другаря Светослав Минков. Оказа се, че не било толкова страшно. Какво бе нашето изумление, когато живият класик и владетел на въображението накрая предложи твърде непринудено: „Че защо не дойдете някой път у нас да се видим, пък да си побъбрим по-нашироко?“. Колко сърдечен човек, спогледахме се с Мартин – още не знаехме нищо за прословутата му мълчаливост, нито за бодливия му на моменти характер.

Ето как в една пронизана от слънце есенна сряда двамата поехме към улица „Вишнева“.

И до днес мисля, че кабинетът на Св. М. е между най-оригиналните човешки обиталища, в които съм влизал през моя половин век на земята!

Да, той изплава ярък и обемен от екрана на фантаскопа, изкушава ме да го опиша макар накратко. Значи тук се раждат колоритните Минкови творби, озъртахме се ние с Мартин, неспособни да скрием своето любопитство. Намирахме се в продълговат хол, чиито стени бяха различно боядисани. В единия ъгъл имаше кушетка с лъскави пъстри възглавнички и наметка, а над нея висеше голям портрет на домакина от неговите младини. Двете библиотеки от светло дърво бяха населени с многотомници на „1001 нощ“, Хърбърт Уелс, Паустовски, Марк Твен, присмехулника Хашек, Иван Вазов, Йовков, Елин Пелин… Приютиха ни в кожените си обятия чифт синкаво-зелени фотьойли с дълбоки процепи под облегалките.

Наоколо шаренееха декоративни свещи, масички с пепелници, кокетни като птици столчета. Да не пропусна стилизираните фигури, които също приковаваха с магнетична сила окото. В техния чудноват хоровод личаха ту гротескни кукли или Пинокио с три хлопатара, ту японски репродукции или бъклица с веселяшки заруменяла буза. Така чисто нашенските традиции и чуждестранните символи изплитаха сякаш защѝтен ореол около автора, който ги бе събирал при своите щедри пътувания из света.

Леко претрупан, но вълшебен кабинет, къде изчезна ти после?

Веднага ще уточня: нашите разговори със Светослав Минков не бяха супер, върхът, страхотни, не. Той явно се е опитвал да слезе до малките си събеседници, да се „приземи“, докато ние нямахме сили да задаваме кой знае какви въпроси или пък да правим дълбока психограма на писателя.

Още в началото Св. М. впечатли с вниманието, което ни отделяше. Тогава надълго разпитва как живеем, кои книги и предмети в училище най харесваме. Полюбопитства за вашето любимо ястие – неговото било пълнена агнешка плешка. То се подразбира, скоро нагазихме и в родната литература. Не съм забравил, че ни посъветва да четем Йордан Йовков: „Прозата му е чисто злато, всяка дума там е като жълтица!“. С моя съученик му казахме, че пишем фантастика от типа на Минковата (имайки предвид жанра), а той тактично си замълча.

Не напираше да говори много-много за себе си. Настоя да донесем нещичко, написано от нас. При това опипващо виждане ни връчи том свои „Избрани произведения“ с идеята да предадем под собствен ъгъл някои от разказите вътре.

На мен се падна „Дамата с рентгеновите очи“, Мартин Първанов трябваше да се пребори с „Човекът, който дойде от Америка“. Тъкмо в този опус продължава да живее едно от нашенските първенства на Св. М. – верният железен мъж Джон, тоест роботът.

Годината е 1932-ра, когато той се появява на страниците на списание „Златорог“ и така думата робот навлиза артистично в българската литература. Минков може да се похвали и с друго постижение в тая област: Стап Клап, Човека с Металическия Мозък от книгата „Часовник“ (1924), публикувана за сметка на автора. Помните ли, че там Стап Клап демонстрира прозрачното си като стъкло теме, под което мозъчната тъкан свети с живачен блясък и в нея са наредени с букви тънките ивици на мисълта му?

Днес бихме нарекли такъв герой андроид, макар самото понятие да е въведено дузина години по-късно в романа на Джак Уилямсън „Кометниците“.

Изглежда, че с моя съученик не бяхме схванали правилно задачата на Светослав Минков. Решили, че става въпрос за обикновен преразказ, ние постоянно гледахме в оригинала, тук-таме съкращавахме я пасаж, я образ и драскахме нещо наподобяващо. Уви, не успяхме да вложим нито зрънце фантазия от себе си! Ръкавицата на предизвикателството тъй и остана недокосната в онази златолистна есен…

При втората среща му поднесохме своите ръкописи за рентгеновата дама и американския автомат. Домакинът ги разгърна бегло, след което отбеляза, че не сме излезли от рамките на познатия текст. „Е, аз ли не знам какво съм писал?“ – меко сряза той нашия опит за извъртане. После запита дали в класа ни се подвизават съученици с по-особени имена. Да, Джони Джанев, Синтия Вълчева, Иван Зеленодръвски… отговорихме му с готовност ние. Нима тогава сме раздвижили някаква струна и Св. М. ги е включил в странната си писателска лаборатория?

Преди да се разделим, ни даде две-три томчета „Андерсенови приказки“ – част от всичките вълшебни истории на датчанина, които бе превел през 30-те години. Подчерта, че обича да се връща към тях и от създателя им могат да се научат много работи. И сега сякаш държа в ръце тия елегантни тела с твърди корици, обагрени в пастелните тонове на цветя. Те настройват душата като музика, като коледна елха: защо ли не ги преиздадат някога накуп вместо чудесния, но все пак ограничен подбор?

На третата ни среща вече занесох един фантастичен разказ собствено производство. С Мартин ме накараха да го изпълня на глас. Беше истинско вълнение в магически подредения кабинет! Маестрото слушаше внимателно и накрая кимна: „Хм, добре“. Явно туй лаконично потупване по рамото бе продиктувано от симпатията му към младите хора, които не би желал да разочарова при първите им стъпки в изкуството. Сетне намести очилата си и обобщи: Трябва така да се пише, че щом някой прочете нещо от теб, да каже, че това го е написал еди-кой си, без да ти е видял името дори.

Какви по-точни думи за оригиналния светослав-минковски свят, където всяко изречение, всеки герой и даже второстепенен детайл излъчват свой неповторим аромат? Що се отнася до моя разказ на въображението, по-късно ми се стори слабоват и аз го изхвърлих като неблагонадежден.

А часовниците, този толкова обикнат мотив на Минков, продължаваха да се въртят с неуморен ритъм, нанизвайки на иглите си стрелки дни… месеци… ученически срокове.

Отново седя на пейката пред блокчето, жълтите листа край входа му едва-едва потрепват от крехък вятър.

И тъй като Св. М. е използвал от време на време и вестникарски хватки в своята разнолика проза, върху екрана на фантаскопа премигва следното каре:

Подир тази покана нека пак се върна към спомените си за Минков, който според някои познавачи собственоръчно е топнал в кръщелния купел това световно (не?!)известно издателство.

И така, с Мартин посетихме три пъти улица „Вишнева“. После моят съученик отказваше да ходим там, защото бе изоставил литературните си занимания и му беше неловко пред домакина. Около година и нещо не общувах на живо със Светослав Минков, ала не преставах да следя неговите изяви. През лято ’66 прочетох новата му книга „Паноптикум „Лайхенвалд“ – изящен том от поредицата за балкански автори – и пак усетих горещо желание да гостувам у вълшебника на перото.

Набрах познатите цифри. Отзова се съпругата му Йорданка, която обикновено вдигаше слушалката на телефона. „А кой го търси?“ – поинтересува се тя и аз реагирах с неизменната ни визитка: „Учениците…“. По жицата увисна кратко мълчание, докато Минкова си спомни за нас. Обясни, че мъжът ѝ неведнъж се сещал за наши милости, чудейки се къде сме изчезнали. Ето че думата взе и Св. М. със своето характерно френско „р“. Когато се уговаряхме, той винаги питаше кога точно ще ви бъде удобно, сякаш това бе по-важно от сгъстения график на един писател.

Разбрахме се за следобеда на 14 септември. То се знае, аз – млад-зелен фен без намек за мустаци – се вълнувах порядъчно: та шега ли е, сам у Минков! Тази среща съм запомнил като най-дългата и богата с най-оживен разговор.

Светослав Минков любопитстваше къде съм летувал, как е Мартин, с какво се занимаваме извън училището, мислим ли вече за висше образование. Бе седнал до мен в другия синеещо-зелен фотьойл, главите ни бяха така наблизо (ами собствените ни светове?). Нима не приказвахме досущ както стари приятели? Истина е, дето пишат за него, че обичал непринудената раздумка. Щом отворих въпрос за „Паноптикум „Лайхенвалд“, ме попита за едноименната новела и дали одобрявам образа на Спомена, поднесен в сложен гротесков план.

Скоро се прехвърлихме на шарената вълна от по-нови български писатели: Радичков, Хайтов, Георги Марков, Дилов.

Препоръча ми да обърна внимание и на лиричния Дико Фучеджиев, а пък за Йордан Радичков каза, че се очертава като може би най-надеждния ни млад белетрист. Тогава ми беше странно защо за председател на Писателския съюз са избрали 40-годишния Джагаров. „Той е способен човек – усмихна се домакинът. – За да бъдеш шеф на такъв съюз, не е нужно да си прегърбен от старост или да си влачиш единия крак.“

Да, през оня септември нашият разговор скачаше от тема на тема, напомняйки изпролетила пчела, която се опитва да вкуси още и още цветя. Св. М. беше действително очарователен събеседник, по изключение слязъл от „кулата“ си на мълчалив маестро. Смяташе Димов за голям романист с неговия „Тютюн“. Между другото го запитах с какво пише. „С химикалка – бе късият му отговор. – Написаното с молив избледнява, та напоследък предпочитам хубавите химикалки.“

Докоснахме се и до съвременната младеж – според Минков тя била сериозна, но малко разпусната. Изтъкна, че в някои страни (например Швеция) полицията не можела да се справи докрай с хулиганите. Споменахме също нашумялата кражба с взлом в златарското ателие, разположено точно под сградата на „Граф Игнатиев“, където живеех. Група младоци разбиват витрината с паве, за да отмъкнат изложените там скъпоценности, пристига милиция, става бой и даже падат убити… Рядък соцекшън, добавям днес от себе си.

Изобретателят на фантаскопа си бе купил телевизор. Узнах, че в последно време се е пристрастил към отделни предавания, особено към европейското първенство по лека атлетика в Будапеща. След това ми показа своята книга, току-що излязла в Париж и озаглавена по името на вече класическия му сборник „Разкази в таралежова кожа“. Харесваше изданието: луксозно, с ябълковозелена корица, приятно на допир.

Понякога домакинът – едроглав, в светъл костюм – застиваше умълчан с поглед към прозореца, дишайки със слабо астматично подсвиркване. Зад писалището му блещукаше като металическа златно-червена дамаска, навярно донесена от Япония. Упоменатото писалище пък бе отрупано с книги, албуми, вестници, папки: те ограждаха скромно пространство, колкото да се побере една пишеща машина.

Много пъти съм съжалявал, че тогава не му задавах въпроси, които ме вълнуват сега. Да речем, за книгоиздателство „Аргус“, съществувало само през 1922 година в София. Негови интелектуални бащи стават тъкмо Владимир Полянов и Светослав Минков, едва измъкнал се от т.нар. тийнейджърска възраст. Кой да им каже, че доста по-късно този „Аргус“ ще бъде обявен от известния руски библиограф Евгений Харитонов за първото в света издателство, специализирано за фантастика!?* И кой да каже на моя милост, че през ноември ’92 аз ще предложа така да се кръсти фирмата, която създадохме заедно с друг Светослав (Николов) и Димитър Ленгечев?

Навън вече притъмняваше, когато тръгнах да си ходя. Минков поръча да му се обадя отново. Накрая, с вдигната за привет ръка, той ми пожела от прага: „Всичко хубаво в труда и учението!“. Истината е, че след всяка среща с него изпитвах и гордост, и бистра радост. Те пулсират и днес, докато разгръщам тънката старовремска тетрадка на квадратчета, в която под още свежия напор на впечатленията съм си водил подробни записки…

Звъннах му след месец. Беше болен, на легло, ала гласът му звучеше сравнително бодро в слушалката. Подир две седмици пак хванах червения трамвай за спирка „Вишнева“. Тази ни среща е озарена от тъжен ореол, но също се получи интересна.

Говорихме за наскоро угасналите Ханчев и Талев. Волю-неволю отворихме повече дума за смъртта – Минкова запита дали обичам да ходя на погребения. Нима някой от трима ни можеше да подозира, че човекът, заради когото сме се събрали тук, след двайсет дни ще напусне света? Св. М. по принцип не занимаваше другите хора с болките си, предпочитайки да не се натрапва. Когато любопитствах как е, отвръщаше: „Абе, върви, върви…“.

Бях му донесъл четири къси приказки, написани на ръка (помня само, че из тях шетаха някакви мишки с противогази). Щом ги прочете, домакинът заяви, че идеите им са малко в мъгла и трябва да се очертаят по-релефно. Аз, разбира се, приех критиката, а маестрото ме посъветва да се обърна към наистина съвременни теми – ето, около нас всекидневно стават толкова неща, нека се пробвам там.

Това бе моето най-кратко виждане със Светослав Минков.

Отново говорихме за днешната младеж, за борбата против рака, за пресни книги. И на вратата пак ми пожела същото, както предишния път. За тия му пожелания ще се сещам винаги с въгленче човешка топлота в душата, колкото и да е изтъркан изразът. Бяха искрени! Тогава той не беше добре и въпреки туй ми отдели от скъпоценното си време. На въпроса дали пише сега, отвърна „Почти нищо“ със своята типична деликатност.

Денят бе втори ноември шейсет и шеста.

На 22 ноември вечерта съученикът Мартин ми съобщи, че нашият любим автор е умрял. Отначало не повярвах, не можех да повярвам, че този вълшебник вече го няма. Радиото ме убеди в черната вест. Къса пауза, сетне четоха творби от него – в памет на големия български сатирик Светослав Минков.

Същата вечер унило прелиствах страници от последния му сборник „Паноптикум „Лайхенвалд“. През нощта се събуждах на три-четири пъти и нечий глас повтаряше глухо, тежко в главата ми: „Минков почина… Светослав Минков почина…“. Казах си, че между мен и създателя на „Дамата с рентгеновите очи“ съществува по-плътна връзка. Естествено съвсем не се смятах за паранормално изключение.

На другия ден го погребваха с почести. Ех, това беше още една среща с обикнатия творец – и с мъртвия, и с безсмъртния. Преди обяд отидох да се поклоня на тленните му останки, изложени в Народния театър „Иван Вазов“. Бяха се стекли много хора, извираше универсалната траурна музика. Отрупан с късни есенни цветя, покойникът лежеше пребледнял в аленочервен ковчег, сякаш край тялото му се виеха течни пламъци.

Нямах желание да ходя на погребението. По-късно открих, че е положен до Щастливеца Алеко Константинов. Оттогава бащата на модерната ни фантастика спи под черен мраморен покров, а моите виждания с него продължават в шепата спомени и най-вече чрез блестящата му проза.

Няколко тополи вляво, по-високи от блокчето с паметната плоча, шепнат като гигантски букети от зелен станиол.

Тъкмо прехвърлям в ума си първенствата на маестро Св. М. Ето че изреждам андроида, случая с робота, „Аргус“, но и дебютния му сборник на въображението „Синята хризантема“. После: скока от диаболичната към научната и сатиричната фантастика, новаторството в темите и стиловия подход…** Изведнъж стъпки, меко щраква брава, входната врата се отваря и срещу мен идва младеж в дънки. Аз бързам да вляза тук, където съм прекрачвал преди цели трийсет и шест години. С разтуптяно сърце спирам на полутъмната площадка с пощенските кутии, между които още личи табелката „Светослав Минков“. Навярно раздавачите знаят чия кореспонденция да пускат зад старинното ѝ бронзово правоъгълниче.

На втория етаж свети гола електрическа крушка. Вратата на апартамента от 60 квадрата, в който е живеел под наем Минков, също крепи визитка с името му. Бяла, с черен тушов надпис. Обитателите на това жилище са запазили сякаш парченца от някогашна великолепна торта…

Но той държи и друго първенство.

Календарът показва 1925 година. Тогава с помощта на издателя Филип Чипев в София излизат две книги от една нова библиотечна поредица. Тя носи атрактивното заглавие Галерия на фантастите и е първата специализирана в жанра у нас (а защо не и в света?). Създава се по идея на Светослав Минков и неговия колега, приятел, кум Владимир Полянов. Те се нагърбват с подбора, редакторската работа, някои преводи, дори отпечатват афиш.

Първенец в тази „Галерия“ е томчето „Разкази“ от белгиеца Емил Верхарн, номер втори – „Из дневника на едно портокалено дърво“ от немския диаболик Ханс Хайнц Еверс. Отците на библиотеката имат още планове, пъстри и любопитни, обаче ситуацията не им позволява да ги осъществят. Но нали съдбовната крачка вече е направена! Ще се изнижат няколко десетилетия и над тоя пилотен замисъл ще огрее слънце, ще се разлистят дузини български поредици за супержанра.

През екрана на фантаскопа минават „пионерите“: почти с формàта на пощенска картичка, тънки, с по две тревистозелени, подобни на марабу птици върху корицата, нарисувани от Дечко Узунов, с хубава офсетова хартия вътре… Привет вам, първопроходци, над които се е трудила и ръката Минкова!

Моето пътешествие назад свършва.

Минавам край разпиляното пред входа на 16-б съзвездие от дребни златисти листа и нагоре по улицата ме привлича клуб-ресторантът „Вишните“. Дали да не се отбия на чашка-две? А нима ще ми поднесат някое от любимите питиета на младия и стария Св. М. – френския ликьор с билки бенедиктин или пък натуралното мелнишко вино керацуда, за което той е казвал, че трябва да имаш език от сърдечна тъкан? Едва ли…

Сещам се, че през пролетта централната столична библиотека организира изложба от ученически рисунки по приказките на маестрото. И нейното мото беше съвсем красноречиво: Добре дошъл в XXI век, писателю Светослав Минков! Каква по-топла, по-чудесна покана от тази?

Първа публикация в: списание „Тера фантастика“, брой 2 // 2002 година

^* Прочетено в московския вестник „Книжное обозрение“, брой 6 от 7. II. 2000 година. Вярно е, че понякога отдалеч се вижда по-ясно, обаче ще успеем ли да оценим това откритие по достойнство в България? – Б.авт.

^** Неотдавна активно се коментира, че Светослав Минков е един от основоположниците и на българския хорър (виж дискусията от 10 януари до 10 февруари т.г.) – Б.авт.

Александър Карапанчев е нещо като човек-оркестър: журналист, поет и прозаик с три авторски книги, съставител, издател и редактор. Негови произведения са включени в около 50 сборника, превеждани са на пет езика. Член-основател на Клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов“ и с псевдонима alexandrit – сред най-активните сътрудници на клубния сайт. Брои се между основателите на специализираните в жанра издателства „Ролис“, „Орфия“ и „Аргус“. Има 20-ина отличия, сред които Еurocon 2002 за дебютната си книга с разкази „В епохата на Унимо“. От няколко години е секретар на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“.