Тази публикация е част от инициативата „Библиотека „Хипертекст“.
Илюстрация: Светлозара Доксимова
Контакт
от Ирена Радева
Утро.
Снежно бели прозрачни облаци и тихо небе. Няма по-красива гледка от небето на Никта по това време на деня. В сутрините тук то е розово с красиви лилави отблясъци, където хоризонтът се слива с пустинята. Само за около час, докато грее ахатовият Танатос, после над пясъчния хоризонт ще изплуват жълтата Ерида и огромният червен Кронос. Трошливите дюни ще се осветят в яркооранжево, а кратерите и многобройните малки пещери в далечината ще пламнат като огнени гърла. В часовете, когато на небето са Кронос и Ерида, светът се преобразява в омагьосан ад, хванат в лапите на огнедишащ дракон. Но сега небето е розово, а непознатата планета отвън е мирна и безопасна – като захарен памук. Пустинните глицинии отиват на лов, ако побързам, ще ги видя строени с искрящите им в циклама лиани под лъчите на виолетовото слънце.
– Къде отиваш?
Наричам я Тя. Разтревожена е. Знам, че и Другите се тревожат, чувам как ужасено шептят, но само нейното безпокойство е като тънка сребриста нишка, с която ме тегли към себе си. Когато и да съм опитвал да напусна кораба. Може би защото е единствената женска в групата. „А може би Другите не те обичат достатъчно”, присмива ми се вътрешен глас. Не отговарям, нямам време за пререкания, глициниите вече са преполовили пътя към сенчестата половина, от другата страна на планетата. Там сега свети черният Хипнос. Ще измине пътя да нашата половина за около осемнадесет часа. Скоро ще се присъедини и бялата Немезида, а ниските непроходими гори отвъд хоризонта ще потънат в мастилени сенки. За слепите глицинии това е най-подходящият терен за лов.
– Къде отиваш!?
Повтаря го с нарастващо ожесточение, неспокойно предчувствие трепти в самия край. Ако не я познавам така добре, може и да не забележа. Тя ме гледа с широко отворени очи, гигантска кукла Барби с бебешко излъчване и закръглена на кравайче уста. Изглежда нелепо, но от вида ѝ не ми е смешно. От вида ѝ ми става тъжно и някак страшно.
– Навън – отговарям напосоки, все още се надявам да осуетя опитите да ме задържат.
Ахват. И четиримата. Трима мъжки и една женска. Женската е Сукуб. Нямам имена за мъжките, за някои само подозирам, че са мъжки. И не бих излязъл навън с нито един от тях, не им вярвам, не вярвам най-вече на Нея. Макар да е нежна и крехка, а аз да съм сигурен, че лесно ще се справя с нея, само да опита да прояви неподчинение.
Не са опитвали – нито Тя, нито Другите. Впрочем, мога да разчитам само на себе си, хищните глицинии биха ловували всичко – дори тук, толкова далече от меката светлина на Хипнос и Немезида.
Те мълчат. Наблюдаваме през прозрачната стена на кораба оттеглянето на слабия Танатос. Закъснях – и днес няма да настигна глициниите. Тези са ловците, воините. Постепенно свиквам да ги различавам, превърнало се е вече в рутина, въпреки, че още не знам как се размножават, и наистина не бих могъл да кажа дали са раса, развила партеногенезата, или са изцяло безполови и, например, се пъпкуват. Възможно е да имат колонии, дълбоко скрити сред дюните – все някъде трябва да оставят женските и младите растения.
Местя се по-близо до прозореца; просто ще поседя тук и ще погледам – все забравям, че фокусът от инвалидната количка е по-нисък, дори бих казал неприятно къс – но гледката е впечатляваща. Златисти облаци върху опушено до пурпурно небе. Червеният глобус на Кронос е в зенит, слънчевата Ерида ще го догони след два часа и когато това стане, пясъкът ще заблещука с хиляди натрошени стъкълца, а жегата ще стане непоносима. В оранжевата мараня пустинята на Никта не е безопасно място за никого. Взирам се в страховитото, нагорещено до червено блестящо огледало – милиарди песъчинки улавят жълти, оранжеви и червени лъчи, отразяват ги една в друга и със страшна сила ги запращат към двойно подсилената с олово стена на кораба.
– Не бива да гледаш – шепне Сукубът. – Не е полезно за теб.
Омръзнало ми е да ги слушам. Един от мъжките се смее, прави го тихо, но го чувам. Оглеждам го, този има дълги и тънки крайници и издължена до твърда човка муцуна. Големите фасетъчни очи примигват уплашено, когато срещат погледа ми. Гризлито спи, небрежно подпрян на стената. Или се преструва, че спи, никога не съм можел да отгатна със сигурност.
– Вземи мен, аз мога да издържа температурата – леко предизвикателно казва Тя. – И на радиацията – добавя с упорита настойчивост.
Влечугото съска заплашително. Чудесно, от три дни сме тук, а сговорната дружинка вече се кара.
– Асссс ссссъщо мога. – Подскачам, не съм го чувал да говори. И слава Богу, че си държи езика зад зъбите, в негово присъствие рядко успявам да се почувствам като главнокомандващ – хладнокръвен, разумен и смел. Сега обаче е наложително да демонстрирам превъзходство: и в качеството ми на единствено човешко същество на борда, и като командир на тази експедиция.
Той чака около минута, вглъбен и непроницаем, и тъй като не отговарям, излиза. Богомолката и Гризлито са използвали паузата и са се прибрали в помещенията си.
Остава само Тя, прекрасна е в късата си спална роба с прозиращата отдолу пепелносиня кожа, напомня ми за снежната светлина на бялата Немезида. Интересно решение, да пратят Сукуб на тази експедиция. Как ли се предполага да се съешим? Може би ще трябва да ползвам нея, за да обладая Другите. Противна мисъл, ако трябва да съм честен. Не си представям интимности с Другите, но Тя е красива, нея бих могъл да обладая.
– Оставам на кораба – казвам най-сетне с неохота. И на двамата ни е добре известно, че точно това нямам никакво намерение да сторя.
***
Сукуб.
Не знам нищо за Сукубите, но някак съм сигурен, че тя е различна, не като другите. Дори не е красива в смисъла, който съм свикнал да влагам в тази дума, просто е различна. Издължените ѝ очи гледат предизвикателно, сякаш знае нещо, което аз не знам. За няколкото кратки дни тук съм виждал тези очи червени, искрящи с буйна жар под светлината на Кронос, нежни и загадъчно розови под лъчите на Танатос, и най-сетне ледено сини – в зенитите на Хипнос и Немезида. Не ми харесва да гледат Влечугото и Богомолката по същия начин, както гледат мен. Гризлито не участва, винаги съм си мислил, че има нещо много сбъркано в него, сякаш конструкторите от генотдела са забравили да му имплантират любопитство.
Сънувам я. Все един и същи сън.
Стоя на висок хълм, а над мен са Хипнос и Немезида. Напред гранитеното небе се слива със заскрежената земя, мразовитият въздух е съвсем неподвижен и само от време на време нещо в сумрака тежко изшумолява, пясъците за миг се раздвижват и след нисък протяжен писък разтревожената пустиня за кратко притихва. Някак знам, че там са предните постове на глициниите, бодри и зорки, нетърпеливи да уловят и най-слабия звук, а в самите граници на съня ми е Тя, усмихната и наметната със същата красиво надиплена роба, в която толкова пъти съм я виждал. Робата е прозрачна, почти мога да докосна кожата ѝ през нея, а от усмивката ме побиват тръпки, изпълнена е със спокойна увереност, сякаш не се е съмнявала, че ще дойда. Приятно ми е да е облечена така, диплите повече показват, отколкото скриват, наблюдавам как се разтварят и се прибират при всяка крачка на голите бедра. Приличат на листенца на роза. Не мисля за нищо, по-точно за нищо конкретно. Просто я гледам и си мисля какво вълшебно неземно очарование има скрито в този танц. Като в самата нея.
Знам, че Тя е там за мен. Готова е. Чака ме, така са я проектирали.
Стоя на високия хълм, а времето прелита покрай нас като миниатюрни прашинки. Ще ми се да ги спра, да направя нещо, да помръдна някак. Гледам как усмивката ѝ помръква, после се изкривява в грозна гримаса и въздухът излиза със свистене през свитите устни.
Тя си тръгва, аз оставам.
Бездруго няма къде да ходя, хълмът е висок, а аз все тъй съм прикован към моята противно удобна и нелепо украсена с панделки и дребни талисманчета за късмет (мил жест от колегите от Земята) инвалидна количка.
Има сънища, в които се случват чудеса. Но не са моите сънища.
***
Глициниите комуникират помежду си! Едва ли ще успея да обясня откъде идва тази абсурдна увереност, при все това съм готов да се обзаложа, че не си измислям. В четвъртия ден от експедицията започвам да съзирам логика, ред, подреденост в хаотичните им движения. Напред тръгват най-тежките, възрастните растения, те са челото на безкрайна клиновидна формация. Сондите, които изпратих, засичат телесна температура от 50 до 70?С, макар че по-рано имаше и случаи (да не забравя да го запиша в бордовия дневник), в които съм отчитал и по-висока. Възлагам на Богомолката да проследи връзката между наситения тъмнолилав цвят и по-високата температура при възрастните. Сигурен съм, че двете неща са важни. На записите се виждат яркожълти отвори за хранене, разположени на около три, три и половина метра под украсения с ярки съцветия и едва-що покарали филизи главичен връх. Според най-ранните ни данни, събрани почти веднага след кацането, глициниите на Никта са хищници – много вероятно единствените хищници на тази планета. Учудващо, животинският свят в тъмната половина на Никта е почти изключително тревопасен. По мое нареждане Гризлито и Богомолката съставят подробна класификация на всеки проучен вид, както и описание на ареала му, но вече нямам съмнения, че от тази страна, и изобщо в пустинята, няма други видове, освен нас и колониите глицинии.
Отначало изобщо не разбирахме как се ориентират в пространството, после пренастроих една от контролните сонди. Сондата се завърна потрошена и набита с вледенен пясъчен кварц, но снабдена с десетчасов висококачествен видеозапис и десетки детайлни кадри на няколко от челните ловни формации. Предимно възрастни, но и три млади, току-що напъпили, жълти растения, още бебета. Гризлито и Богомолката настояват да призная, че съм сгрешил, но проблемът е, че твърде дълго вярвах, че глициниите са слепи по рождение. Не, проблемът е, че вече съм виждал тези очи – празни, зли, неподвижни дъна, от които лъха на разложение, на тиня и гнилоч. Помня и къде съм ги виждал. Най-невероятното място на света: в детската ми книжка за приспиване, а по онова време бях убеден, че няма по-страховито нещо от рисуваните илюстрации в тази книжка, както и че някой специално ги е нарисувал в моята книжка, просто ей-така, защото ми има зъб. На три години се напишквах, на седем – започнах да заеквам, а Мама ми чете години наред страшните истории за демони и таласъми от тази книжка. Никога не ѝ казах колко ненавиждам тези истории. Спрях да се подмокрям в първи клас, а заекването отшумя внезапно, когато влязох в прогимназията. Горе-долу толкова време ми трябваше и да забравя детската книжка с картинките.
Добре, признавам, може и да е било грешка да преустановяваме изследователската експедиция и да кацаме на Никта, но вече сме тук и решението ми е окончателно. Впрочем, Гризлито не приема идеята ми за наличие на разум в растителен вид. Влечугото мълчи, но засега и двамата ми се подчиняват. Засега. Старая се да ги държа заети, но не съм забелязал Богомолката да изпълнява поставените задачи с усърдие. Може би, ако го смъмря, това ще стегне и останалите.
Телата ме плашат.
***
Нощ.
Наблюдавал съм падането на нощта на повече планети, отколкото мога да преброя, и все още усещам хладния повей от детството ми. Високо в пепеливото небе сред ореол от призрачно сияние свети двойката Хипнос–Немезида. В студената светлина на двете нощни слънца пясъкът по върховете на дюните избухва във внезапни искрящи проблясъци. Близо до кораба, там, където огромният купол хвърля причудливи сенки, бабуните са като посипани със сивкав сух скреж. Отляво и отдясно пустинята продължава безкрайно, а напред са глициниите – настръхнали ръждиви петна върху сребристите пясъци, като милиарди набъбнали тумори.
Изгревът на Хипнос и Немезида ще трае шест минути и това вече се е превърнало в ритуал – да посрещам всяко от слънцата в момента на изгрева му. А и не мога да спя, гледам тъмната Никта и мисля. Мисля безжалостно. Мисля за Телата в хангара на кораба. Четири Tела, жизнени, устойчиви на всякакви условия и температури. Синтетични мозъци в силициево-полиуретанови тела. Мога да взема, което поискам, и да изляза безпрепятствено на повърхността. Обучен съм да се сливам за кратко с изкуствените съзнания. Това, казват, е просто формалност. И няма причина да не е, толкова хора са преминали през тази „формалност”. А аз не мога. Сърцето ми ще се пръсне, ушите ми звънват и тялото ми плувва в пот при мисълта за трансформацията. Има граници, които не бива да бъдат преминавани.
Ако щете вярвайте, предложиха ми най-доброто постоянно тяло, бях водил достатъчно експедиции, че да мога да разчитам на някои привилегии. И, да, сигурен бях, щеше да е красиво, здраво, а защо не и вечно тяло, каквото със заплатата ми от флота никога не бих могъл да си позволя. Аз, разбира се, отмених всички насрочени операции, поредното ми безумно решение, но по онова време имах много такива. Равносметката – подходящи тела за контакт с всеки вид в Галактиката, слава, богатство, власт. И сънища, в които има болка и страх.
Понякога обаче – не винаги, но понякога, – сънувам и Нея. Сънувам я, пак, и пак, и пак. Танцува върху посребрените пясъци. Танцува под розовата светлина на Танатос. Танцува насред блестящите глицинии. Тя. Винаги Тя.
Сънувам я.
И защо да не я сънувам? Тя е тук за мен, така са я проектирали.
Всички Тела са тук за мен. Длъжни са да ме обичат. Длъжни са да ме пазят. Дори, ако трябва, да умрат за мен!
И изведнъж разбирам, а това е неочаквана, страшна, непоносима мисъл и няма къде да избягам от нея. Телата не ме обичат. Мразят ме. Аз съм тук сам. Не бива да го забравям.
И Тя ме мрази.
Разбира се, че ще ме мрази! За какво му е на един Сукуб сакато тяло, такова тяло не става за съешаване. Такова тяло не става дори за обичане.
А аз я обичам. И я сънувам. И ето тук, в самия край на съня ме обхваща безмерна жалост към себе си. Жалост и безгранично презрение, от които ми прималява. Може би, защото аз пък така съм проектиран.
***
Следят ме.
Сукубът ги насъсква, сигурен съм, без да мога да го докажа. Главата ми тежи и ми се иска да поспя, час-два ще ми дойдат съвсем добре. Или пък въобще да не си лягам, трябва да издържа само няколко дни, рано или късно ще се успокоят и ще спрат да ме наблюдават. После ще изляза в моето собствено тяло. Внимателно раздвижвам сакатите си крака, колкото да разбера дали ще могат да ме носят, когато изляза. Отдавна не ме боли, но може би ще взема транквилант за прехода. Не знам само дали ще издържа да бутам и количката в дълбоките пясъци, може да ми потрябва навън.
Не съм казал на Телата, че няма да изследваме Галактиката, няма да продължим в открития Космос. Признавам, че не са оспорвали заповедта ми да останем на Никта, но е много вероятно да считат пребиваването ни тук за временно. Имам големи планове за нас. По-скоро за мен и глициниите. Телата не са включени в плановете, което означава, че първо ще се отърва от излишния товар в хангарите на кораба.
Впрочем, не пясъците са проблем, истинският проблем са растенията отвън. Паметта ми услужливо изплюва данни от сондите и главата ме заболява нетърпимо. Младите глицинии са високи над седем метра, старите надхвърлят петнайсет, хранителните отвори са с диаметър, достатъчен да погълнат всяка от четирите командни сонди. Ликото в лианите на възрастните е тъмночервено и възлесто, при младите е наситено жълто – с цвета на хранителните отвори. Уродливите червено-черни контури около тези усти им придават нелепо смешен вид, но това е само докато погледът не спре на гъсто разположените зъби вътре – дълги, тънки и извити, готови да разкъсат всичко, което може да се яде. Сещам се за победоносното завръщане на ловните групи, строени в дълги пламтящи в лилаво кордони. Убитата и изкормена плячка оставя равни черни следи там, където формацията се разделя на малки разпокъсани бригади. Наблюдавал съм младите растения да теглят труп с тегло над няколко тона. Мен вероятно ще ме смачкат като клечка. Липсват данни да са проявили каквото и да било любопитство към кораба, но нищо чудно и това да стане, въпрос на време е. Вярвам, че са разумни, и това ми стига, за да усетя първия лек гъдел от предчувствието за велико откритие. Откритие за удивителен нов вид, създания, надхвърлящи пределите на човешкото въображение! Само трябва да сляза на повърхността и да взема каквото ми се полага. Тези великолепни същества трябва да са мои.
Пъхам цигара в устата си, но не я паля. Стар навик, време ми е да го оставя, а и цигарата е изкуствена. Перфектна миниатюрна имитация на любимият ми Бърлей, някога предпочитах само този сорт тютюн.
Шум. Някой се движи в хангара.
Приглушено ръмжене и тътрене на лапи, навярно Гризлито се е събудило. Поемам дълбоко дъх, колкото да успокоя побеснялото си сърце, пропуснало е няколко удара и усещането е сякаш някой ме е ритал отвътре. Харесвам Гризлито, работи без да мрънка, през останалото време спи и – макар че анабиозните транквиланти не му действат – е съвършено безобиден. Какво не бих дал, за да се отърва от Влечугото и Богомолката! Представям си как изпълвам анабиозните им камери със синтетичен газ, а после гледам как умират. Бог ми е свидетел, бих искал да можех да кажа, че ще го извърша с рационалната и безпристрастна решителност, която се изисква от мен като командир, но нямаше да е истина. Щях да го направя, но изпълнен с животинска ревност, обезумял от дивашки инстинкти. Няма да мога да продължа да живея с това, няма да мога, без да убия и Нея. И понякога си представям как точно ще се случи. Влечугото вероятно ще се разтвори в локва от нагрети изкуствени влакна. Последни ще изчезнат тежките диамантени зъби. От Богомолката ще остане ситен прозрачен кварц. Гризлито ще изгори във валмо от твърди рунтави косми.
Тя ще умре накрая. По-съвършена е от другите Тела, ще издържи най-дълго. Синята каучукова кожа ще тлее с часове, постепенно ще изчезнат извивките на бедрата, кръглите гърди, после отровата ще стигне до издадените скули. Меката уста ще пищи, докато силициевият мозък прегрява и напразно изпраща импулси за опасност. Ще блъска по затворената врата на камерата, но няма да има кой да чуе.
Тя ще умре също както Другите. Заслужава си го, всички го заслужават. Виждал съм ги как гледат към Нея и – по-важно – как ги гледа Тя! Гледа право във Влечугото и Богомолката и погледът ѝ е пълен с желание. Не съм забелязал Гризлито да се интересува от каквато и да е форма на физическо съприкосновение. Ако можех да избирам, щях да запазя него.
Смешно, аз ревнувам! Всъщност е изненадваща емоция, когато става дума за механичен хуманоид. Не се съмнявам, че за земните конструктори ще е много интересен точно този страничен ефект. Ако въобще го запиша в бордовия дневник, а аз, разбира се, съм длъжен да го запиша.
Няма да го направя. Един мъж трябва да има тайни.
***
Сънувам.
Телата са на повърхността. Невъоръжени, без провизии, посред нощ, когато глициниите са бодри и активни. Виждам тримата мъжки да се отдалечават от кораба, краката им затъват в сребристите пясъци и гърбовете им сякаш плуват в сива мъгла. Всъщност, не се вижда много – неясни силуети в трептящата светлина на Хипнос и Немезида. Влечугото и Богомолката вървят напред, не се обръщат и не поглеждат встрани, Гризлито е в ариегарда, спира веднъж, за да помаха, и бърза след тях. Мисля, че това ме обижда най-много. Това глупаво небрежно помахване, сякаш са тръгнали на разходка! Аз съм им командир, какво си въобразяват? Кой им е давал разрешение да напускат кораба! Шибани силициеви тела! Шибана планета! Шибана експедиция! Блъскам и ритам в безсилна ярост по прозрачната стена на кораба, докато ръцете ми не се превръщат в кървава пихтия. За миг ми се струва, че сърцето ми ще изскочи, но после светът лудешки закръжава около мен, ушите ми заглъхват и всичко потъва в благословен мрак.
Бавно изплувам от непрогледната тъмнина, колкото да установя, че нищо не се е променило. Още съм на проклетия кораб и стената пред мен е покрита с тъмни подозрителни петна точно на нивото на ръцете ми в количката. Някак знам, че петната са от кръв, но не са истински, прекалено са реални, за да са истински. Още сънувам. Поправка, сънувах – в минало време, буден съм. Сега съм буден, а онова е било само сън. И неприятното чувство скоро ще отшуми, както става обикновено с образите в сънищата. Вече всичко е наред.
Само че, прекалено лесно е това обяснение за сънища, които притежават притеснителна завършеност и необичайна хомогенност – вероятно имам космическа психоза. Това е, знам го, просто съм откачил. Обтривам влажното си лице и пребледнялото отражение от стената на кораба прави същото. Психоза, значи! Нито ще съм първият, нито ще съм последният. Човешкият мозък не функционира правилно в условия на изолация. Още по-малко в открития космос.
– Не си луд. – Женската се появява неочаквано зад гърба ми, шепне, сякаш е прочела мислите ми – И не е сън. Не беше ли това, което искаше?
Как ми се иска да хвана ръката ѝ, само за миг да я докосна. Някаква много наивна част от мен настоява, че стига да я прегърна, да се свия в нея, да погаля синия ѝ скут, и нещата ще се оправят. Просто така, сякаш този кошмар никога не е започвал.
Не я докосвам и тя не посяга към мен.
Наблюдаваме в мълчание как Телата достигат предните постове на глициниите отвъд ниските котловини. После падат покосени – Влечугото и Богомолката едновременно и накрая Гризлито. Глупаци, глициниите не се интересуват от силициеви тела! Наблюдаваме заедно, един до друг, после тя си тръгва. Така е проектирана, в момента не искам секс.
– Защо? – викам, миг преди силуетът ѝ да изчезне зад подвижната врата. Тя не се опитва да продължи, но и не се обръща. Наклонила е глава на една страна и профилът ѝ е съвършено очертан там, където призрачната светлина на нощните слънца докосва страните ѝ
– Заради теб – казва, а след нея остава силен аромат на жасмин и люляк. Любимият ми, пише го в досието ми.
Просто Тя така е проектирана.
Желанията на човешкото същество са на първо място.
***
Липсват ми залезите на Земята. Тук няма истински залези, едно слънце идва след друго, ярки слънца с неописуеми палитри от разточителни цветове. Най-близкото до изгрев, което съм виждал, е появата на теменужения Танатос веднага след оттеглянето на Хипнос и Немезида. Пепел от рози и пурпурносив гранат, това е цветът на изгревите на Никта. Слънцето е като голяма розова сянка, застинала ниско над ахатовото небе, смущаващо е да го виждам толкова ясно. А после чувството за свобода. Упойваща. Сладка. Осезаема!
Всяко събуждане е трудно. Да се събудиш извън онова, което винаги си бил, е страшно. И все пак някак познато. И друг път съм преживявал безмерна свобода като тази – по време на обучението. Отвън съм. Не си спомням излизането, нито пясъците, бутането на количката, счупените оси и изгорелия ротор. Миризмата на скреж и разтопени проводници. На повърхността съм: без защитен костюм нямам шанс да се върна на кораба. Моето тяло ме гледа изцъклено и почерняло, с прозиращи през овъглената кожа изсъхнали кости, а аз се рея във въздуха. Чуден е този въздух, някак мек и пружиниращ, като пухено одеяло. Или като топла супа. Обгръща ме и неусетно ми се приспива. Далеч напред глициниите вече са ме забелязали. Глициниите… Най-сетне! Мои са. Стоят неподвижни и нащрек, но това е преднамерена незаинтересованост, знам, че ме дебнат. Те са ловците, аз съм храната.
Аз съм храната.
О, Боже!
Болка! Помитаща! Впила нокти в безплътното късче живот, което съм аз. Залива ме, като безкрайна вълна от свирепи образи. Мислите, които долитат от тях, са така объркани и зли. Мисли за кръв и смърт, и разкъсани сухожилия. За луда надпревара и глад. Над всичко е гладът, глад, така огромен и нечовешки, че ме побиват тръпки и съзнанието ми се замъглява. Опитвам, наистина се опитвам, предавам им приятелски мисли за необятни гори и диви езера, за вятър и пясък, горещ като печка в жарък летен ден, за самотно огнено слънце, жълто като Ерида и голямо като Кронос, и за хората, които с трепет поглеждат звездите и търсят тях, разумните братя по вид. Моите хищни виолетово-жълти глицинии, моят фантастичен невъзможен триумф… моите… бяха длъжни да са разумни… Всичко се е объркало, всичко. А, аз, глупакът, ги изследвах, гордеех се с тях.
Чувам писъците на Сукуба миг преди кошерното съзнание да ме погълне.
… аз, глупакът…
***
… Лов?
Лов. Лов! Лов. Ловловловлов…
Библиотека Хипертекст е онлайн платформа за публикуване на кратки разкази, която се разработва в партньорство между онлайн списанията ShadowDance и Сборище на трубадури и прилага за пръв път в България модела на западната жанрова периодика.