Ана Хелс

Magicka: качулчици с магия и хумор

ревю

Сещате ли се за една безумна игра с малки закачулени магьосничета в шарени роклички, практически без лица, но с най-тежкото и грубиянско чувство за хумор, което им печелеше боя от практически почти всяко уж неутрално настроено и съвсем случайно срещнато наоколо човече? Изнервящата бойна система с доста дураконеустойчив модел на сплитане на магии ме отказа бързичко от мотаещите се в овчи ужас създания, щото все пак всичко, което е различно от натискаш мишката – палиш му гащите а-ла Диабло стил, ми е сложно – момиче съм, мързи ме, дай ми на мене само безцелна непровокирана агресия и прочие. Но тоновете сарказъм и неприкрито дори с прозрачна кърпичка от минимална цензура епохално ебаване с игрите, книгите и фентъзито като жанр просто беше въпрос на време да избухнат в книжна форма, над която предчувствувах как ще се хиля безочливо в минутите спокойствие на белия трон. И не чаках дълго.

Деветият елемент от Dan McGirt е единствената засега книжка по изключително плодородната откъм ебавки и простотии реалмия на Magicka, където всички магьосници са меко казано неприятни създания, които, когато не се опитват съвсем случайно да се избият взаимно, се занимават с разни скучни обичайности, като да пазят най-опасната книга на всички вселени, в която който и да погледне за 2 секунди, ще свърши с изпарен мозък и нездрав интерес към понички и кожени камшици. Абдул ал Хазред се върти в гроба си, че не е успял с епохалния си избродиран на човешка кожа Некрономикон да постигне вдъхновяващата стотици лошковци по света анихилация на милиони мозъци, в по-голямата си част женски, признавам – дело на една скучаеща домакиня с фетиш към връзване с мръсни носни кърпи и шляпане по внушителните ѝ седателни мускули с мухобойка. Ще кажа само, че в заглавието има цвят и цифра, и замлъквам трепереща в богобоязлив ужас.

Та, симпатичните – ако под симпатични се разбира пълни с тъмнина шарени качулки, претендиращи за лицеви изражения и даже полови особености, ходещи катастрофи, току-що научили някои от най-опасните за човечеството и вселената магии въобще, биват заклещени в обучаваща стая, която иначе е напълно безопасна, освен ако не натиснете ей тоя червен бутон (опа), бутнете тая червена ръчка (опаа) и затворите ей тая единствена като изход врата отвътре (скръц, затворрр…опааа). И Адът се отприщва, и се почва една весела броилка – на едно магьосниче му се подпали дупето, на второ магьосниче му падна крачето, трето магьосниче боа го налапа, четвърто магьосниче гащите сериозно нацапа… След няколко купчинки стрити на прах магьосничета, едно-две размазани от едри бодливи тарани и не повече от трима-четирима достигнати от електричество, отрова, дезинтеграция и класическото изтърбушване на вътрешности през засрамено отпуснато сфинктерче наведнъж, в крайна сметка остават Героят, Умникът, Тъпакът и Мацката. И се почва съзнателното спасяване на света от… ами от самите тях в крайна сметка.

Помежду една тотална анихилация на магически предмети от подземие, чийто бивш надзорник е бил орангутан, понастоящем разпределен в някаква си университетска библиотека (уук!); стадо летящи маймуни с калашници водещи битка с една некромантска ръка и друг некромантски череп, събрани от различни некромантски индивиди, скарали се някога за нещо толкова тъпо като последната зомби скарида, примерно, и едно ужасяващо убийство, покрито с чили сос със сирене (важно е!), магьосничетата ни тръгват по широкия бял свят да преследват техен розов събрат, обвинен в лоши маниери на масата… или опит за завладяване на света, все тая.

Отвън ги чакат древните варварски игри по надяждане с боровинкови пайове (трето издание), завършващи с изключително впечатляващия гейзер на боровинковата повърня, двадесет и три метра за тази година, световен рекорд; братовчедът на Конан от Кимерия, пред който самите магии мачкат полички притеснено, когато се загубят в обилното му гръдно окосмяване тип хипстър веган от ромски произход (съществува, пък!), или просто умират с притеснен писък от мъжката му воня на тридесет и три градски автобуса без отваряеми прозорци в особено горещ летен ден, започнал хладно; както и самият Смърт, който подозрително познато говори на капс, играе Call of Booty на DecayStation 5 и властва над легион от впечатляваща бройка от седем (7) немъртви. Имаме и изоставен полу-бог, незаконен плод на тъжната и красива по специфично извратен начин любовна история между бог Тор (русия, с чукчето) и снежен демон (женско Йети, подчертано неепилирано, как се намира правилният вход не ме питайте, божествен подвиг се води), свидна армия от нещо като материал за урукхаи и един вълшебен жезъл, от който виждате звуци и чувате цветове.

Всичко това е съвсем малка част от подчертано лошото отношение на вероятно тъжния, самотен и с космати длани Dan McGirt към фентъзийните титани от рода на Пратчет, Толкин и Роулинг, и когато не присъствате на детайлно описани магически битки, които твърде бързо отиват на много зле, ще се кикотите по доста опасен за задържащите отделителни течности мускули, така че препоръчвам подобни книги да се четат в малки затворени помещения с отходна канализация, или ако толкова много ви мързи да се доберете до белия трон – поне си постелете един найлон, че положението става сериозно, особено ако не сте загубили чувството си за хумор в тежка катастрофа с опасно скучни хора и имате някакво отношение и познания относно фентъзи настроените книги и игри. Та, с две думи – запасете се с чисто долно бельо и тръгнете смело и безотговорно по малките вонливи стъпчици на дребосъците с пооръфани качулчици, които са толкова сладурски в тъпотата си, че ще ви умилят дори в момента на садистичната си смърт. Защото – защо не, какво друго имате да правите в лишения си от magicka живот?

Ана Хелс е дребно, русо, наглед безобидно същество от женски пол, изтъкано от мистичното зло на бясната безпочвена критика към фентъзийните опити, наши и вносни, излагаща нечистите си помисли в собствен умерено силно посещаем блог: annahells.wordpress.com