Лора Динкова

Стихове

поезия

Монолог към ближния

ти не отивай никъде
ето чуй, че
по стъпките напред
ти няма да си същия,
защото душата тежи,
смъртта променя
някои чувства
за да има баланс
невидимият принцип
няма свой минимум
спри и послушай
стъпките от детството си
сега знаеш, че
отвъд човека
има неизпяти песни

Най-автентичната дума

мъката
като камък
на шията ми
дълбоко в мен
в действителност
все същото
сякаш бях като мъртва
гробът е мъртъв също
често ме е страх
от вече случили се неща
илюзията за начало
илюзията
че пишем на език
в който
само думата смърт
е истинска
бог идва при нас ненадейно
сам
със звука който създаваш
искаш да кажеш
че той умираше и се отегчаваше
точно това искам да кажа

Обмен

Напразно крачех неуморно,
обиколих златните полета на поетите,
умората на мъртвите научих.
И в къщите надникнах,
на плочите им сложих знакове;
и върху тях преписах стиховете.
Със нови думи ги написах.
А думите си нямат новости.
Да ги запомнят живите –
с ликове,
лицеви,
лица и примеси,
довлечени от малката история.
Напразно ми отстъпиха косите си,
и костите си също дадоха –
не мога да добавя нови гърбици
в набъбналата бяла болка.
Сега, сама, във златните полета,
събуждам мъртвите си близки,
напразно им показвам начини,
по които пак да станат живи.

Загадка

денят е нисък
аз съм възрастен
какво ти казах
каквото казах
е било погрешно
загребвах
времето пръстта и мозъка
във тях откривах тебе
разбира се
луната пламва
какво са знаците
какво са истините за любов
когато
съдбата е последователна
бъдещето е провалено
аз всъщност се шегувам
обичам те
въпрос на небесна рутина
денят е нисък
аз съм отново възрастен
без време без небе без смърт
открил съм те преди живота ти
какво ти казах
каквото казах
е загадка

Иван Динков за Лора Динкова

не се събуждай с мисъл за поетите
от думите с поезия ще бъдеш
вечно неразбрана
написа го признавам вместо мене
ще бъда смърт и с нея ще
разговаряме във друго време
това им казваше на всички живи
че всеки ум си има личен череп
и в бялото поезията е най-човечна
защото не достига до света ни
а аз дори не отговарях
какво роднинство има групата
излязла с пилците да тича
по детската ми улица
в отвъдното
да учи на летене
хората

Припознаване

„Мъртвите поети са под земята.
Живите са по-дълбоко!“
Иван Динков

„Много съвестни, малко съвести!“
Лора Динкова

защо приемаш смъртта
като традиция
нашите мъртви
имат свои невидими
градове,
по които преминават
без да ни поканят
те се смеят, обичат и плачат
и притежават всяка памет
но за нея не говорят никога
докато ние си въобразяваме
че сме единствени
пръстта и земята отдолу
познават нашите близки
тъмни и черни
а какво е черно във поезията
черен е пръста ти
пръстта не разпознава
имитации
почернял е мозъкът
не се пише повече
когато знаеш
че в невидимите
улици
мъртвите поети
никога не са те
познавали

Иван Динков за Лора Динкова II

ти всеки път изискваш минало
в България животът не запомня
никого
защо се съмняваш
човекът се ражда във съмнение
добре ще отговарям
знанието няма да помогне
трудно умрях и съжалявам
че не се намесих
ти си поетът на дългото мълчание
а аз какво да правя
със всяка сянка
помоли се за мен
и ще те чуя
и ще забравя
за България
за писането също ще забравя
така смъртта ще бъде по-прецизна
защото е послушала Поета

Лора Динкова е родена на 01.01.1988 г. в гр. София. Завършва Българска филология и магистратура по Литература и кино в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е нa поетичната книга „Отключено безвремие“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“), с която през 2012 г. печели награда в конкурса за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково. През 2013 г. печели трета награда (и единствена за България) от организирания в Харков, Украйна, славянски поетичен конкурс. През ноември 2014 излиза втората ѝ поетична книга „Осиновени думи“. Автор е на статии, рецензии и кинокритика в различни онлайн и печатни медии. Личен сайт: loridi.blogspot.bg. Facebook: facebook.com/lorydinkova