226 comments on “Микро конкурс за хипер разказ”

1. Край копеле край
   ,,Още на 17 се заклех , че ще го направя , веднага щом усетв , че почвам да приличам на баща си,,
   Остави химикалката.
   Взе пистолета , напъха дулото в устата си и без да заъваря очи натисна спусъка.

2. Надявам се нашите синове и дъщери да не искат да се застрелят щом забележат, че започват да приличат на нас.

3. Трудно ми бе да понеса гледката на куче, жвакащо усърдно изящна малка длан, очевидно принадлежала някога на млада жена, още повече че въпросното куче бе любимецът на дъщеря ми – кротката, уж, овчарка Рафи. Дъщеря ми всеки ден си играеше с Рафи, който й позволяваше не само да се катери по него, но и да му бърка в ушите и устата – същата тази уста, в която сега имаше човешка длан, изровена вероятно от градското гробище. За кучето това може да е било просто кокал с месо, но аз възприемах стореното от него за светотатство, за потенциална заплаха за живота на дъщеря ми, затова му дадох парче наденица, натъпкано с отрова за плъхове – за съжаление тогава все още не знаех, че камионът с реквизитите за един филм на ужасите се е обърнал на пътя.

4. Браво! Буквално е истински разказ, има даже suspanse! Комплименти!

5. Най-доброто, което прочетох! Браво!

6. Страхотна подигравка с жанра! :)

7. Аааа, не, жанрът си го обичам. :)

8. Върху обгорената каишка пишеше: „Казвам се Джино и съм куче-водач. Ако съм безпризорен, моля позвънете на… /Не се чете/“

9. Всяка сутрин, точно в осем часа , светлината нахлуваше, през отварящия се контролно пропускателен пункт и огряваше всичко отвътре, надлъж и на шир.
   Поля от разбудени, злобни, плеврии, се озъбваха на светлото със сляпа завист към другите, на които живота беше раздал тъмни очила.
   На групички, тихо се прокрадваха сиви ташмаци, отиващи на водопой към близката локва с преструктурирана вода.

10. -Бебешкото кошче е втора употреба, нали?
    Да – каза покрусен продавача. – Използвано е само три дни.

11. Не че се заяждам, ама това вече сме го чели… в шест думи. Справка: Хемингуей („For sale: baby shoes, never worn.“)

12. Вие пък веднага скочихте на момчето, че е плагиат… Съвсем възможно е да има елфическа или драконова кръв и да е по-стар от Хермингуей и пръв да е развил тази гениална идея. Aко е така трябва да съди наследниците му (ако е възможно) за авторско право. Или пък да омерзи класикът за кражбата му публично.
    Допускам и възможността Хемингуей да му се е явил на съни да му е казал, че той е реинкарнацията му и затова Калоян така гениално да е пресъздал идеята..

13. Моля, спазвайте добрия тон.

14. Участието на разказа е допустимо като интерпретация, ремикс на класически, особено популярен текст. Не носим отговорност, ако наследниците на Хемингуей си потърсят правата :)

15. Искрено се извинявам, ако съм прозвучала остро/осъдително/наиздателно. Често го правя, без да се усетя… а винаги трябва да търсим позитивите, а не кусурите. Моля горният ми коментар да се чете като: „Благодаря, че ни припомнихте една вечна класика!“ ;)

16. Тати е пътешественик във времето. От последната експедиция се завърна с мило животинче от изчезнал вид. Наричали са го Човек.

17. Току зад колата ми, там, където я бях паркирала снощи, някой беше написал със спрей: „Обичам те, прекрасна моя!“
    Почти шейсетгодишното ми сърце запърха смешно и младо, подскочи високо и се спря в гърлото ми, затичах се, засмях се, почти запях, а после видях как момичето с дълги развяващи се коси тича към младежа, който, след като нарисува точката на удивителния знак с последното издихание на спрея, го захвърли под колата ми и я прегърна.

18. Много оригинално! Поздравления!

19. Хареса ми! !

20. Харесва ми. :)

21. И на мен ми хареса! :)

22. – Защо го правиш? – попита го тя.
    – Защото искам… – отвърна той, докато ръката му изгаряше, докосвайки лицето ѝ.

    Тя се усмихваше, а в огнените ѝ зеници се отразяваше един изпепелен труп.

23. Интересно, че от подобно допускане Кир Буличьов е направил една много трогателна любовна история – разказът се казваше „Снежанка“. Това го казвам не за да обвиня Кирил в плагиат, а защото е интересно да се сравняват подходите към една една и съща идея.

24. Пишете, хора на перото, пишете, защото това е единственото, което ви оставиха да правите. Живейте си в хубавичките, метафорични светове, мечтайте за герои и злодеи, градете онази страна, в която ще искате изживеете старините си, давайте! А когато се събудите и почнете да пъшкате се сетете още веднъж за хубавичкия си свят, за да може блажено да затриете и малкото, което остана от нас.

25. – Ето и крайните резултати от Националното първенство по jesusing (ходене по вода) за 2150г. На трето място е дебютантът тази година, човекът който твърди, че специално за състезанието се е върнал от оня свят, мотивиращи аплодисменти за, както го наричам аз,… Христо Джизъса от Пловдив. Джизъс, добър опит, брат, очакваме те и другата година!

26. Страхотен разказ!

27. Браво :)

28. Притихналата среднощна уличка беше пълна с хиляди котешки очи, надничащи зад всеки ъгъл, дърво, кофа за боклук, изпод коли и в мрачни входове. Нещо невидимо за просто око премина по напуканите плочки, но те го видяха и безбройните котешки зеници за миг се разшириха и отразиха в себе си чистия ужас. Моментът премина и всичко си беше отново нормално, но само котките знаеха…

29. „Има ли цветя на леглото до тебе“, зазвуча в главата му, когато отвори очи и видя, че от двете му страни наистина има цветя.
    Само, дето леглото не беше точно легло, а грубо скована конструкция от дъски и в ръцете му стърчеше восъчна свещ.
    Надигна се, хората около него започнаха да припадат…

30. Хахаха, много яко :)

31. Да!

32. А аз го намирам по-скоро не-як, както и повечето хоръри. Добре, разбудил се „мърттвеца“ в ковчега. И какво?

33. Като малък исках да стана космонавт, каза затворникът и отбеляза още една резка там, където отброяваше дните от присъдата. Чертичките изпълваха цялата стена. Помълча умислен, преди да допълни: А може и той да е искал.

34. Много добро!

35. Хахаха, много яко :)И на мен ми харесва.

36. Безумно много я обичах, но така и не успях да намеря път до сърцето ѝ. До този момент! Бавно и внимателно се заех да направя първия разрез със скалпела.

37. Добро е !

38. А пък аз наивно си мислех, че пътя към сърцето на любимата минава през думите, и не се извървява със скалпел.

39. Невинността често е примамка за лошите хора, г-н Иванов :-)

40. В изстиналия безкрай Бог вършееше с мухобойката си, а около него на рояк кръжаха нахални сингулярности.
    ШЛЯП, разплеска той една и чарковете й лумнаха и се пръснаха с взрив.
    Звезди и галактики, и после звездни купове се разлетяха с цвърчене в поредната раздуваща се вселена.

41. Много гитино! Пир на сетивните възприятия :)

42. Някои потропа и беше навън. Ослушвах се, но ни деляха врати и коридори. Кучето излая – аз и то разбрахме, че е призрака.

43. Мисълта, че не е сам във Вселената, не му даваше мира. Обърна се, и на пейката, на педя от себе си, видя неспокойно кръжаща буболечка. Мисълта, че не е сама във Вселената, не ѝ даваше мира.

44. Докато чаках, гневът ми клокочеше, задушаваше ме и ме натискаше да кашлям, но това, което имаше да се върши, беше толкова важно, че не ми беше до кашляне точно сега, ами още като чух сигнала за връзка, започнх да изстрелвам, каквото имах на сърце, сякаш имах пред себе си всичките ония гадни, подли същества гринн, наредени по височина пред една стена:
    — Слушай, брат ми, знам, че не ти е леко в онази колония и знам, че никак не обичаш да те нервим с нашите глупости и че парите, които ни изпращаш, тук на Земята вършат чудеса и ако само те интересува аз как съм, ти отговарям аз съм ок и благодаря за новия тазер, който с гринновете върши просто велики чудеса, но се случи нещо много гадно ужасно и ти трябва спешно да бъдеш уведомен и въпросът е, че не знам какво да правя, бесен съм, бесен съм, бесен съм на онзи глупак брат ни, който снощи изчукал една шибана гринн и сега място не може да си намери от хвалене тъпият му, гаден идиот и понеже знам, че ти веднага би попитал първо за това, да, ходих на мястото, тичах като луд до там веднага и я видях с очите си шибаната, зелена, искряща локва, която е останала след колосалното чукане…
    — Мамка му, точно на брат ни, великият мачо да се случи и знаех си, знаех си, знаех си, че не трябва да ви оставям сами и че задължително ще оплескате нещо и ето как ти сега искаш от мен да ти дам надежда, че за него има някакъв шанс за спасение, ноо, зелената локва си е една шибана, автентична, зелена, недвусмислена локва и единственото нещо, което можем да направим, е, да решим кой от нас ще му съобщи радостната вест, че вече е отпаднал от редиците ни и че до няма месец-два ще започнат да му се проявяват хомосексуалните предпочитания към расата гринн, и с две прости думи, тоя образ пиши го изпържен за вечни времена!

45. Xaresva mi stila na pisane. Dobre e.

46. Благодаря!

47. УУаауу… Имаш голяма фантазия и си предала много добре напрежението на момента!

48. Благодаря, и да, исках напрежение, затова беше тази истерична злоупотреба със съюза „и“.

49. Много умело използвани повторения, които засилват напрежението! Хареса ми!

50. Благодаря от сърце, Ели!

51. – Не че пишете зле, г-н Майналовски, но разберете, че масовият читател не търси вече такъв тип литература – каза главният редактор на „Планета Пайнер Пъблишинг“.

52. Всички обичат разкази за супергерои. ;)

53. Ний се събуди уморена, потна и с болки в гърба. Стана, погледна се в огледалото отсреща и… „о, ужас“, беше й поникнало крило – красиво, бяло и ефирно. Стана и го отряза с един замах на големият кухненски нож – блудкавото ежедневие я пое в обятията си и я понесе навън, към очакващият я фирмен автобус.

54. В градчето на малките хора с малките души пристигна голям вълшебник. Той им показа какво е добрина, приятелство, любов. А за награда те го направиха малък като тях.

55. Предпочитам да ям момичета – по-сочни, по-крехки и по-сладки са. Но, от друга страна, в мъжете има толкова много месо… Точно каквото ми трябва, за да доизградя по-бързо тялото си и да изляза на светло.

56. Вечната дилема!

57. Да кажем така, това е дилема, достойна за готварска книга. :)

58. Интересно ми е, как си представяте Вашият герой- канибал, след като изяде всички край себе си…

59. Жорко вдигна високо мобилния и освети празното, миришещо на разровен гроб мазе. Обърна се към кльощавата, жълтолика бабичка от третия етаж, на която беше обещал да помогне с качването на бурканите зимнина. Дисплеят в ръката му се пръсна, секунда преди да усети в лицето си леденостудения ѝ дъх, сладникав от собствената му кръв.

60. Последната вибрация разтърси обточения с верига тъпан на Безликия. Загубил напълно себе си в транса, шамана отвори уста като да заговори, но издаде само гневен животински крясък. Никому не бяха нужни думи, всички знаеха, че той им сочи тесния двупосочен проход между живота и смъртта.

61. Принцесата стоеше до принца и дъхът му се сливаше с любовната й песен.
    Тя надвеси сините си коси над красивото му лице и се взря в очите му с изгарящ копнеж.
    Най-после след дългата битка тя обви с ръце стройното му опечено тяло, погълна го, завъртя грациозно сиво-синкавата си опашка и се плъзна стремглаво към залеза.

62. Много оригинална идея! Моите адмирации!

63. Няколко часа след полунощ, когато всички бутилки шампанско бяха изпити, всички конфети и фойерверки гръмнали, а гостите спяха непробудно в измачканите си дрехи и сънуваха обещанията на новата година, ТЯ влезе в притихналата кухня, а дългият й плащ повлече лъскавите гирлянди попадали по пода като сребристи змии. Седна в един прашен ъгъл и зачака ОНЗИ, който щеше кротко в съня си да се пусне от този свят и заедно с НЕЯ да потърси нов, по-интересен за обитаване. Обичаше когато хората завършваха краткия си живот с шумна веселба, защото така те ставаха по-подготвени за предстоящата дълга разходка.

64. Много добро, най-доброто от всичко, което прочетох досега тук.

65. – Нямам огънче?
    Някой от тълпата му подхвърли пластмасова запалка. Палачът вдигна запалката, разгледа я, а после премести недоумяващ поглед върху жената завързана на кладата.

66. Добрее… :)

67. Да. :)

68. Добро е!

69. Извънредна емисия новини. Стрелят наред. Всичко спря, когато се събудих пред Министерството на войната в 02,00 часа на 9 септември.

70. От огледалото в банята ме гледаше едно бледо лице с хлътнали бузи, празен поглед и уста, гротескно разтеглена в подобие на усмивка. В какво се бях превърнал?!
    През нощта, легнал в мрака, се сетих, че в банята от години няма огледало.

71. Това ми хареса…

72. През прозореца, иззад чистото пране, се виждат силуети на мъж с разперени ръце и жена, събрала лице в шепи. През вратата излиза младеж с пушка. Историята на една жена в зората на война.

73. Свикнал съм да плащам в брой. Погледнах нежните, детски къдрици. Вместо това извадих захарно петле.

74. Издателство „X“ организира конкурс за мега-роман от три букви. Победителят печели публикуване на три от буквите в нашето Онлайн-списание, вторият печели публикуване на две от буквите, а третият – само на една буква. Успех на всички!

75. :D

76. Интересно хумористично предложение, но то може да стане реално и да се направи сборник от хипер – разкази плюс разкази, следвайки тематиката на хипер -разказите…Авторите са известни . Търси се издателство „Х“ !

77. -Какво ми правите ?
    Най – накрая успях да попитам,но сякаш никой не ме чуваше, сякаш искаха само да съм на тяхна страна, никой не го интересуваше как съм, дали не съм болна или дали не умирам.
    От едната страна се чуваше едно,а от другата друго, всеки ме искаше на негова стара, но защо, аз бях просто едно момиче, момиче което преди няколко дни разбра, че е единия шанс на планетата да оцелее,аз бях последната от моя вид.

78. Твърде много хора мислят , че археологията е лесна.Е оказва се , че са грешали, тъй като на планетата, на която бяхме цялата беше забулена в мистерия. За разведен мъж като мене това беше чудесен шанс да се насладя на приключението

79. Дългоочакваният миг за първия контакт с представители на извънземна цивилизация беше настъпил. Корабът пристигна на определеното място точно на секундата, приземи се, люкът се отвори, а после две зелени човечета изскочиха и се втурнаха към близките храсти.
    – Нямате представа, колко трудно се ходи по нужда в условията на безтегловност – поклати съчувствено глава представителят на НАСА.

80. Бавно се разсънвахме чинно строени на плаца.Полковника крещеше за дом,дълг и Родина.Само гълъбите оставаха глухи,увлечени в любовния си танц.

81. Бяха ме заровили пак в плитък гроб, както ги помолих. Приседнах на ръба му докато плътта ми се изграждаше наново и се огледах наоколо. Усмихнах се леко като видях кутията цигари – явно само това бяха смогнали да ми оставят за “добре дошла” преди светът им да отиде по дяволите – и се зачудих дали сама да запаля една, или да изчакам пламъците от селото да стигнат до мен, че да не хабя кибрит.

82. Харесвам отношението на героинята.

83. Ухаа! Искам още от това!

84. Имам зловеща дарба. Умрях. И се събудих.

85. Как клоунът избра кравите
    Клоунът,професионалист, грейна пред вратата на невзрачна селска къща, в покрайнините на малкото странджанско село, от която се изливаше детски рожден ден. „Чудовище,махни се, излез от тук !“ закрещяха обезумелите от ужас, заекващи и сграбчени от парализата на страха, деца. Клоунът побягна в тъмното в посока на селската ферма, убеден, че ще успее да разсмее кравите, социализирани чрез европейските субсидии.

86. Разменям пръстен за бръснач.

87. – Момичам те, обичето ми… – каза дислектикът и се изчерви като домат.
    Девойката се усмихна по онзи начин, по който се усмихва слънцето в летните утрини.
    Тя беше няма.

88. Носителя на светлината вървеше по своя път.
    Спускайки се от светилището, първо в Ливан (а сетне отново обратно там) духовникът се извиси, а после през червеното море и стъпвайки на върха на планината, бе погълнат, изсмукан и разтворен ( а сетне пак там – от върха на планината, той поглъщаше, изсмукваше и разтваряше всичко в себе си)…
    Накрая, няколко хилядолетия по-късно, жрецът се преобрази на феникс, който започна да се възвишава и издига право нагоре връз божествения вятър, освобождавайки се от временното покварено обитаване на този свят.

89. Когато самотата облещи кръвясалите си очи в поднесеното ѝ като подарък огледало, лишената от съдържание гледка дотолкова я изплаши, че отровният ѝ дъх я задави в предсмъртни хрипове и тя издъхна в мъчителна агония. Към полунощ санитарите от отвъдното констатираха мозъчната ѝ смърт и си я прибраха обратно в катакомбите на преизподнята. Тя обаче възкръсна, по-могъща и коварна от всякога, и тръгна да си отмъщава!

90. Детето много обичаше да играе и събираше цялата махала в двора, но чичото, който по цял ден гледаше сапунки, не одобряваше това и често нахокваше децата. Веднъж силно ядосан от шума, който произвеждаха, чичото изгони всички и прати детето до външната чешма. Детето послушно взе стъклената кана и, докато наливаше вода, деликатно се изплю в нея.

91. Поздравления! Също, от сърце, за много правилно поставените запетаи!
    Ах, тези запетаи… ха-ха

92. [ Пикник ]

    Когато летящата чиния кацна на нивата на Игнат Новоселски, той застреля един от извънземните с пушката си. Останалите пришълци изпепелиха фермата.
    Днес, купища хора отиват до изгореното късче земя на пикник.

93. И изведнъж „нещото“ изкочи от черното дъно на коридора и започна да лази по стените му. Той започна да опипва колана си, но в паниката се добра единствено до своят телефон със, който успя да освети коридора. Няколко мига по-късно тъмнината отново зае своето място този път в компания с тишината.

94. Много е добро, браво!

95. Стабилно!

96. -Коя жица да отрежа?
    -Лявата. Другото л…

97. Това ми хареса. :)

98. Въведе го в стая бяла и просторна, с маси дъбови, благоуханни, с ястия горещи и потири, сребърни и златни, където кротки девици свирят на двуструнни тамбури, оглеждат госта си без капка свян и му се усмихват закачливо. Господарката на този дом сама наля му в стакана руйно вино, поднесе му блюда обилни и цяла вечер по-смирена от слугините си нижеше ситни стъпки около него. Странникът се нахрани, поблагодари и понечи да си тръгне, когато госпожата стана и пожела в ложето си да го приюти – такава бе тази разплата – нейната и на самотата.

99. Пържолата имаше странен вкус.
    – мама обеща, че ще вечеряме заедно този път, а я няма.
    – Не мисли за нея, яж. – отвърна другият глас в главата му

100. Много сполучливо, браво!

101. “ … И бях самотен, но не и сам, защото независимо колко много се опитвах да бъда сам, това просто не ми се получаваше… Все някой се навърташе около мен… Дали заради ограничителната заповед, за да ми помогнат или, за да не направя поредната глупост…, все имаше някой с мен…, а този някой колко пречеше само, понеже толкова силно исках да отида при онова копале и да го нарежа на малки, сочни парченца, които да мариновам и да изям бавно, наслаждавайки се на всяко залче, след това да му дам да опита собственият си вкус преди да оставя на плъховете да го довършат в онова така прекрасно мазе… „

102. Конят на принца тропна нетърпеливо с копито. Зле закованата златна подкова се откачи, подскочи и падна върху главата на една голяма крастава жаба. После се превърна в корона и освободи от заклинанието приказно красивото момиче, чиято целувка върна към живот мъртвия ездач.

103. Поздравления!

104. Умна съпруга
     Пенчо изневеряваше на съпругата си Ганка под път и над път и имаше безброй извънбрачни синове и когато дъщеря му Симона започна да се влюбва в някой младеж, той винаги беше против.
     На умната му съпруга, не й беше трудно да се досети за причината на неговите откази и реши проблема с едно свое признание, че Симона не е негова дъщеря и, че е мислила да си признае греха, когато стане на сто години.
     – Гано, Ганоооооо, да ме умориш на сто години ли искаше и, ако ти си беше признала греха по-рано, сега Симона щеше да е омъжена, аз нямаше да имам грехове , а ние двамата щастливо щяхме да си дундукаме внуците.
     автор : Ели Елинова /това е моят псевдоним/
     Искам да Ви изпратя една моя книжка, която искам да включите в наградите. „Истинските приказки на баба Еленка“ от Елена Георгиева
     Вашето начинание е великолепно. Моите поздравления!

105. Комплименти, Ели Елинова!

106. Благодаря Ви от сърце – Тамеа Гре!

107. Ван Гог не рисувал по правилата, затова през целия си живот не продал ни една от картините си. Дали заради това или по други причини той пръснал мозъка си с пушката. После нещо се променило и…

108. Хрумна ми мисълта , че във всичко това няма нищо интересно.
     Целия цикъл, всичкото повтаряне на историята за не знам си кой път, започващо с избухване, после неизменното възникване на частици, галактики, звезди и планети, разбягването им до момента, в който се включва регулиращият принцип и започва обратното събиране на всичко чак до върховния момент на прекрасната изходна точка, очакваща да си помисля „ нека се започне – сега”.
     Та новата мисъл, която ме занимава е да направя една малко по-дълга пауза, докато постигна яснота със себе си дали е достатъчно интересно да стартирам всичко отново ?

109. Опа ! Пропуснал съм заглавието на разказа. То е „Всичко,всичкото“

110. Само още едно…
     Това бяхя последните му думи.

111. Идеалът

     Рицарят падна на едно коляно, едва си поемаше дъх, а по ризницата му се стичаха капки драконовска кръв – беше изпълнил всичко според легендата: беше преминал през девет планини, беше преборил чудовище, беше преплувал кален ров, а сега просто гледаше невярващо и се чудеше дали си е струвало.
     Спящата красавица беше будна и в погледа й се четеше въпросът, който нямаше сили да зададе на глас: какво не е наред?
     – Очаквах да си по… красива… – смотолеви рицарят преди да изгуби съзнание.

112. Много ми харесва, брилянтна ирония!!!

113. Тичах, защото не знаех какво друго да направя. Някакъв вонлив пръчи син ме гонеше с тежко подкованите си обуща, сърцето ми беше в петите и за нищо на света не можех да пикселирам какъвто и да е образ, за да накарам вонльото да изчезне. Някой беше изсимулирал за мен доста неприятна реалност.

114. Когато се влюбих в нея, посадих дърво. Поливах го, гледах го как расте и му се радвах.
     По-късно от него направих дръжка на брадвата, с която отсякох главата ѝ.

115. Браво! Хареса ми!

116. Изправям се с усилие, а гората ме задушава. Побягвам, без да знам посоката, закачам дрехи в храстите, коси в ниските клони, спъвам се в изпъкналите корени и чувам как след мен тича най-кръвожадният звяр на з
     Земята. В паника съм, защото се оказва, че Звярът всъщност съм аз.

117. Посегна към зеления флакон и широко се усмихна, после затананика повтарящото се послание – “ За истинския, динамичен мъж – освежаващ душ гел и шампоан в едно“. Разтърка пяната в ръце и започна да мие пресните белези от операцията, с която отстраниха гърдите ѝ. В коридора , „съпругата“ ѝ си записваше поредния час при д-р Чейндж – небезизвестният пластичен хирург.

118. Това получава +1 за провокативна тема.

119. Вървеше по улицата сама, не чувайки никого и нищо, когато се спъна в сянката си, а тя се кискаше с беззъбата си уста и трошеше с венците си– кестени. Тя се присегна към нея, улови я с две ръце и силно я стисна, като да я удуши. Тогава сянката протегна към нея ръка и… ѝ подаде ядка на кестен, която тя обичаше.

120. Много провокативна фантастика има тука…Един разказ е хубав, когато се прочете от началото до край… Аз прочетох няколко пъти целият този хипер-разказ… Хареса ми!

121. Паскуал изнесе свитъците от пещерата през нощта, когато никой нямаше да види нито него, нито тях. Влачеше ги един по един и се чудеше как ще изсъхнат от влагата и как ще отстранят плесените, които размазваха и без това трудните за четене йероглифи. Но това не беше негова работа. Някой друг щеше да ги разглежда и да драска върху тях отново. Човешките съдби трябваше да бъдат променени.

122. Пришълците стояха пред портала на земния град, където живееха разумните хораq създали напълно автоматизирана система за обслужване на жизнения им цикъл.
     – Съжаляваме, но не можете да влезете в контакт с повереното ни население, тъй като Системата не ви разпознава.
     И така дългоочаквания контакт с извънземна цивилизация претърпя крах, а хората дори не разбраха за него.

123. Ей, най-после да видя твърда фантастика.
     Поздравления специално за избора на жанр!

124. Тя ме наричаше със всякакви нестандартни изрази, плю настрани с грозното си лице и крещеше за деня на Страшния съд.
     Но светлината както си блестеше в стаята, така си и остана, всички наоколо в страх се спогледаха,трябваше нещо да се предприеме. Oкaменелите лица мълчаха.

125. Усмихна се на усмивката й, от онези истинските, идващи от душата, сенките им се смаляваха във виолетовата вечер, а погледът му стигна морето, което не се виждаше. Пристигнаха вчера, от месеци чакаха да видят залива и приятелите, от ръба се показа морето, след него изникнаха багерите. Пред очите му минаха протестите, годините, надеждите за промяна, прегърна я силно през раменете, върна се към самолетния билет.

126. Подарих ти цвете- живо, в саксия, прекрасно, цъфтящо, огнено, искрящо.Символ на любовта ми.Ти забрави да го полееш.

127. Хареса ми!

128. Сутринта отрязаха върха на черешата в съседния двор. Момичетата сплитат косите си и ги вързват с цветни ластици. Днес цял ден вървя по сенчестата част на тротоара.

129. Този разказ рисува такива картини!

130. Има дух на хайку, макар формално да не е.

131. Той нямаше детство, семейство и близки, но чуваше как майка му, чийто гроб отдавна бе изгубен, го вика, някъде от много далече… Размахваше стара оръфана тетрадка под насмешливи погледи и подвиквания… Вечерта го намериха с отворени очи, бездиханен до гроба на първата му учителка, а вятърът разлистваше тетрадката с първите нестройни букви…

132. – Ще се отбием ли при мама и татко?
     – Хайде, отдавна не сме се виждали с тях.
     Двамата братя отиваха към гробищата, за да се събере отново цялото семейство.

133. Събуждам се с прозявка и знам, че започва поредния скучен ден в лабораторията по вирусология, където все повече избледнява някогашната ми мечта да правя наука. Поставям крака на земята и търкам очите си с ръка, докато търся чехлите си, но усещам нещо ронливо и боцкащо там където трябва да е пода.
     – „Погледни го това човече как си рови в талаша, дали знае какво го чака днес в лабораторията – казва огромната бяла мишка в лекарската престилка.

134. Невидимото в спомените

     Реката е минавала оттук – камъни, обли, черни, тъкмо довършвах под упреците на майка ми да не ровя толкова, не ровя, сами си излизат, и през пръстите ми малко бяло камъче – begonia semperlores – същата форма, като на трапец, но малко по жълтункаво. Онова съм забравила къде го намерих, рових за още , няма, и уж го сложих така, че да не го забравя, но се улисах и го забравих. Какво толкова, Кърджалийският язовир е пълен с такива.

135. Мислеше, че вижда светлина в края му… Оказа се, че тунелът гори. Обърна се и побягна…

136. „Не!” – изпищя тя и се втурна към мъжа, който като хвърли последен поглед към нея, заби ножа в корема си и се свлече на пода. Пристигна твърде късно и съкрушено пристъпи в разширяващата се локва кръв…
     ––
     Десет минути по-късно, тя се надигна на пръсти и го зашлеви: „Искаше да видиш дали още го мога!” – възкликна бясно,а той само виновно сведе глава.

137. Тя се усмихна, както само тя си можеше – нежно, дяволито и предизвикателно – и после я нямаше.
     „Огън!” изкомандвах, и залпът отекна в ушите ми. Въздъхнах с облекчение – взводът дори не бе разбрал, че я няма…

138. Всяка снежинка носеше печата на съвършенството от горния свят. Някои кацаха върху бели планински върхове и запазваха красотата си. Други слизаха до земята, смесваха се с калта и постепенно забравяха кои са и от къде иват.

139. Красиво!

140. Благодаря :)

141. – Веднъж се живее, веднъж се обича – пее Тони Димитрова по радиото. Това не е вярно – казва седемгодишният ми син – всеки човек е живял много животи.

142. Сам, висок, обветрен, с кожа, загрубяла от студа и от солта. Възправен гордо, привлича и удържа с погледа си блеснал нашествие на милиони насекоми, литнали към него. Фарът.

143. Понякога се отдавам на фантазии за моето минало. Разигравам наум какво би станало, ако бях постъпила по друг начин или бях избрала друга пътека. След това срещам погледа на дъщеря си и ме обзема щастливото чувство, че всичко се е случило по най-правилния начин.

144. Кръвта още напомняше за себе си. Ритуалът остави доста съмнения. Бракът беше нещастна случайност.

145. Ковчегът заемаше още своята сянка. Стъпки спираха дъха на гробаря. Сънят му се беше сбъднал.

146. Зачеркнал хитрия си план, обзет от импулсивна мисъл, почти тичам нагоре по калдъръма. Ще сваля пред нея контактните си лещи , за да види истинския цвят на очите ми, наситено лилаво. Ще последват въпроси…

147. – Скапана ни е пиар стратегията. Помислете как да стигнем до по-младите. – Каза смъртта и разпусна служителите си.

148. И този разказ е много добър, но в правилата се позволява участие със само една творба.

149. Хубаво щеше да е да има втори хипершанс, ама пустите му строги закони…

150. Конкурсчето вече е твърде напред, за да променяме правилата в движение, но вероятно ще го имаме предвид, ако има следващ път.

151. Всичко е наред. Удоволствието ми е в измислянето и четенето на разказите. Нямам претенции към конкурсното начало.

152. Детството на Меа премина безгрижно и щастливо,дори не подозираше ,какво я очаква в бъдеще.Животът и заудря шамари един след друг и я забиваше все по-дълбоко в тинята,сякаш знаеше за нейната сила.Меа не се предаде на ударите,люшкаше се като клоните на дърво при силна буря,но въпреки всичко се изправи и продължи напред.

153. :)

154. Много идейно! Браво!

155. Така си беше роден- с три крака. Можеше да тича по- бързо от всеки човек на света. Обаче така и не стана шампион: не го допускаха на състезанията нито за мъже, нито за жени.

156. Тя се вгледа в очите на съпруга си и стана.
     – Децата…. Трябва да ги прибера от училище… – каза тя и тръгна.
     Времето за свиждане в лудницата беше свършило.

157. Ракът разяждаше вътрешностите на жертвата си. Беше съвсем наясно, че умре ли донорът, умира и той. Съзнаваше го, но какво да се прави- зависимост…

158. Хареса ми!

159. кратка проза
     Тя отметна коса. Аз я последвах. Повече не се обърна.

160. Много силно а само няколко думи…

161. Обичах я до полуда- щях да проникна в нея, до най- съкровените кътчета на снагата ѝ, щях да вкуся всяка нейна фибра, да вдъхна от сладостния и аромат. Не като оня червей, за когото беше омъжена приживе. Само още малко да се разложи.

162. Като вица за некрофилите, в който единия ги обичал на месец след смъртта, защото където и да го бодне, все влиза 3:)

163. И тогава носещата цяла екологична еволюция в себе си молекула се размина със Земята. И вселенската програма за създаване на разумно човечество на третата планета от Слънчевата система не се осъществи. За добро или за лошо.

164. Ето така се пише! Умно.. и справедливо!

165. Благодаря за оценката, Делияне!

166. Отпиваха си фреш със портокал и киви и се наслаждавах на слънцето. Тук в рая е страхотно, но еднообразно, земния живот може да не е перфектен, но може би затова е къде къде по-интересен. Не вярвах, че ще го кажа, но искам да се върна, ще трябва да подам молба за прераждане, казах си аз и станах.

167. Той стигна до края на света.
     „А смятах, че светът е безкраен…“
     И продължи нататък.

168. Според мен това е най-светлият и оптимистичен разказ до сега! Аплодисменти!

169. Благодаря! Уловихте смисъла.

170. Вече десети ден чета за хората пред Министерството, които стачкуват, защото нямат работа. „Радвай се, че си се родила в правилното семейство“- каза гордо Министирът, целуна ме по челото и излезе. Взех запалката, без апартамент и без дъщера, той може би ще помисли за всички безработни хора.

171. Еди и Белоуз решиха да се разходят из пустоща, а аз и Неймън останахме да разгледаме вътре.
     През прозореца видях как лъчът изстреля шлема на Еди, заедно с главата му, в космоса, превърна Белоуз в отпечатък от човек върху стената на станцията, а Неймън бавно ставаше прозрачен пред очите ми.
     “Явно не са от добрите!” – помислих си миг преди да се изпаря от планетата, която човечеството чакаше вече 90 години да се приближи до Земята достатъчно, за да можем да я посетим.

172. Вълнувах се, защото не беше се прибирал от години. Втурнах се да отворя вратата , а той стоеше стегнат и безмълвен, като държеше за ръка блед младеж. Той беше пораснал ….очевидно, а сега беше мой ред.

173. Всяка вечер го срещахме този странник в различни часове, бродещ сам, с черно лице, в един, в два, в три през нощта… Една нощ се зарекохме с Ангел, че ще спрем колата и ще го попитаме кой е и къде ходи по това време всяка нощ от години. Прибирахме се и го видяхме, спогледахме се и спряхме колата, отворите прозореца и подигравателно се смяхме, докато човекът не се изпари, а ние с Ангел сега сме в съседни стаи с меки стени…

174. Светът се беше смълчал в очакване на Младия Бог, звездите бавно приближаваха точката на зимното слънцестоене. Проплака бебе.
     „Момиче е! Момиче е!“ – прошумоляха старческите устни и сега трябва всичко да пренаписваме.

175. Бог изплува от гърдите на брега, с една ръкойка отскубна изстрадалите и скандално заяви, ходете по вода!
     А мечтите – влюбени в дъното котви, гледаха как емигранти умират като делфини и дават SOS сигнали, или под перуката на мъртви течения, пропуснати още скачат като отрязани талпи и чрез морзова азбука чукат плахо по хоризонта.
     Б. Ъ. Д. Е. Т. Е. Б. Л. А. Г. О. С. Л. О. В. Е. Н. И.

176. „предел“
     някъде в теб има една граница
     и не би искал да стигнеш до нея
     минаването ѝ отваря рана
     откъсва парчета
     завинаги зейва

177. В един безкраен момент, цефта на пушката увисна сякаш всеки миг щеше да се откаже от намерението си. Но това бе само миг ! Изтрелът проехтя улучвайки младата сърна смъртоносно.

178. Тя стоеше млада и с оголена душа пред него, той – млад и с маска. Тя се прероди, той – не. След години, тя не помнеше миналото и живееше живота, който винаги е искала, а той все още не знаеше как да свали маската си и беше самотник сред тълпата.

179. Една малка главица се подаде от пръстта. Слънцето и се усмихна приветливо и животворно, а пчела си взе от прашеца. В този момент един младеж с косачка изтръгна крехкия живот от пръстта …

180. =========================================
     ВНИМАНИЕ! Поради големия брой разкази и за да имаме необходимото време да оценим творбите ви, срокът за участие е променен от 23 март 2017, 17:00 ч. на 22 март 2017, 17:00 ч.
     =========================================

181. Видях един шизофреник в автобуса. Говореше на хора с непознати имена, които ги нямаше, докато аз се смеех на приятелска шега. Замислих се – дали в неговия свят аз не бях шизофреникът, разговарящ с непознати?

182. От другата страна на небето

     Астронавтите безсилно наблюдаваха как диамантените свредла, който трябваше да закотвят кораба им се пързалят по синкавата повърхност без дори да я надраскат.
     – Хюстън, имаме проблем, – Олдрин отчетливо произнесе в микрофона, но когато когато горивото на двигателите се изчерпа, гласът му премина в стон, – ние падаме и е ужасно, че човечеството завинаги ще трябва да остане в плен на непробиваемата небесната твърд!
     Аполо-11 се люшкаше безсилно в горните слоеве на атмосферата, когато автоматичната станция, изпратена от Географската Служба на Негово Величество Константин Просветени се сблъска със сферата, ограждаща Земята, разцепи я и през дупката се показа светлина – българите отново доказаха, че са майстори на дистанционното управление.

     21.03.2017
     Garching

     ПС Давам по избор с една бира/кафе/лимонада за разпознаване на разкавичения цитат. :)

     ППС Имам предвид цитат от литературно произведение, така че не е „Хюстън…“ :)

183. Беше първият ден от пролетта-топъл,слънчев,птичките чуруликаха, цветовете озаряваха всичко наоколо, животинките се събуждаха от зимен сън…Ема стоеше на поляната , гледаше как слънцето се събужда и си мислеле колко е прекрасно пробуждането на природата. Не след дълго осъзна, че тя самата е пролетта и трябва да се заема за работа…

184. Въпреки съпротивата околните я пуснах да излезе и никак не съжалявам за решението си. Първо тя се показа плахо, огледа се и направи първите си крачки бавно и неуверено. Сега обаче можеше да бъде видяна от всеки, вреше се навсякъде и никак не се притесняваше от факта… че е моята брада.

185. Свежо :)

186. Интересно и с неочакван край!

187. Сред малката градина от пролетни цветя, грейнали във всички цветове на дъгата, плевелът прорастваше, задушавайки упорито в своята смъртоносна прегръдка всичко, до което се докоснеше, избуял въпреки полаганите грижи и чужд на това място в своята бодлива осанка. Мъжът знаеше, че ако го изскубне, всяко едно от цветните растения в градината щеше да бъдат свободно, но и безлично, сливайки се въпреки своята уникалност в еднообразното цветно петно. Същото щеше да стане и с него, ако спреше да дъвче от семената на Плевела.

188. Точно месец, откакто бурята изхвърли съпрузите на пясъчния остров. Жената разбута въглените и извади препечения бут. Месото от бедрото му бе така крехко!

189. Стояха в орбита и наблюдаваха как човечеството изгаря в огъня на собствените си оръжия.
     Тъгуваха…
     На Земята не остана никой… разчистиха я и започнаха експеримента си от начало.

190. УБИЙСТВО
     /като по учебник/

     Трябва да увиеш главата в найлонов или хартиен плик, но ако нямаш, използвай кърпа. После с дървената точилка удряш от всички страни, след това нарязваш на малки парчета, които можеш да скриеш във фризера.
     Така няма да изцапаш всичко наоколо и ще си спестиш излишните сълзи –
     казваше баба ми,- и лукът няма да люти.

191. Хареса ми!

192. Жалко. Мислех, че удряме човешка глава :(
     Но ще пробвам съвета на баба ви :) Поздравления!

193. Отиде ли си светлината? Може ли да изляза от килера, мамо? Мамо?

194. Побиха ме тръпки… Много силно!

195. Двамата танцуваха безспир вече почти година. Уханието на газ ги опияняваше, идеята за власт ги спояваше, а желанието за още много дълги дни и нощи заедно ги караше да чувстват, че са един за друг. Прекъснаха танца и се чудеха какво да пийнат в паузата – водка или шербет…

196. Качулатата фигура стоеше приведена над стола на принцесата, държейки нежните ѝ розови пръсти с костеливите си ръце и я учеше внимателно да поставя сламата с едната ръка в чекръка, докато с другата плавно издърпва златната нишка, неуморно натискайки с крак педала. В деня на раждането ѝ, злата фея кръсница бе предрекла, че на петнайстия си рожден ден ще се убоде на вретено и ще срещне смъртта за цели сто години, докато целувката на принц я върне отново към живота, но никой не беше споменал и дума, че през цялото това време ще трябва да преде нишки живот за смъртните. Припомняйки си това, принцесата неволно трепна, при което нишката се изтъни и макар смъртта да се опита да я задържи, тя се скъса, а по бузата на принцесата се стече една горчива сълза – тя за първи път уби човек.

197. Най-накрая някой да направи нещо неочаквано.

198. Разкошно!

199. Приключение

     Момичето чакаше на спирката, само насред опустялата нощна улица – дали трамваят идваше, ето ги светлините, но…
     Между блоковете изплува златна ладия, отстрани два тъмновиолетови дракони поглъщаха светлините с огромните си крила.
     Ладията спря точно пред нея, два чифта очи я пронизаха с любопитство и мълчалива покана; скоро градът остана малка светла точка в безкрая, а отпред се разливаха водопадите на новия свят.

200. Всеки в този свят намира своето място сред останалите, като парче от пъзел.
     Само едно празно място беше останало, а двама бързахме към него.
     Спрях се, погледнах другия и с усмивка му казах „Заповядай.“

201. Никога не беше имал намерение да излиза от вкъщи, но после нещо го накара да направи първата крачка. Смело тръгна по тунела – не знаеше, че ще му е за последно.
     ***
     – Браво! Имате чудесно момченце! – акушерката подаде плачещото бебе на майката.

202. Хихи :)

203. – Твоята любима ще разбере, че си готов на всичко за нея, като ѝ дадеш сърцето си!
     – Страх ме е да не го нарани, но все пак ще го взема.
     – Взимай, взимай и знай: със страх любов не се прави… Или всичко, или нищо!

204. Бил съм се бил напил …. казват, но не помня,макар днес всички да ме гледат странно,половината ме поздравяват, другата ми се усмихват лицемерно , а третата …. Те третата не изтрезняват. Защо ли си губих времето да проверявам контролни , а не тренирах за предстоящия банкет !?

205. Той я обичаше и желаеше повече от всичко. Облян в кръвта на учителя си, чиракът бе сторил немислимото. Устните му се разтегнаха в налудничава усмивка, усещайки как силата на стария маг се влива в него.

206. Ти олигофрен ли си,малоумен ли си, какъв си?-питаше тя сина си, който беше в трети клас. Не можеш да решиш тази елементарна текстова задача! Минаха години, сина и наистина стана олигофрен-буквално…..

207. Беше още невръстен първият път,когато му казаха че не става за нищо. Оттогава нямаше човек който да не отрази това му качество, дори и жена му не пропускаше да му го напомня всеки ден,но въпреки това тя го дари със син. От този ден нататък той разбра,че все пак в едно-единствено нещо е добър- да казва на сина си ,че за нищо не става.

208. Той сгърчи веждите си и светът в ръката му се задвижи като добре смазан механизъм. Остана доволен. Сега можеше да си даде малка почивка преди следващата поръчка.

209. Нони кимна. Сега вече всичко й просветна в съзнанието. Ето защо беше цялата тази секретност и ето защо не показаха детето на майка му. Тя, землянката, беше родила фемонем! Веднага щеше да й стане ясно – беше родила сина на принц Юмали.
     И оттук потресаващият извод!
     Според законите на Империята, Принцесата на Фемона бе тази, която роди престолонаследника, а не законната съпруга!!!
     Истината бе, че Анелия Эра, момичето от презряната земна раса, беше истинската принцеса на Фемона!!!

210. Кралице на сърцето ми ела, аз чуден дар ще ти даря – обсидиан, хем черен, хем като дъга, спечелих го в бой със страшната змия, окото беше ѝ това.
     Отрони се сълза горчива, Кралицата не беше вече жива. И въпреки окървавеното лице, той знаеше – държи окото ѝ в ръце.

211. С навлизането в атмосферата, огромният метеорит заблестя като второ слънце.
     –Коледаааа! – закрещяха маймунките.
     –Хм, Армагедон! – досетиха се динозаврите.

212. !!!

213. Страхотно чувство за хумор, браво!

214. Ти си червеите, които се хранят с плътта ти, бактериите в почвата, личинките и всичко там за което се сещаш и което се сеща за теб след като умреш. От единство на множества, към множество от единства, зависи от гледната точка, естествено. Но нали затова му се вика разложение.

215. Всички искаха да се докопат до поне един от онези престижни уникални диаманти… Валентин и Надя гледаха развеселени блъскащата се тълпа пред магазина за скъпоценни камъни (той работеше като коректор на събития и в едно от пътуванията си във времето, беше разбрал, че днешните диаманти бяха преобразувалите се от налягането в земните недра, изплюти от праисторическите хора дъвки). Валентин целуна нежно безименния пръст на жена си и те отминаха ръка в ръка с щастливи лица…

216. Много добре! Един от най-красивите маскирани намеци, които ми се случвало да срещна, комплименти!

217. Благодаря за комплиментите, Тамеа Гре! Радвам се,че ти е харесала идеята ми!

218. Вземи ме Гого, вземи ме! Хлипаше малко момиченце, протягайки умолително малките си ръчички към него, каквито и усилия да полагаше, колкото и да се опитваше да я достигне, някаква невидима притегателна сила го дърпаше назад, а мощни импулсни удари като чук, блъскаха по тялото му. Незнайно как се измъкна за миг и успя да я достигне, грабна я и я стисна толкова силно, с убеждението никога да не я пусне, в този момент на дефибрилатора се изписа права линия, въпреки опитите на лекарския екип да върне тялото му към живот.

219. Момичето се разпищя, като че го колят, и търти да бяга. Да му се не види, а аз исках само да си побъбрим… Да не би пак да съм си сложил главата наобратно?

220. Не съм от хората, които често разговарят по телефона и затова, когато настойчивият звън прекъсна заниманията ми, предчувствието за беда ме сполетя отново. Сине, реших окончателно – ще продам къщата, каза майка ми и затвори, оставяйки ме сам в тишината, заобиколен от нарастващата мъка на предчувствието, че наближава нещо страшно, нещо, което няма как да променя, но и което не мога да приема, защото тази къща беше нейният живот в последните петнадесет години, заради мечтата да я вдигне, започна отново работа, но на каква работа ще приемат пенсионер, освен най-неблагодарната и тя чистеше по хотелите денем, вечер пък до късно киснеше в коритата с мръсна посуда по ресторантите и всяко събрано левче заделяше за нея, къщата, която съгради от основи, нейната радост и смисъл, опората, на която стъпваше, за да продължи напред в живота и която сега изоставяше. А цялата история започна в деня, в който старата, изградена от кал и дърво, грохнала, но родна къща изгоря, а в огъня остана моята баба, нейната майка…

221. Поздравления! Такава трагична дълбочина в три изречения…

222. Тя погали с връхчетата на пръстите си мокрите бузки на децата, зави ги, тъкмо бяха заспали притиснати на задната седалка на колата. Извади тихо лопатата от багажника, хукна по стълбите, спря се пред открехнатата врата, ръцете й се колебаеха. В главата й все още стържеха думите – Готов съм да стана баща!

223. ===========================================
     КРАЙ на приемането на творби :) Четем и отличаваме. Разбира се, ако имате да добавите нещо или желаете да коментирате като отговор към участник, заповядайте. Коментарите ще бъдат заключени 14 дни след датата на анонса за микро конкурса. Благодарим ви за участието и успех – ще бъдат наградени минимум 18 19 ваши творби.

     Вижте списъка с участници.
     ===========================================

224. През целия си живот Мария Долороса Франческа Еугения Адуарде бе имала само две рокли – наистина едната бе съвсем обикновена, но другата бе същинска феерия от черна дантела и елегантни копринени пера, с широки поставени телени обръчи, та да придържат кринолиновата пола величествено разперена като крилата на катедрала.
     Точно тази втора рокля Мария Долороса ревностно пазеше от влага и прах в най-тъмната част на дрешника и обличаше само за специални поводи като сватби и погребания, и макар да й беше чудно дали не дължи непочтителното отношение към нея на прекрасната рокля от черна фаялска дантела, досега не й се бе случвало да я канят на сватби, а никога не пропускаше погребения.
     Впрочем Мария Долороса никак не беше злопаметна, та с времето започна да й харесва да е най-търсената оплаквачка в Санто Доминго де Калсадо и даже в цяла Ла Риоха и Кастилия и Леон, и когато един ден неочаквано дойде нейният ред да я положат в земята, признателните съграждани с радост дариха сума в Санто Доминго да дойде най-добрата оплаквачка, и съвсем не беше тяхна вината, че в цяла Испания не се намери по-добра, и макар да я заровиха неоплакана, Мария Долороса Франческа Еугения Адуарде все пак изглеждаше прелестно в специалната черна рокля за сватби и погребения с фаялска дантела и копринени пера.

225. Хлебарят

     Нощем се трудеше усърдно, за да чуе на сутринта:
     – Браво, майсторе, какъв хляб само, душичка!
     И така ден из ден, докато накрая Хлябът му взе душата.

226. Докато гледам през прозореца изведнъж се сещам как вчера със съпругата ми цяла вечер спорихме дали да запишем дъщеря ни в близкото 148-мо или в 1-во в центъра. Беше си сериозно. Следейки с очи военните хеликоптери, които се скриват зад покрива на съседната къща, страшно ми се приисква пак да се притесня за проблемите на началното образование.

Коментарите са изключени.