Този разказ e носител на първа награда на редовното жури
от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян (2017).

 

Сесил Костадинова

Гостоприемство

фантастичен разказ

 

Продълговатият, объл камък се бе появил в небето като малка черна точица. Падаше с невероятна бързина. С приближаване към земята размерът му се увеличаваше. Когато се заби с острата си част в песъчливата почва, вече бе придобил големината на стар сиенитен блок. Вместо да се претърколи, остана да стърчи – самотна скала насред равнината. В долната му част се появиха четири подпори, с които пазеше равновесие. Фийз не можа да си обясни как са се образували толкова бързо. Реши, че привиденията са ги издялали, и за миг изпита уважение към тях.

Привиденията…

Наблюдаваше действията им с нарастваща враждебност. Плътни, ослепително бели, с по четири ластара, те се бяха отделили от камъка веднага след приземяването му. При първото смрачаване се прибраха обратно в него. Сега обаче изчезваха и се появяваха, като носеха в горните си ластари непонятни неща. Струпваха ги накуп, а после други привидения – малки, лъскави и многоластарни, строяха от изнесеното огромен полиран хълм. Хълмът сигурно бе кух отвътре, защото много от нещата просто потъваха в него.

„Пещера – помисли си Фийз. – Строят си пещера!“ Недоумяваше за какво им е на привиденията пещера, когато могат да се прибират в огромния си камък. Успя да се сети само за една причина: те възнамеряваха да останат в равнината. Неговата равнина!

Възмутен от дъното на душата си, той се понесе на запад, към дъговидните скали. Искаше да сподели наблюденията си със Сарш и да го помоли за съвет. Чувстваше го по-близък от останалите собственици.

Завари го да полира стените на един върхар.

– Харесва ли ти? – запита Сарш, усетил неспокойното присъствие зад себе си.

– Великолепно е! – отвърна Фийз. Беше искрен. Територията на приятеля му се различаваше от всички останали. Сарш умееше да изсича причудливи форми, които после свързваше с укрепителни навявания.

– Ще бъде част от стената, която съм замислил – обясни той. – Идеално полирани, насочени към небето върхари – като пързалка, по която да излетим. Може да стигнем дори до Границата на обзора.

– Още никой не е успял да стигне до там – отбеляза Фийз и се върна към темата, която го вълнуваше. – Смяташ ли, че привиденията живеят отвъд Границата?

– Не знам. Камъните, които падат от небето, са винаги странни. Помниш ли черното кълбо, което се блъсна в платото на Шуу? Дупката се оказа толкова голяма, че той още се мъчи да я запълни. При тебе поне няма разрушения.

– Няма. Но при Шуу нямаше привидения.

– Може би тъкмо те са спасили земята от хлътване.

Фийз сърдито се завихри:

– Значи искат да останат.

– Откъде ти хрумна? – усъмни се приятелят му.

– Строят си собствен хълм. Първо беше камъкът, сега хълм… Казвам ти, Сарш, те считат равнината за своя.

– Може би спазват собствен протокол за гостоприемство. Ти попита ли ги?

Фийз замълча. От наблюденията си знаеше, че звуковият обхват на привиденията е силно ограничен. Как би могъл да разговаря с тях?

Сподели колебанията си. Сарш го успокои с хладен повей:

– Трябва да опиташ, за да разбереш истината.

– Ами ако се проваля?

– Тогава направи онова, което правиш най-добре. Изваяй обяснението с клуни. Щом привиденията сами изграждат хълмове, ще го разберат.

Оптимизмът на Сарш се оказа заразителен. Фийз благодари за съвета и радостно се понесе обратно към любимата равнина. Слънцето залязваше. Последните лъчи го пронизаха с топли бронзови отблясъци.

Забеляза едно от привиденията да се суети около многоластарните.

Фийз любезно се завъртя край него:

– Уважаеми, тази земя е моя. Бих искал да попитам за намеренията ви, тъй като се настанявате по начин, който отхвърля протокола на гостоприемството.

Бялото привидение премести единия горен ластар към връхната си част, сякаш се опитваше да скрие нещо. През идеално сферичната и прозрачна връхна част Фийз надникна към вътрешността – също кълбовидна, но далеч не толкова съвършена. Имаше издатини и вдлъбнатини, и отделни части, които се мърдаха. Предположи, че трептенето на отделните части може да е израз на страх. Когато беше неспокоен, неговите струи също вибрираха.

Опита се да успокои привидението, като го подхвана и го разходи из равнината. Показваше му изваяните си творби и му разказваше историята на сътворението им. В един момент забеляза, че мърдането е изчезнало.

– Надявам се да предадеш на другите онова, което научи – заяви обнадежден Фийз и пусна привидението пред лъскавия камък, с който беше дошло.

* * *

Тобиас надникна през прозоречния кръг на шатрата.

– Бурята е утихнала – обяви той. – Ще проверя какво е станало със самоходите. Изглежда Бърт е забравил да ги прибере.

В отговор от импровизираната кухня долетя дружно мучене.

– Да, да, закуската преди всичко – измърмори недоволно Тобиас.

Остави групата да се наслаждава на храната и се промъкна в преддверието. Облече набързо костюма, нахлузи скафандъра и предпазливо смъкна ципа на изхода. Посрещна го блясъкът на сутрешното слънце.

Той ловко се измъкна през процепа и го затвори от външната страна.

Равнината бе все така пепелива, насечена от странни розови скали. Тукашният климат бе оформил от тях невероятни силуети. Тобиас смъкна пред очите си фотовизьора и се зае да увековечи срещата на човека с извънземната природа. Искаше да направи тази фотосесия от мига, в който се приземиха, но командирът едва днес бе отпуснал четири свободни часа за всички.

Очарован от живописните детайли, аматьорът фотограф се въртеше, притичваше в различни посоки и снимаше с настървение. В същото време външната камера на скафандъра регистрираше всяко негово движение.

Регистрира и падането край совалката. Отстъпвайки назад, Тобиас се спъна в някаква купчина и се стовари върху нея.

– Бърт?! – извика той невярващо.

Заобръща ръцете на неподвижното тяло. Търсеше дисплея с жизнените показатели. Когато го намери, се увери, че е закъснял.

Пренесоха тялото в шатрата. Едва бяха вдигнали входния цип, когато над равнината се спусна мътна пелена. Вятърът отново се преобрази в зла хала. Вилнееше, свистеше и се забавляваше с нещастните самоходи, като ги издигаше и захвърляше в произволна посока.

Ако можеха да надникнат в средата на бурята, хората щяха да забележат как невидими длета стържат корпуса на совалката им, превръщайки го в нескопосно копие на розовите скали. Ако можеха да надникнат, щяха да знаят, че пътят към дома е отрязан. И щяха да изпратят сигнал за помощ.

Не успяха.

Твърдо решен да смае пришълците с изкуството си, Фийз се беше заел да извае от техния хълм най-великата структура, замисляна някога на планетата. Остана неприятно изненадан от тънката обвивка на пещерата. Всеки опит да създаде релеф във външния слой приключваше с дупка, която водеше право в пещерната кухина.

„Поне ще вляза, за да поговорим“ – каза си той. Нахлу в пещерата през образувалите се дупки. Привиденията бяха там. Вече знаеше, че не са много схватливи, но се надяваше поне едно от тях да го разбере.

Приеха го радушно, като размахваха ластари. Блъскаха се и се движеха във всички страни, за да му покажат пещерата. Повечето го поздравяваха в тесен звуков диапазон. Той също ги поздрави. Но преди да успее да им обясни протокола на гостоприемството, те започнаха да лягат на земята и да заспиват.

Фийз прекара няколко денонощия с тях в напразни очаквания. Привиденията не се събудиха.

С времето телата им се стопиха. Тъй като не знаеше какво да прави с остатъците, Фийз повика Шуу и двамата ги отнесоха до кратера на неговото плато, където ги заровиха.

Малките привидения, които по всяка вероятност бяха помощници на големите, се задържаха по-дълго. Отначало щъкаха самотни из равнината, после едно по едно спираха и застиваха на място. Техните тела се запазиха непроменени. Фийз установи, че дори можеше да извайва клуните си по тях.

Почти беше забравил за случилото се, когато един ден, най-неочаквано, от небето заваляха обли камъни, подобни на онзи в неговата равнина. Падаха из цялата планета – в стръмните каньони, в спокойните равнини, сред платата, върху скали и пясъчни езера…

Собствениците се събраха край Тъмния полюс. Трябваше спешно да измислят начин, по който да обяснят на привиденията протокола на гостоприемството. Знаеха историята на Фийз и неуспешните му опити за контакт.

Докато Съветът на собствениците търсеше решение, от облите камъни заизлизаха стотици лъскави сфери. Някои от тях оставаха на земята, други се издигаха на различна височина и замираха там. Процесът продължи, докато сферите опасаха планетата като мрежа. И тогава, като по команда, от невидимите им дюзи започна да изтича газ.

„Атмосферно тераформиране. Първа фаза стартирана успешно“ – докладваха поселническите совалки към корабите в орбита.

* * *

Болката дойде изведнъж. Хиляди, милиони огнени зрънца, които разяждаха прозрачната му плът. Сякаш се бе потопил в слънцето и се къпеше в смъртоносната му мощ. Стоновете на другите собственици насищаха слуха му, а агонизиращите им струи вибрираха в предсмъртни завихряния.

Последното, което Фийз видя, преди същността му да се стопи напълно, бе продълговато острие, което с разрушителна сила се носеше към изпълнената с клуни Полюсна стена.

---

Сесил Костадинова e родена, израснала и живее в София. Завършила e ТУ София с магистърска степен по телекомуникации. Работила e над 15 години като ИТ специалист (системен администратор, мениджър ИТ, експерт ИТ…). Говори свободно немски, английски и руски език, справя се и с испански. Понякога превежда поезия за собствено удоволствие. Верен фен на Айзък Азимов, Артър Кларк, Клифърд Саймък, Братя Стругацки и Тери Пратчет. През 2012 година под псевдоним издава научнофантастичния роман „Каменни трохи“. Книгата може да се намери за безплатно четене в „Моята библиотека“.