Калин М. Ненов и Борислава Славеева – Борея

Приказки за Юнаци и злодеи: зелена?

приказка

„От моя дядо съм запомнил, че след ковчега ходят хора, а не имоти и в него пари не ти трябват.“

(Тома Белев)

How could I know so many

Never really knowing any

one

(Dream Theater, “Misunderstood”)

Лесни въпроси не ти обещавам.

Ласката някой път е шамар…

за освестяване, да?

(k., „Приятел“)

 

Някой… пее ли?

Тихо открехвам вратата и надниквам вътре. Гласът май идваше оттук. И ми напомняше на…

В стаята, на леглото срещу мен, лежи загърната със зелен плащ девойка. Очите ѝ са затворени, лицето ѝ изглежда бледо (и… покрито с резки?), а от полуотворените ѝ устни се носи мека мелодия.

Това не е ли…

Правя крачка навътре. Пред очите ми изведнъж плъзват алени кръгове и протягам ръка да се подпра на рамката на вратата. Отпускам тежестта си върху дъбовото дърво и чакам пристъпа да отмине. Златни точици описват спирали по вътрешната страна на клепачите ми.

Това недоспиване някой ден ще ме…

Когато се уверявам, че коленете ми няма да ме предадат, а златните точици се отдръпват до периферията на зрението ми, отварям очи. Девойката все така лежи под зеления плащ и нищо в нея не мърда. Дори гърдите ѝ сякаш не се повдигат и не се спускат. Но мелодията продължава да извира между устните ѝ.

Това е…

Взимам четирите стъпки от вратата до леглото ѝ за една, ръцете ми сами се стрелват под плаща и я обгръщат, едната през плешките ѝ, другата там, където шията преминава в тила, вдигам я, понечвам да я изпия.

– Юне… Юне… Господи… Ти си… Господи…

Ресниците ѝ потръпват. После очите ѝ се отварят. Зениците ѝ се фокусират. Зейват.

Устните ѝ, леко, леко, се открехват. През тях излита дихание, понесло името ми, може би, но толкова много повече, покрай и под него.

После не мога да се удържам повече, ръцете ми стягат захвата си, понасям я, гушвам я цялата.

Тук сме… целите сме… Юнише… Целите, целите…

Телата ни потрепват в прегръдката ми, сълзите ми капят по нейните бузи. Част от мен, която още може да гледа, вижда как устните ѝ продължават да се разтварят.

– И ти… И ти си…

После между тях прокапва алено. Тялото ѝ трепва по-отсечено, очите ѝ се прибелват, главата ѝ клюмва назад.

Част от мен, която още може да мисли, пита: Какво тече между пръстите ми?

* * *

Когато отново идва в съзнание, тъкмо съм разхлабил последната ѝ превръзка, да не ѝ пречи да диша, и дланта ми виси над прореза под лявата ѝ гърда. Спрял съм да хапя устни още преди половин час, когато Призванието пое контрол над всичко останало; но сега едва не прехапвам език, щом чувам шепота ѝ:

– Добре съм вече… Чувстваш ли… там… колко?

Отдръпвам дланта си, почти спазматично в първия миг. (Уффф… аман от тия задръжки и наслоения. Разбирам да не беше Целител; разбирам да не бяхте Приятели. Ама нали си и нали сте? Защо продължаваш да се стесняваш?) После много, много внимателно я полагам върху скулата ѝ – там, където драскотините са най-дълбоки.

Тя не трепва под дланта ми. Изопват се само скулите ѝ. Усмихва ми се.

– Какво се случи?

– Манева… – помръдват устните ѝ.

Дланта ми не трепва (в този миг ме води Призванието), но по бръчицата, която пробягва по челото ѝ, разбирам, че е прочела реакцията в очите ми.

– Бях… глупава.

– Шшшшш! – плъзвам пръст върху устните ѝ. – Отпусни се. Почивай. Пълни се. Пусни силите да се леят свободно.

Тя отпуска и тяло, и чело. И само устните ѝ продължават да се движат – по пръста ми, нагоре. надолу, оттам, отсам, по-нататък.

Милвам слепоочията ѝ в малки кръгчета, като натискам, но не твърде силно, а междувременно оная част от мен, въплътила Призванието, нарежда:

Прободна рана под лявата плешка. Острието е излязло отпред под плаващото ребро, без да засегне сърцето. Нищо в тонуса, тена, ирисите и пулса ѝ не подсказва да е било отровно. Погледни и езика ѝ, в сгоден момент.

Драскотините и порязванията по лицето, раменете, ръцете, гърдите, гърба и коленете ѝ вероятно са от стъкло и клонки – до една са чисти. Ще се изцелят и сами, но все пак им помогни.

Едната ми длан полека се носи над кожата ѝ. Спира за по-дълго там, където срезовете са по-дълбоки.

Не усещам никакви вътрешни кръвоизливи или контузии. Вдясно от изхода на прободната рана, точно където е слънчевият ѝ сплит, усещам…

Сепвам се и впервам очи в лицето ѝ.

Там ме чака нейната усмивка – от онези, дето сякаш никога не са си тръгвали. Плавно, ала бързо Юна се извръща; устните ѝ пак докосват пръстите ми. После се отпускат. Тя изпъшква.

Аз отмятам един влажен кичур от очите ѝ, оставям рутината да води дланта ми по раните върху тялото ѝ и също ѝ се усмихвам. Нищо че плача.

На тая усмивка сълзите не пречат.

* * *

Половин ден по-късно, седя на леглото ѝ и си играя с косата ѝ.

Увивам сноп посребрели нишки около показалеца си и дръпвам. Не се късат.

Нещо ме бодва в корема. Кутрето ѝ, на оная ръка, която е обвила около кръста ми.

– Не се разсейвай – моля те недей. Да си припомням за това не ми е лесно…

Аз само ѝ се оплезвам.

– Мила моя, за разлика от повечето мъже, твоят скромен Целител умее да върши няколко неща едновременно.

Тя кима мъдро.

– Скромен, но способен. Спотаен свръх-Юнак. Съкровище скрито. Я ми припомни ти – защо още не сме се взели?

Гледам я сепнато – за миг даже опулено. После се сещам.

– Щот’ съм глупав.

Смехът ѝ ме милва по-мило от всяка възможна длан.

– И понеже ти винаги си един-два завоя по-напред… Оф, я стига си ме разсейвала и ти. Карай нататък – това е важно.

– Глупава бях… – кара нататък тя.

Сега не само ѝ се плезя, ами пускам и лявата ми вежда да изтанцува танца на „Разправяй ми ти. Ще взема да ти повярвам по някое време.“

– Глупава бях… да ида при, да се доверя на Манева, без да я узная истински. Глупава бях, да приема, че по-лесно ще се разберем, комай сме жени, и тя, и аз – комай вътре, в най-дълбокото си, сещаме какво е да си майка, що е да се грижиш за друг и за другите. Глупава бях, още в оня миг, когато Баш Юнакът ме позна и хем го усетих, хем реших да се престоря, че не съм.

А… Оня Баш Юнак.

Май съм прехапал устни.

– Ала глупав не бъди и ти – плези ми се тя. – Наистина глупав. Не прибързвай да съдиш себе си, или тях. Не е ясно кой ги движи още, ни какво.

– Аз … научих разни неща.

Тя ме гледа, търсещо.

– Само че… нека да ти дадем още време да се възстановиш. Обещавам ти, че светът няма да рухне.

Тя ми се усмихва, и усмивката ѝ не таи криволици. Но търсещото си остава.

– Само още половин ден, Слънце.

После, преди да успее да възрази, навеждам лице и потърквам чело о бузата ѝ. Тя се пързулва покрай моята – напред-назад, потъркване, потриване…

Досущ две еднорочета.

* * *

– Юне… Още не мога да повярвам, че си…

– И аз не вярвах, Слънце. – Къс мълчание. – Мигар съм била по-болна, отколкото си признавах?

Тя се е облегнала на дъбовата странѝца, а аз съм опрял рамо о нейното. И въпреки че отдавна (Господи… колко отдавна…) не съм се чувствал в такъв покой, една част от мен току хвърля коси погледи към превръзките ѝ.

Призванието не спи.

Онова тъмно петънце под мишницата ѝ… дали не се разшири малко? Да ѝ приложа още трийсет вдишвания Надийски длани?

Тя се размърдва и друга част от мен забелязва усмивката в ъгълчето на устните ѝ.

– Я ми ела по-насам, по-добре да огледаш… Или аз да дойда?

– Хахахаха!… – Зает съм да се червя, но, нали съм от ония редки мъже, които вършат по няколко неща едновременно, съчетавам и с пелтечене: – Х-хич и не ме п-предизвиквай, щото… К-каквато си ми крехка и безпомощна точно сега…

Източвам език по устните си – първо горната, после долната; бавно, чувствено. Веждите ми пак се разиграват. Очите ми блещукат насреща ѝ – пох… така де, поглъщащо.

После телата ни сами се свиват напред, повлечени от смеха. Аз, естествено, губя баланс (Най-Великият Айкидист! ТМ!), ох!, челото ми перва нейното слепоочие:

– Ох! – отронва тя;

… добре, че рога ми го няма…

– Ох, Юнише! Ох че съм…

Тя улавя дланите ми, спира хаотичното им шарене по лицето ѝ, постоява тъй. Дланите ми – в нейните, очите ѝ – в моите.

– Вече можеш да ми кажеш. Що е онова, което иска теб да разболее?

Аз застивам. После се ухилвам два пъти по-широко.

– Добра си, гадино… Как можах да забравя?

Тя ми се усмихва, но дори за миг не би ме заблудила колко е сериозна.

Поглеждам я пак. И аз ставам сериозен.

– Вече си видяла нещо от Манева и от оня Баш Юнак.

Тя ми кимва, малко колебливо.

– Другарите ми се мешат с тях и подобните им всеки ден. Ти някои ги знаеш, де, покрай Гмономто. Защо ли ти обяснявам ясни неща…

Тя ми кимва, насърчително.

– Та, гледай каква случка оня ден. Тома Белия – него знаеш ли го?

Просто кимва.

– Грижовникът на Вашота.

– Баш Стопанинът на околните планини, да… Та, пуснали – някой, име не се знае – по кръчми и по седенки, та чак до другия край на Конфед’ия, изобличение за Тома. Из-обличение. Да отварят очите на людете какъв е истинският му облик.

Тя склопява клепки, клепките ѝ трепват. После ги отваря пак, пак ми се усмихва.

– Колко хазни е преточил, колко свои близки е уредил на сладък пост… Знаеш как се разказват такива приказки.

„Зная“, кимва.

– Как крадял от поверената нему планина… Все едно му е бащиния, ега си. Тук усещам пръст на някое Мъдрецийство. Нали те така действат – лесно ще го препишат, ще го припишат…

Тя ми се усмихва. Чест ѝ прави, че дори да съм я върнал към някоя стара болка, в очите ѝ болка няма.

– Знаеш и как ги разказват тез приказки, людете, един на друг, един през другия; как добавят, как украсяват, творец до твореца, майно льо, певец до певеца…

Тя се смее тихичко. Очите ѝ следят моите, пръскат ме и ме обливат със смеха си.

– Юне… людете вярват ли на това, което приказват?

– На ония приказки-в-механа? Не, по-често… Те са лакърдии само, за разтуха и за веселие. Даже разказите за насилници и кланета. Като Каел.

Трепвам, но тя си ме гледа, ведра и усмихваща се. Аз, напротив, се намръщвам.

– Добре… а тия, дето вярват, защо вярват? Защо поне не си правят труда да проверят?

– Людете по механите ли? Отвъд третата чаша тъмно-руйно? – Смеем се и двамата. – Ех, прощавай… Зная, че опростявам. Но то си е труд, и труден. Ти сам го рече. Да разкажеш – да измислиш, да украсиш – е лесно. Но да търсиш, да пресяваш, да преценяш – вече е… Знаеш.

– Не зная… Да де, зная. Аз самият се смях, като ми разказваха приказката за първи път. Като ми я разказваха за втори път, два пъти повече. А третия път даже се сетих да извадя перо и да си драскам някои от най-легендарните щрихи. Нали ме знаеш… още пописвам в свободното време.

Стрелва пръсти, бърза като младата Юна, но наместо да ме сръчка в ребрата, стисва рамото ми.

– Прави го. По-често. Моля те.

– Ще опитам – смутолевям аз, а очите ми шарят насам-натам. После се връщат на нейните. – Добре де, хубаво. Няма да опитвам, ами ще го правя. Когато стане; както се получи.

Юнише… ти знаеш ли какво ми причиняваш с тази усмивка?

– Чакай сега – сграбчвам шанса за бягство – да ти прочета един образец…

Бръквам във вътрешните джобове на робата си и след известно тършуване попадам на нужното листче.

– „Защото Тома Белия и подчинени отдавна изневериха на принципите на световната зелената гражданска кауза – да не се приема финансиране от правителствени източници, тъй като протестите им са точно срещу действия на официалните институции, и да не се смесва екологията с политиката.“

Вдигам очи към нея. Тя се тресе, с шепа върху устните.

– Добре, ясно, и аз така бях. После обаче се срещнах с една посестрима. И в нейния глас тревогата покрай тия приказки беше съвсем искрена. Тая моя посестрима, Юне, бе убедена – заигравам се със следващата дума с върха на езика си – безпрекословно убедена, че людете, масата люде, вярват на тия приказки.

Тя повдига вежда. „Разкажи още.“

– Аз понечих да я разубеждавам, обаче…

Гласът ми заглъхва, очите ми клюмват надолу.

– Тежи ми, че не вярват, Слънце. Или вярват в каквото им е най… най-лесно?

– Тежи ти – ми прошепва тя, току до ухото. – Тежи ти тежко, приятелю… Остави, пусни го. Нека не те държи вече, нека не те удържа. Нека се оттече.

Помълчавам в косата ѝ.

– Извинявай… Събрало ми се е много, избива лошо понякога.

Тя ми стисва рамото. И сега е друго – хем по-нежно, хем по-крепко.

– Ама… Все едно аз не виждам, не чувам, не чувствам и не разбирам. Все едно това, че ги слушам, значи, че нямам какво да им кажа.

Тя ме слуша. Тя ме вижда.

– Чакай, нека да ти разкажа друго едно… Сега си ми паднала.

Тя се смее. Въпреки камарата от горчиво, и аз се разсмивам.

– Аз съм в тия среди, сред посестрими и побратими, дето се грижат за Майчицата ни, от вече десет години.

Тя трепва, неразгадаемо. Млъквам и я заглеждам – светкавично, превръзките ѝ; бавно и питащо, очите ѝ. Тя поклаща глава и ми се усмихва.

– От десет години съм вътре – продължавам аз, усмихвайки се на свой ред. – Бил съм дясна ръка на най-славните ни Юнаци – Коцето Горски, Андрей Зеления, Кана и Кръстоносещата… Бил съм ръката, която превежда прошенията и изобличенията им на цивилизован конфед’ски. Да, и запетайките им оправям понякога…

Тя се киска, махва с длан. „То и то си трябва, и то труд е.“

(Чудя се някой път, защо изобщо разтваряме устни, когато говорим.)

– Писали сме, рамо до рамо, проекти. И сме печелили. И сме ги сбъдвали, рамо до рамо, късайки дробовете си… Понякога своите, понякога дробовете на някой побратим или посестрима. Според случая, изтощението, колко сме болни и колко сме цели отвътре…

Тя ме гледа. Зениците ѝ са езера – ведри, спокойни, стаили градове (светове?) в глъбта си.

– Виждал съм човеците зад Юнаците, Юне. Колко по-смотани са, и по-страхливи, от онова, което виждат в тях людете, които виждат Юнаци. И колко по-смели, и по-величави… А един-двама съм виждал толкова отвътре, че ако ме потърсят, в тоя миг, с теб, която още кървиш, и мен, който тепърва ще прокървява – ще зарежа всичко и всички. – Внимателно я поглеждам. – Тебе най-напред, Слънце… най-напред тебе, защото ти най-напред ще ме разбереш. И ще ида пак да им бъда ръка. Или рамо, гръб… каквото им трябва.

Помълчавам. Тя ми се усмихва – цялата, през зениците езера.

– Имам други побратими и посестрими, Слънце, които от това не знаят нищо. Нищичко. А най-лоши сред тях са онези, които си мислят, че знаят. Нещо някъде са прочели, нещо някъде са видели… не дай Боже, преживели са нещо някъде. Веднъж, или два пъти.

Юна се пресяга, светкавична, съ-живееща, гушва рамото ми, милва косата ми.

Мълча, стискам клепачи и устни, отпускам устните, пускам дъха и отровата да излязат навън.

– Не говоря за непознати, Юне. Не ми тежат непознатите… люде разни, луди много. Не са мои думи, цитат е. Впрочем врачовете и мене ме водят луд… знаеш.

Тя заравя пръсти по-дълбоко, слепоочието ми рисува, шепне „Мене също… знаеш…“.

Аз дори не примигвам. Нататък. Нататък!

– Но когато побратим или посестрима – или, в особено тежките случаи, цял отбор побратими и посестрими – дойдат да ми разказват каква е ИстинаТА, как пак аз съм тоя, който е недочул, недовидял, недоразбрал, недорасъл… боли ме, Юне.

– Мене също – нашушва ми тя. – Понявга. Не успея ли да се поставя вместо тях…

– Боли ме, че повече се говори, по-малко се слуша.

Че се отдаваме на говорене и говорене, вместо да сбъднем говореното.

Или поне да го пробваме на практика, и тогава да преценяваме и да съдим…

Боли ме, че съдим, Юне – съдят ме, а и аз продължавам да съдя. „Ти си такъв и такъв, и такъв. Знам те аз тебе.“

Хей… ама чакай! Онова „мене“ не беше ли преди две години? Не беше ли вчерашното ми „мене“? Виж ме, чуй ме сега… дошъл съм да споделя нещо ново.

Тцк. Какво толкова ново може да има за две години? Или – само се чуй сам – от вчера за днес? Ти си вече в кутийката. Категоризиран си. Знаем те ние тебе.

Помълчавам.

– И тогава – в най-най-лошите случаи – почвам да ги мразя, побратимите, посестримите. Да ги мразя, както се мрази любим човек, когато те изненада с нещо, което не си искала да видиш у него. Което не си очаквал да ти направи. Което си очаквал да ти направи, пък тя не е… Мразя, като малко дете, Юне. И омразата ми се лее, отпървом на думи, на жлъчка, на фини порязвания тук, там и където знам, че ще ги боли, и където те най-малко очакват. А после… Господи, Юне, после…

Гласът ми пресеква, главата ми клюмва. Дланите ѝ говорят, не спират да ми говорят. „Слушаме те. Плачем край тебе, със тебе.“

– Ка… кх… – изкашлям това, което ме дави, изчиствам гласа си. – Категориите, припомни ми един побратим, са нужни за оцеляването. Без тях, сред тъй сложната ни действителност, няма да се оправим.

Пак замълчавам.

– Със тях – промълвявам – няма да се открием, истински, никога.

Кима. Дланите ѝ не спират.

– Виждам го непрестанно, Юнише. И като стане с побратими, люде, които се знаят, поне малко от малко, боли много. Единият заковава другия като… някакъв. Другият се сгърчва – ти какво правиш, като те заковат? – и ритва, почти инстинктивно. И счупва нещо на първия. И се отприщват едни бесове, пред които Бесния – моят Бесния – е момиченце-пеленаче.

„Бием с тебе – говорят дланите ѝ. – Туптим. Пулсираме. Пулверизираме. Правдата въздаваме. Не прощаваме. Не – прощаваме… опрощаваме…“

– Но мен ме боли още повече, когато побратимите ми не се знаят едни други, а имат оценки за другия, и присъди. Покрай Пазителите на Майчицата ми се е случвало най-често. Тях ги познават най-малко люде отвън – от тези, които не деят заедно с тях… И за да стане още по-кърваво, с времето те, самите Пазители, стават по-чупливи и по-избухливи. Поне някои от тях.

Един мой побратим казва: „Не можеш да блъскаш стената с глава цял живот, и главата ти да остане здрава.“

Тя мълчи, не мърда, не ме разсейва. Само че… само че нещо в очите ѝ се е променило. През зениците ѝ, по покоя на езерата, за миг студ пробягва, и нещо друго, нещо като… алена вадичка между кичури коса. Откъде ми хрумна това?

– Но не е просто това. Много глупави биха били те, никой от тях не би оцелял досега, ако само с глава, и само блъскаха, и само стената…

И понеже стават чупливи и избухливи – а някой път не е с годините, някой път е в самото начало, когато сме най-крехки… ти помниш ли какво ти беше, като пуснаха оная приказка – за теб и Рогатош? Аз помня, Юне.

Докато тя се люлее насреща ми, на ръба между нейната бездна вътре и моята болка вън, аз се пресягам и притисвам длан в бузата ѝ. Притисвам и помълчавам. Мълча и притискам.

Накрая тя се отпуска връз опората на дланта ми. Падането в бездната се отлага, пак. Твоята болка е по-важна, казват очите ѝ.

Примигвам и продължавам.

– … Та, случвало се е да ги събера, тия по-чупливи Пазители и побратимите ми, дето не ги познават. Да ги събера с цел да се опознаят; пък после – ако изпитват необходимост – да продължат с оценките и присъдите. И се е случвало, после, горко да съжалявам – като чуя как всеки е утвърдил присъдите и преценките си. Дошъл е не лек, с празни ръце и с разтворени обятия, ами с всичкия си багаж. И е натрупал още отгоре му…

А понякога ме е заболявало още на място – когато се окаже, че в нечий багаж, на една ръка разстояние, е скатана катана… или инструмент за по-масово поразяване. Виждала ли си ги, Юнише – виждала ли си как всеки вижда чудовище вместо човек, и как тръгват чудовищата?

Засмивам се, първо горчиво, после все по-чисто и чисто.

– Чудо… вище… вижте, вижте!

Тя ме гледа (гледа, гледа), вижда. Вижда… а по-чудно чудо някога да си виждал?

– Може би тогава боли най-много, защото тогава се чувствам най-самотен, Слънце. Когато едните побратими и посестрими са си вдигнали една барикада, другите – друга, аз стоя и се полюлявам, и… трябва ли да избирам страна? И ако ще избирам, какво ще ме ръководи? Лоялност ли? Принципи? Помощ за по-слабия? Подсечки за по-самозабравилия се?…

Не ща да избирам страна, Юне. Искам да бягам. Да избягам от барикадите. От разговорите, които са върволица от монолози. Да избягам от такъв свят.

– Не съм… – ми прошепва тя – не съм предполагала, че Целител може да более тъй отвътре…

Поклащам глава, тръсвам коса, карам нататък.

– А избягам ли, не помагам на никого.

Освен на Призванието си.

Да умре по-бързо.

Да ме остави, свободен и лек. Да ме остави на мира.

Да ме остави, самичък и празен. Да ме… изостави.

Пръстите ѝ се преплитат току зад ушите ми, в уязвимата част, където свършва костта и започва шията. Топлината им се разплисква, нагоре към фонтанелата, а оттам – към Космоса, надолу към всички мои пръсти, да изгони и последния къс мраз, и напред, към пулса на самата шия, да туптят като едно…

– А Майчицата ни, Юн? Тя, междувременно, къде да избяга?

Тя цялата (цялата!) зее насреща ми, с очи – кладенци към вселени и безконечности.

– … А за случаите, в които Пазители са се ръгали помежду си… там не искам въобще да обелвам дума. По-скоро ще се обеля от тялото си и ще хвръкна далече, далече, да ме няма, да не съм бил там… Ще се прибера у дома. Искам у дома, Юн.

– У дома – прошепва тя – Кале… У дома…

Отпускам глава върху рамото ѝ, в оная най-нежна, най-съкровена ямка. Затварям очи. Въздъхвам последните си сълзи.

И се отварям докрай, и я слушам.

Редактира: Невена Стоянова

---

За авторите

Борислава Славеева – Борея е автор на разказа „Ръцете ми да те“, публикуван в антологията „Златен кан, том 1“ (Лингея, 2009).

Калин М. Ненов разказва: От 15 години търся (съзнателно) какво да дам на света за онова, което той ми дава с всеки дъх и глътка. Бил съм доброволец в „Зелени Балкани“, „За Земята“ и десетки неформални, но не по-малко допринасящи граждански кампании. От 2008-а влагам основната част от силите си в мрежата за образование и устойчивост „Място за бъдеще“. Познавам множество гънчици от пипалата на зеления октопод.

Същото търсене залегна в основите на Човешката библиотека – с мечтата да се грижим за Земята, нашия общ дом. Да правим книгите си на рециклирана хартия или (още по-хубаво) на рециклирани електрони. Да правим не само книги, а и гори: да залесяваме. Да правим читателите, авторите, приятелите си съпричастни: да си припомняме, че сме част от цялото.

Приказката „Зелена?“ е част от едно по-голямо цяло: цикъла „Приказки за Юнаци и злодеи“, а така също и от антологията „Зелени разкази (ама наистина)“. Другите ви очакват тук, тук и тук.

Антологията „Зелени разкази (ама наистина)“ събира творби, които отличихме в първия едноименен Копнеж на Човешката библиотека или подбирахме дълги години преди това. Търсихме текстове – в миналото, настоящето или бъдещето; по родните си места и всички краища на Земята; без значение от жанра – които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството. И може би дори да се задействаме, за да я заздравим. Авторите, споделящи вдъхновение с нас, са: Теодор Стърджън, Сергей Другал, Александър Карапанчев, Дейвид Брин, Сергей Комитски, Мария Белчева, Димитринка Ненова, Калин М. Ненов и Борислава Славеева – Борея, Любомир П. Николов, Адам Ракунас, Миа Сердарева, Марта Радева, Христина Панджаридис, Светла Дамяновска, Нели Цветкова, Камен Петров, Християн Трифонов, Давид Мавродиев.