Библиотека Български разкази

И още веднъж за края на света – като такъв, от Цветан Мънгов (разказ)

„И още веднъж за края на света – като такъв“ от Цветан Мънгов

 

Цветан Мънгов

И още веднъж за края на света
– като такъв

разказ

 

Уважаеми г-да!

Приложено изпращам Ви предсмъртните бележки на моя приятел Евлоги Стаматов от гр. Пещера.

Намериха го прострелян в работната му (и единствена) стая, която, между другото, му предоставих безвъзмездно скоро щом се ожених за бившата му съпруга.

„Самоубийство!“ – заключиха експертите…

Около Евлоги откриха купчини фасове, консерви кока-кола и др. гарбидж, който разните писатели и др. подобни нещастници образуват. Следи от насилствена смърт нямало…

Евлоги, да му е лека пръстта, беше професионален лузър. Не помня начинание, което да успя да доведе до успешен край или до какъвто и да е било край… Дори не разбра защо веднага след развода жена му подари пистолет и какво прозрачно послание конотира с този жест.

Странно, но почувствах необходимост да изпратя някому тези наброски, както и няколкото тетрадки с разкази, които биеха на очи, понеже бяха единственото подредено нещо в бърлогата на Евлоги. Стори ми се жестоко да ги изхвърля. Внезапно ме споходи глупавата мисъл, че е все едно да го застрелям още веднъж. Очевидно участието в някакъв конкурс е било жизненоважно за него. Бил е обсебен да бъде отличен и друго не го е интересувало. Лудостта му е прогресирала дотолкова, че накрая се е гръмнал. Бързо ви открих. Та вижте в какво сте го забъркали и помислете дали си е струвало.

ПП. Нещо не ми се връзва в последните редове. Кога е писал, кога се е стрелял? Не е много ясно… Бил ли е жив, докато е умирал, или е умирал, докато е живял?

Подпис / не се чете/.

 

21.12.2017

Най-после! Сега или никога! Появи се реален шанс да спечеля литературен конкурс!

Преди три години Фортуна уж ми се усмихна, заех едно девето място, пък после се обадиха, че объркали нещо при броенето. Било деветнадесето!

Но „Краят на света и след това“ ми дойде дюшеш!

Осъзнах, че темата ми е ставала все по-близка след всичките тези провали, неразбиране, обидни рецензии.

Когато видях съобщението, разбрах мигом, че този път съм аз човекът! 1000 думи!

Погледнах в хороскопа. Звездите не просто стояха благоприятно! Директно се даваше, че щял съм бил да застана „в центъра на нещата“ на 11.01.2018!!!

Круцификс! Това беше последният ден, в който се приемаха творби! Освен това – края на годината! Всичко живо яде, пие и т.н., после повръща и изтрезнява чак до Ивановден! Кой ще седне да пише, да коригира 20-30 пъти? И само две седмици до дедлайна!

 

21.12.2017

Сложих ръкавелите! Рулирайки на гребена на подема, насвятках терминален разказ, в който инкорпорирах много физика, астрология, философия и апокалипсис и завърших със сюблимен взрив на Всичкото. Парчета от Универзума се разхвърчаха като фойерверки след гол на ЦСКА на чужд терен! Анихилирах Вселената – заедно с нещастните ѝ обитатели и самия спомен за тях! В отделен пласт конотирах концептуалното решение на въпроса, последния предел на мъдростта за края на света – като такъв.

Нямаше начин да не спечеля. Или поне да не влезна в тройката! Щото човек за какво живее?

Значимост.

Това е. Признание. Написано, изглежда кухо. Ама я питайте огледалцето? Пък има ли значимост по-велика от тази на Автор?

Самата дума е величествена. Нима е чудно?

Първият Автор е бил знаете кой. И всеки Автор е в някаква степен Бог.

 

25.12.2017

Вече бях денонощно пред компа. Първата седмица донесе 5 бр. пренебрежима конкуренция.

Не издържах, пуснах им по една звезда. Помолих за същото и приятелите си от Фейса, макар че, като човек, държащ на същността на нещата, ме интересуваше само класацията на редовното жури…

Започнах да броя дните до края на конкурса… осем… седем… шест…

Всеки ден пускаха по един разказ.

Открих с тревога, че се появи един наистина добър. Идеята – никаква, но майсторски написан. Отчитайки субективния фактор и качеството, използвайки сложен алгоритъм пресметнах, че засега шансът ми за влизане в тройката е към 75 %. А за първото място – към 40! То знае ли човек? Журито – и то от хора. Субективизъм и така нататък.

Ех! Защо като Читател виждаш лесно добрите неща в писанията на другите, че и грешките им, а като Автор, ставаш сляп за написаното? Даже точките и запетайките ти се губят…

 

07.01.2018

Остават три дена! Разказите са вече над 25! Все по-добри неща постъпват. Не съм спал от 33 часа. Понякога ми се струва, че халюцинирам. Но не усещам умора. Вече не усещам и глад. Вероятността да попадна в тройката е към 39 %. Три дни и три нощи! Дори и да публикуват по две работи на ден, пак остават към 25 % надежда!

 

11.01.2018

И ето, че настъпи…

Краят на света.

За мен.

Finita la comedia! Това беше.

Всичко приключи под формата на съобщение:

„Драги приятели! Понеже Вашите творби продължават на прииждат, решихме да удължим срока за приемане с един месец! Не бихме рискували да отпаднат ценни произведения и находки. Пишете, пращайте! Редакторът, Ваш покорен слуга, излиза засега в едноседмична ваканция! До скоро!“.

– Смърт! Насам! Смърт! – извиках гръмовно и се изненадах от силата на гласа си.

Стените се провалиха, за секунди целият град изтля в руини, свлече се в пустиня от пясък, сив и мокър като изпепелена надежда.

Небето смени цвета си! Слънцето се превърна в ярък зелен кръг, а небето стана жълто!

Оказах се на остров, голям колкото да събере бюрото и два стола.

А това наоколо? Езеро? Море? Океан? Тъмно като мастило, като кръв – онова черно, характерно за всяка страховита дълбочина. И равно като огледало! Разглеждах тези причудливи трансформации с пълно безразличие. Приключвах с този свят, със земния си път или както там се нарича.

Машинално погледнах към хоризонта. Оттам думкаха богатирски стъпки! Към мен крачеше великан. Отдалеко огромен, приближавайки се смали до човешки размери.

Беше оная с косата – сякаш излязла от гравюра на Дюрер. Качулка, груб чул в кафяво и черно, череп, скелет. Косата – наточена и блестяща. Седна на масата, хвана лампата и ме освети. Запали цигара.

– Веднага ли?

– На минутата – казах. – Какво предлагаш? Пистолет? Арбалет? Или сама ще…

– За теб само най-доброто. – Бръкна из полите си и извади пистолета, подарък от жена ми.

– Валтер, 22 калибър.

– Не искаш ли първо да си разчистиш сметките с редакцията? – намигна черепът.

– Какъв смисъл?

– Конкурентите? Талантите? Не искаш ли да им…

– Животът свърши, няма компенсация. Това беше. „Dire Strait“ го пеят, дърта курво.

– Факт, че помня интимност с милиарди същества от всякаква възраст, раса и т.н.

– Значи си от третия пол?

Смъртта остави пистолета на масата пред мен и ме фиксира с бездънното на очните си отвърстия.

– Нали осъзнаваш, че си смотаняк? – всмукна от цигарата и издуха дима към мен – не беше тютюн, а смрад на плесенясъл ковчег. Пък симпатяга! Как хубаво го подхвана? „…Няма „край на света“ като такъв! Краят е само и единствено индивидуален! Ако настъпи ОБЩ край, той не е общ, а само сбор от края на всички същества поотделно! Ако настъпи моят край, хич не ме е еня за неговия, нейният или за вашия край, пък бил той и общ!…“ Респект. Жонглираш със силогизми и тавтология. Само не се сети, че тъмата е опасна, драги. Страхувам се, че точно днес ще застанеш в центъра на нещата.

Втурна се през морето и нарасна към хоризонта – отново великан.

Взех пистолета и налапах дулото. Нямах последно желание, но се появи нелепа, несъответна и абсурдна мисъл : „… дали тези от редакцията използват същата версия „Уиндоус“? Моята сметна 997 думи! А тяхната? Дали няма да ме дисквалифицират?

Натиснах спусъка и чух изстрел. Усетих страшно раздуване в главата и погледът ми се изметна надолу. Видях двойно, чух ангелски хор и разбрах, че се изпускам.

Някой извика: „ Ако имате още въпроси, ровете из паметта на Вселената!“

Но не бях аз.

 

Край

 

Един коментар по “И още веднъж за края на света – като такъв, от Цветан Мънгов (разказ)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.