Библиотека Личности

Интервю с Весела Фламбурари, издателката от Горната земя

лого на издателството
Ателие за българска детска литература „Upper earth books“

 

Да започнем с най-главното. Читателите те познават като автор на детски книги, особено с поредицата за „Мина“. Чуваме ли обаче за ново издателство, посветено изцяло на българската детска литература?

Чувате ли наистина? Да, би трябвало да сте чули! Хехехе, новините бързо се разпространяват защото тъкмо това им е работата – да се разпространяват. Всъщност „Горната земя“ си е също от „Мина“, нали? Ама няма да е издателство като издателство, а ще е ателие… Защото точно в ателие се твори. А ние ще държим много на художественото както в текстовете, така и в картинките.

Какви цели си поставяш с „Горната земя“?

„Горната земя“(Ателие за българска детска литература „Upper earth books“) ще е издателство само за българска и само за детска литература. Всъщност го изграждаме като кауза в полза на българската литература за деца. Защото в момента българската детска литература има проблемчета, които я правят доста еднообразна.

Управлението на издателство е отговорна и времеемка задача. Коя е най-любимата и най-нелюбимата ти част от работата по всичко, свързано с него?

Най-любимото ми е, когато чета хубав текст. Или като гледам хубави картинки. Нещата така се завъртяха, че съм си поръчала текстове, най-вече романи, но не само романи, за две години напред. Поръчвам ги на автори, които пишат изключително добре. И е хубаво, че съм отдавна в занаята, та съм наясно кой – кой е! Някои от тях пишат отдавна за деца, други не са се сетили, че го могат, и се налага да ги побутна, за да се захванат. Но всички текстове, които, живот и здраве, ще издадем в следващите две, а може и три години, ще са написани специално за нашето издателство.

Ще ни разкажеш ли повече за хората, с които работиш в него?

Хммм… това са хората, които са около мен в живота. Разбира се, на  първо място е моят съпруг – д-р Василис Фламбурарис. В повечето случаи идеите са негови. И после идват обичните ми и много, много близки приятели. Имам си съдружничка. Това е Катето Кирилова. Тя е доктор по детско книгоиздаване. Много ги разбира разните му там издателски работи. Хехехе… Радостина Нейкова е винаги до мен. Това е художничката на всичките ми книги досега. Тя е доцент и преподавател в НАТФИЗ. Но сега ми рисуват и други художници. Съвсем младички са и са завършили Художествената академия в София. Та така… Сбрали сме се, все хора, които се обичаме.

Какво трябва да знаят писателите на детска литература, когато изпращат ръкописи до „Горната земя“?

Ахааа! Нека изпращат… Аз си им отговарям отделно и лично!

Как протича работата с един автор?

Ами досега е така: Първо пиша на автора. Той се радва. Задавам си заданието. Той вече не се радва толкова, защото аз си искам определени неща. Започва да пише. Завършва текста и ми го изпраща. Аз му пиша обратно или – ако до това време съм дошла в България – се виждаме на живо. Казвам си забележките към текста. Авторът вече хич не се радва, ами иска да ме набие. Обаче е възпитан и изчаква. Прави поправките в текста. Текстът е готов от негова страна и получава половината си хонорар. Аз редактирам. Аз редактирам. Аз редактирам. Авторът си получава редактирания текст и налита на саморазправа, но аз съм далеч – чак в Атина. Текстът отива при коректор и след това при художник. Авторът се запознава с художника и вижда няколко картинки. И започва отново малко да се радва. Художникът си свършва работата. Следва страниране и печат. Книгата излиза от печат. Авторът получава втората част от хонорара плюс книга и вече отново може да ме гледа. Започваме да говорим за втора книга…

А как протича работата с един художник?

Виж: „Как протича работата с един автор?“ Разликата е само, че при художниците не се налага да редактирам… пък и не мога, де.

Самата ти постоянно провеждаш срещи с детски групи из цялата страна. Как започна всичко? Какви са впечатленията ти през годините?

Много важна част от живота на една книга са нейните представяния пред публика. Тук става дума наистина за представяне, а не за премиера на книгата. Премиерата е еднократен акт, който събира автора и негови почитатели в една вечер, която е посветена само на новоизлязлата книга. Представянето на книга или автор, от своя страна, може да се случва постоянно. Винаги когато има желание, нужда и воля за това. Авторът може да е съвременник, но може и да е отдавна наложил се класик. Разбира се, когато авторът е жив, срещата едновременно с него и неговото творчество би могла да е много интересна. Стига авторът да се погрижи за интересното представяне на своите книги… Това важи с особена сила при детската литература. Повечето представяния на книги се организират за деца. Това е така поради изключително самоотвержения труд на библиотекарите с децата. Труд, за който всички ние, авторите, сме изключително благодарни!

Ритъмът при който израстват днешните деца е много бърз. Това прави вътрешния ритъм на живот при децата ни просто устремен. Съзерцанието е вече истинска рядкост. В този смисъл грижата за доброто и интересно протичане на среща между автор и детска публика е много важна. Авторът трябва да намери начин да задържи в една мисъл подскачащото детско съзнание. Дори Андерсен е разказвал приказките си пред детска публика, като е изрязвал героите си от хартия. А това е било през деветнадесети век! Начините за разказване, които един автор може да измисли, са с неограничен капацитет. И забележете, говоря за разказване, а не за четене… Като автор знам, че писаният текст е много по-различен от говорения. И че в много от случаите словото на писания текст е много по-красиво и точно.

Но писаното слово е предназначено за четене. За едно много по-лично и интимно съзерцание. Ние искаме да доведем нашите бързащи деца до това удоволствие на писаното слово. Но ако се изправим пред всичките деца, дошли на среща, и просто им четем, единственото, което ще постигнем, е прозевки или боричкания. Защото това не е интимното и задушевно четене на майката или таткото, вечер до креватчето (а дори и тогава е по-добре родителят да разказва, а не да чете). Това е общото, публично представяне на книга… Когато представяш нещо, не можеш да разчиташ на интимност. Тогава трябва поне да опиташ да навлезеш в карнавалния, шумен и бъбрив език на театъра и играта. Всички сме играли, като малки… Вярвам, че с малко усилие и много желание бихме могли да играем и сега с децата. Те високо ще оценят нашия опит, стига той да е искрен! Повечето от моите срещи са с деца на възраст от 5 до 12 години. Общо взето, това са все още малки деца, които трябва да занимавам в продължение на един час. Затова, за по-доброто и интересно протичане на срещите, аз използвам някои изразни средства на кукления театър. И много от изразните средства на детската игра. Представени в писмен вид, всички правила на театъра звучат сложно и може би дори непонятно. Но основното е едно: „Театърът не понася слово без действие!“ Тази максима смущава много от моите колеги писатели. Струва им се, че представянето на книга, изключва такова „детрониране“ на словото. Изключва изпращането на словото на „второ място“… Правят грешка! Защото добре изпълненото представление никога не умалява писаното слово. Добре представената, със средствата на театъра и играта, книга печели на своя страна едно синкретично изкуство, което ѝ помага да достигне до своя читател. Защото възбуденото детско (и не само детско) любопитство няма да се успокои, докато не намери първоизточника… И тогава човекът, вече като читател, ще достигне до съзерцателното и интимно възприемане на авторовия свят. Достижение, което всеки автор цени изключително високо и на което се радва с цялото си същество.

Авторът на детска литература трябва да се погрижи за интересното представяне на неговото творчество. (Дори и да не успее да покрие цялата сложност на актьорско изпълнение!) Трябва да се опита да поиграе с децата, така както е играл той като дете. Искрено и честно! Да поиграе „на кукли и индианци“… За детето играта е негов естествен език. Детето се среща, наравно с възрастния, само в полето на играта. Защото само в полето на играта то може да използва всичките си творчески сили (което го прави равен с възрастния!). И също като възрастния детето става създател! Ето защо, точно в това поле на творческа игра, детето е най-възприемчиво и за новите идеи. Не за добри или лоши идеи, а за всякакви нови идеи! (За съжаление, тази истина отлично я разбират най-вече хората, които правят реклами и компютърни игри…)

Авторът иска да внуши идеите от книгите си. За да постигне тази цел, когато представя своите книги пред деца, той трябва да използва изразните средства на театъра и детската игра. И тогава детето ще се заслуша и засмее. Ще се заиграе. Играта ще му достави удоволствие и то ще разбере, че в книгите има удоволствие! Само това усетено на практика удоволствие може да го поощри да намери начин и да се отдаде на самото четене. Да открие книгата и да я прочете…

И тогава авторът ще си е свършил работата наистина добре!

Трудният въпрос: нормален процес ли е читателите да намаляват? Има ли изобщо такова нещо като значителен спад в интереса към книгите?

Не, не мисля че има спад на читатели. Напротив, смятам че никога в света не се е чело толкова много. А в това, че никога не са се издавали толкова много книжни томове, ме подкрепя и статистиката. Просто в момента сме много  и прекалено излишно информирани за това къде колко се чете. Читателите не намаляват, те се увеличават. Както казвам аз: Децата четат, родителите не четат и това е истинският проблем. Ако родителите не четат, няма защо да въздишат, че децата им не са четящи. Как може да се възпита четящо дете? Лесно! За това говорят моите три закона на детското четене. И забележете, в тези три закона родителят е онзи, който трябва да направи усилието, а не детето!

Трите закона на детското четене на Весела Фламбурари:

 

  1. Във всеки дом да има библиотека! Може да е мъничка, но да я има. Тази библиотека да съдържа реални, телесни, а не виртуални книги.
  2. Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва! От това следва детето непрекъснато да изживява родителите си като четящи хора… да ги вижда с книга в ръка. Колкото повече детето вижда големите в поддържаща книгите ситуация, толкова повече ще им подражава… тоест – толкова повече ще чете.
  3. Да се чете на детето на глас. Не само за „Лека нощ!“, а винаги когато е възможно. Дори когато детето вече може да си чете само, родителят да продължи да чете на детето си на глас. Да се достига дори до крайност и да се продължи четенето на глас, докато възрастният може, независимо колко е пораснало детето.

Конкурира ли се в някакъв аспект „Горната земя“ с други издателства в България? Ако е така, кажи по няколко добри думи за конкуренцията?

В България има издателства, издали прекрасни книги. Между тези чудесни книги има и книги за деца. А измежду прекрасните книги за деца има и книги от български автори и художници. Но няма друго издателство, което поддържа фокус САМО върху българската детска литература. В този смисъл не мисля, че имаме истинска конкуренция.

Как би определила дейността, насочена към детското четене в България? Специализирани сайтове, внимание от страна на журналисти, частни и държавни организации. Кои са лидерите, кои са недооценените и къде съжаляваш, че тази дейност е започнала да замира?

Мдааа… това е дълъг въпрос и заслужава също толкова дълъг отговор. Разбира се, мога да отговоря и кратко: Дейността, насочена към детското четене, е спорадична и кампанийна. Точка! Не че има лошо в това. Напротив – хубаво е, че има хора, които помагат много. Като Фондация „Детски книги“ или Националният фестивал на детската книга в Сливен. Всъщност тези две институции очертават интереса и на общинско, и на частно ниво. Но институцията, която я няма почти никаква, когато говорим за детски книги, е централизираната държава. Тя, централизираната ни държава, в лицето на министерствата, някак не забелязва детската литература или я смята за маловажна. Мдааа… неглижирането на част от културата обаче не е безопасно… Никога! Парите, които българските правителства отпускат за култура, наука и образование през последните години, са в много пъти по-малко от парите, отпускани за отбрана. Интересно! А нали точно културата и образованието се грижат за това народът да не се обърква кой е? Извън културата и образованието (с тях пряко е свързана и науката) няма друг механизъм, който да се грижи за опазването на националната идентичност на един народ. А ако идентичността ни просто изтлее и се изгуби, то какво точно ще брани нашата прескъпа държавна отбрана? Можем лесно да махнем с ръка и да отбележим, че отбраната е въпрос на национална сигурност и политика… А и какво общо може да има творчеството за деца с политиката? Ето какво имам предвид: Всяка мисъл, която се интересува от опита, традицията, вечните ценности, смисъла, чувствата и опита на човека, е политическа. Защото всички тези мислички заедно организират човешкото общество. А животът на обществото е политика. Обществото ни е кълбо, навито от нишките на нашите мисли и действия, и нищо не може, тнито трябва да бъде пренебрегвано за сметка на друго. Иначе изпадаме в абсурда на крайностите. А крайностите не са само липса на равновесие. Крайностите са липса на мисъл въобще. Действие по инерция…

Е, детската ни литература съществува заради търсенето на смисъла и интереса към чувствата и емоциите на българския народ. Детската ни литература черпи от българския опит и традиция. А това я превръща в ценност за нашето общество, поне толкова, колкото е ценност за обществения ни живот – политиката. Тоест българската детска литература е неотменима ценност за българите. Как се поддържа и развива тази ценност? Почти никак. Така е по-лесно… А добрите примери не са малко по света. Мога веднага да направя известен паралел с Гърция (където живея) и с Швеция (където живях цялата 2012 година).

Въпреки огромната криза ДДС-то върху гръцките автори е само 6%. В момента се обсъжда наредба, според която може да се даде възможност на малките книжарници сами да определят цените, на които биха искали да продават книгите, с които работят. (Такава мисъл би се сторила кощунствена на българските издателства, които държат монопол над цените си. Но би била много полезна за един свободен пазар и за лесното предлагане на книгата на един сравнително нископлатежоспособен читател.)

В Швеция, където се чете повече, а и хората са платежоспособни и да си купят книга не е проблем,  ДДС-то върху шведските (и въобще скандинавските) автори е нулево. Което означава, че издателствата имат неразбиваем стимул да издават и рекламират автори от собствената си националност (и от Скандинавието). И те, без съмнение, го правят успешно. Остава им само да изберат най-добрите. В Швеция дори кметствата и библиотеките имат програми, които спонсорират изцяло издаването на детски книги от шведски автори.

В горния смисъл – някои от основните неща, които трябва да станат у нас, са: Българската държава да установи национална позиция по повод книгите, написани от български автори, и убийственото ДДС върху българските автори да се намали чувствително.

Книги, автори, инициативи и събития, свързани с „Горната земя“?

Втората половина на ноември 2017 г. излязоха трите първи книги от нашето росно и прясно ателие. Първата е на автор, който е добре познат на читателите на „Сборище на трубадури“. Става дума за Калоян Захариев. По мое поръчение Калоян написа роман за малки и големи тийнове. Романът е съвременен и приключенски. Ако на някого му се разхожда до Тибет, Индия и разбира се Вануату (Знаете ли къде е Вануату? Да! Блазе ви, аз лично не знаех!), нека вдигне високо ръка. Романът е весел и готин, също като автора си. Освен че е много интересен, романът разполага и с много черно-бели картинки, нарисувани от един младичък, суперски и разбира се – български художник, който се казва Петко Хаджийски. Наистина! Има картинка пред абсолютно всяка глава и по нещичко накрая на всяка глава. Много е забавно.

Втората книга е мой малък фентъзи роман. Малък и написан за по-мънички хлапета. От такива, на които все още четат на глас, до такива, които са вече тийнове, но все още в началото на тийн възрастта. Романът е нарисуван целият от друга младичка красавица и супер-художничка. Казва се Нели Друмева и е също българка. И като казвам целият – романът е изрисуван абсолютно надлъж и шир, а картинките, при това, са от цветни по-цветни. Направо си е приказен.

Третата ни книга е книжка-играчка. Мекичка и шита. Казва се „Бебето“ и освен игри с копченца и платчета, съдържа и тринайсет стихчета на Дора Габе.

Кога и къде море/въздухоплавателите и почитателите на приказното могат да открият „Горната земя“?

Вече направихме една премиера в Детски отдел на Столична библиотека на площад Славейков – премиерата и на трите ни първи книги накуп, заедно с премиерата на самото ателие-издателство. Който може – да идва на следващите! А иначе сме си на сайта на издателството: upper-earth.com

Феновете вече ни знаят и на страницата на ателието-издателство във Фейсбук, която си работи нормално и вече е събрала един куп почитатели. Благодаря виии! Както благодаря на „Сборището“! И разбира се, на теб, Петьо! Ей, и да си знаете: Петьо Тушков също е от нашите автори… Ами да, той пише страхотно хубаво и нямаше как да му се размине моето писателско поръчение, нали? Само имайте малко търпение, само малко търпение…*

Цунки на всички!


Бележки

* Бел. от П.Т.: Весето не ми разреши да махна последните изречения, с което, разбира се, напълно обезоръжи намерението ми да звуча като Мистър сериозен интервюиращ.

 

представянето като театър
Весела Фламбурари и децата

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.