Ърнест У. Хорнънг

Правото е на притежателя

разказ

 
 

– Е, как ти се струва? – попита Рафълс.

Преди да му отговоря, прочетох още веднъж обявата. Беше в последната рубрика на „Дейли Телеграф“ и гласеше следното:

 

Две хиляди лири възнаграждение

Горепосочената сума може да бъде получена от всеки, който има качествата да изпълни една трудна мисия с готовност да поеме и известен риск. Кандидатстване: с телеграма до „Секюрити“, Лондон.

 

– Струва ми се най-необичайната обява, която е била отпечатана някога!

Рафълс се усмихна.

– Не съвсем, Заек. Но все пак е доста необичайна, признавам.

– Виж само сумата!

– Несъмнено е голяма.

– И мисия, и риск!

– Да, комбинацията е най-малкото глупава. Но истински оригиналният момент е, че искат да се кандидатства с телеграма на пощенски адрес! Има нещо в човека, намислил това, както и в играта му; само с една дума ликвидира милионите, които отговарят всекидневно на пуснатите обяви, ако намерят пари за марка.

Моята телеграма ми струва цели пет шилинга, но предплатих и отговор.

– Да не искаш да кажеш, че си кандидатствал?

– Разбира се! Искам да получа две хиляди лири не по-малко от всеки друг! – отвърна Рафълс.

– И си написа името?

– Е, не, Заек. Не го направих. Истината е, че надушвам нещо интересно и незаконно, а ти знаеш колко съм предпазлив. Подписах се като Гласпул, с пощенски адрес улица „Кондуит“ 38, г-н Хики – това е шивачът ми; като изпратих телеграмата, отидох при него, за да му кажа какво да очаква. Обеща да ми прати отговора в мига, когато го получи. Няма да се изненадам, ако вече пристига!

И той излезе, преди в стаите да отекне повторното почукване на вратата, а след миг се завърна с разгърната телеграма и лице, което говореше за новини.

– Представяш ли си? „Секюрити“ е Адънбрук, адвокатът на полицейския съд – осведоми ме той. – Иска да ме види моментално!

– А ти познаваш ли го?

– Само по име. Силно се надявам да не е чувал за мене. Именно него осъдиха на месец и половина, защото бе действал на ръба на закона в случая „Сътън-Уилмър“; всички се чудеха защо не го заличиха от адвокатския регистър. Наместо това той се сдоби с първокласна клиентела от съмнителни типове, така че всеки мошеник, изпитващ някакво безпокойство, тича право при Бенет Адънбрук. Вероятно тъкмо той е човекът, притежаващ безочието да публикува подобна обява, а е и единственият, способен да го стори, без да буди подозрение. От неговата компетентност е, но в дъното се крие нещо съмнително. Странното е, че самият аз отдавна си бях намислил да се обърна към Адънбрук в случай на нужда.

– И сега отиваш при него, така ли?

– На мига – отвърна Рафълс, докато четкаше шапката си. – Заедно с тебе.

– Но аз дойдох да те взема, за да обядваме!

– Ще обядваш с мен, след като посетим тоя приятел. Тръгвай, Заек, а по пътя ще измислим какво да ти е името. Гледай да не забравиш, че аз се казвам Гласпул.

Господин Бенет Адънбрук притежаваше солидна кантора на улица „Уелингтън“ в Странд и отсъстваше, когато пристигнахме; но беше отишъл само „оттатък пътя – до съда“, така че след не повече от десет минути се появи чевръст, бодър и решителен наглед мъж, излъчващ голяма увереност и дори жизнерадост. Щом видя Рафълс, той широко отвори черните си очи.

– Господин… Гласпул? – възкликна адвокатът.

– Така се казвам – нагло и безучастно потвърди Рафълс.

– Обаче не и в „Лордс“, докато играете крикет! – иронично подхвърли другият. – Драги ми господине, твърде често съм виждал да отстранявате батера, за да греша!

За миг Рафълс изглеждаше изпълнен с яд, но после сви рамене и се усмихна, а усмивката премина в леко циничен смях.

– Значи дойде време да ми го върнете! – рече той. – Е, не мисля, че има нужда от обяснения. Не желая да си призная, но не правя достатъчно впечатление със собственото си име, това е положението, а искам да получа обещаните хиляди лири!

– Две хиляди – поправи го адвокатът. – А на мен ми трябва тъкмо човек, който е склонен да действа под чуждо име, така че това не бива да ви безпокои, драги ми господине. Въпросът обаче е много личен и с конфиденциален характер – каза Адънбрук и втренчи поглед в мене.

– Несъмнено – съгласи се Рафълс. – Само че имаше нещо и за риск?

– Да, работата включва известен риск.

– Тогава със сигурност три глави ще са по-добре от две. Казах, че искам да получа първите хиляда лири, а този мой приятел иска другите хиляда. И двамата отвратително сме го закъсали, така че или заедно ще се заемем с тази работа, или никой няма да участва. Искате ли да знаете как се казва той? Заек, според мене му кажи истинското си име!

Намерих визитка за господин Адънбрук и той я погледна, като подигна вежди. После взе да барабани с пръсти по нея, а смущението му се изрази в озадачена усмивка.

– Истината е, че изпитвам затруднение – призна накрая той. – Вие сте първите, който ми отговориха. Хора, на които е по джоба да изпращат дълги телеграми, не четат с нетърпение обявите в „Дейли Телеграф“, но от друга страна пък не очаквах да ми отговорят такива като вас. Честно казано, като си помисля, не съм сигурен, че вие сте подходящите кандидати за мене – мъже, които членуват в прилични клубове! По-скоро възнамерявах да се насоча към… Към категорията на авантюристите.

– Ние сме авантюристи – тържествено заяви Рафълс.

– Но уважавате закона?

Черните очи на Адънбрук хитро проблеснаха.

– Не сме професионални мошеници, ако това имате предвид – усмихна се Рафълс. – Освен ако не попаднем в безизходица; тогава сме готови да направим доста неща, за да вземе всеки по хиляда лири. Нали, Заек?

– На всичко сме готови – измънках аз.

Адвокатът удари с ръка по бюрото.

– Нека ви обясня какво искам от вас. Няма начин да ми откажете. Не е законно, но отклоняването от закона е заради добра кауза и клиентът ми е готов да плати за това. В случай на провал той ще плати за опита; все едно сте получили парите още щом се съгласите да поемете риска. Клиентът ми е сър Бърнард Дебънам от Брум Хол, Ешър.

– Познавам сина му – отбелязах аз.

И Рафълс го познаваше, но не каза нищо, само ме погледна с неодобрение. Бенет Адънбрук се обърна към мене:

– Значи се радвате на привилегията да познавате един от най-завършените млади непрокопсаници в града, който е fons et origo – източник и първопричина на цялата неприятност. Щом познавате сина, може би познавате и бащата, поне ви е известно реномето му, и при това положение няма нужда да ви казвам, че е голям особняк. Живее сам в една съкровищница, достъпна само за неговите очи. Казват, че притежава най-хубавата колекция живопис в цяла Южна Англия, макар че никой не я е виждал, за да може да го твърди; картини, цигулки и мебели – това е неговото хоби; несъмнено той е много своенравен.

Никой не би отрекъл, че има много странности в начина, по който се държи към сина си. Години наред той му плащаше дълговете, а неотдавна, без каквото и да е предупреждение, не само че отказа да го върши повече, но и напълно спря издръжката на младежа. Ще ви кажа какво се е случило, но най-напред трябва да ви осведомя, или да ви припомня, че защитавах младия Дебънам заради една неприятност преди година-две. Отървах го, а сър Бърнард ми плати щедро и без отлагане. Не ги чух, нито ги видях повече допреди един ден миналата седмица.

Адвокатът примъкна стола си по-близо до нас и се наведе напред, с ръце на колената.

– Миналата седмица във вторник получих телеграма от сър Бърнард и веднага го посетих. Чакаше ме на алеята пред къщата и без да каже каквото и да е, ме поведе към картинната галерия, която беше заключена и с угасени лампи. Вдигна щорите на един прозорец и безмълвно ми посочи рамка без картина. Мина доста време, преди да откопча и дума от него. Накрая ми каза, че това е рамката на една от най-редките и ценни картини в Англия, дори в света: оригинален Веласкес. Проверих го – добави адвокатът – и се оказа съвсем вярно; ставаше дума за портрет на инфанта Мария-Тереза, смятан за едно от най-великите произведения на художника, на второ място след портрета на един от римските папи – така ми казаха в Националната галерия, където знаеха наизуст историята на картината. Твърдят, че е направо безценна. А младият Дебънам я е продал за пет хиляди лири!

– Не може да бъде – подхвърли Рафълс.

Попитах кой е купувачът.

– Законодател от Куинсланд на име Крагс – почитаемият Монтагю Крагс, член на Съдебния съвет, ако трябва да кажем пълната му титла. Не че знаехме нещо за него до вторник; дори не знаехме със сигурност дали младият Дебънам е откраднал картината. Но той се отбил да иска пари в понеделник вечерта, било му отказано, затова ставаше пределно ясно, че си е помогнал по горепосочения начин – заплашил беше с отмъщение и така и станало. Всъщност, когато го издирих в града във вторник вечерта, той си призна по възможно най-безочливия начин. Обаче отказа да ми съобщи кой е купувачът, а за откриването му отиде времето до края на седмицата, но наистина го открих, а оттогава насам си прекарвам чудесно! Напред-назад между Ешър и „Метропол“, където е отседнал куинсландърецът, понякога по два пъти на ден, със заплахи, предложения, молитви, увещания, и нито едно не свърши работа!

– Но случаят несъмнено е ясен, нали? – отбеляза Рафълс. – Продажбата е незаконна, можете да му дадете парите и да го принудите да върне картината.

– Именно, но не и без да се предприеме някакво действие и да стане публичен скандал, а моят клиент не желае да бъде изправен пред подобно нещо. Предпочита дори да изгуби картината, отколкото цялата история да стигне до вестниците; лишил е сина си от наследство, но няма да го очерни; все пак обаче на всяка цена иска да си върне картината и тъкмо там е проблемът. Аз трябва да му я осигуря или с почтени, или с нечестни средства. Дава ми картбланш по въпроса и съм склонен да смятам, че би добавил и чек, който аз да попълня, стига да го поискам. Предложи чек на австралиеца, но Крагс просто го скъса на две; и двамата възрастни господа са образи, а както стоя между тях, все някой ще ме побърка!

– Значи затова сте дали обява във вестника? – попита Рафълс с все същия безизразен глас, който бе решил да използва по време на разговора.

– Направих го като последна възможност.

– А от нас искате да откраднем картината?

Беше великолепно казано; червенината заля Адънбук от корените на косата до яката.

– Знаех си, че не сте подходящи! – простена той и разгорещено продължи. – Изобщо не си мислех за хора от вашата класа! Но не става дума за кражба, а за връщане на открадната собственост! Освен това сър Бърнард ще плати на Крагс пет хиляди лири веднага, щом картината е в ръцете му; но вие разбирате, че старият Крагс иска да се раздели с нея толкова, колкото го иска и сър Бърнард. Не, не, това просто е едно рисковано начинание, ако щете – авантюра, но не и кражба!

– А рискът?

– Плащаме за него – повтори той.

– Не и достатъчно – поклати глава Рафълс. – Добри ми господине, помислете си какво е това за нас. Споменахте за нашите клубове – не само че ще ни изритат от тях, но и ще ни хвърлят в затвора като обикновени обирачи! Вярно, че сме в затруднение, но просто не си струва на тази цена. Удвоете заплащането и аз веднага ставам ваш човек!

Адънбрук се поколеба.

– Според вас ще се справите ли?

– Ще се опитаме.

– Но вие нямате…

– Опит ли? Не би могло да се каже…

– И наистина сте готови да поемете риска за четири хиляди лири?

Рафълс ме погледна. Аз кимнах.

– Ще го поемем – каза той, – независимо от шанса!

– Обаче не мога да искам от клиента си чак такива пари – твърдо заяви адвокатът.

– Значи не бива да очаквате, че ще рискуваме.

– Сериозно ли говорите?

– Един Господ знае!

– Да речем, три хиляди, ако успеете?

– Нашата цифра е четири, господин Адънбрук.

– Тогава ако се провалите, няма да вземете нищо.

– Или двойно, или се отказваме! – извика Рафълс. – Такава е играта. Толкова!

Адвокатът отвори уста, надигна се, после отново седна на стола и дълго време гледа изпитателно Рафълс, но нито веднъж не хвърли поглед към мене.

– Позната ми е тактиката ви – замислено каза той. – Отбивам се в „Лордс“ всеки път, когато имам един час почивка, и виждам как играете – отново и отново. Да, със силен удар отстранявате батера по-добре от всеки друг в Англия. Не съм забравил последния мач „Джентълмени и играчи“, гледах го. Способен сте на всякакви номера, на всякакви! Склонен съм да си мисля, че ако някой е в състояние да отстрани стария австралиец… По дяволите, според мен тъкмо вие сте човекът за това!

Сделката бе финализирана в „Кафе Роял“, където Бенет Адънбрук настоя да бъде домакин на един разкошен обяд. Помня, че изпи полагаемото му се шампанско нервно и неудържимо, като човек под голямо напрежение, и не се съмнявам, че му оказах морална подкрепа, като не по-малко се наслаждавах на питието, но Рафълс, който винаги е бил пример за подражание в подобни ситуации, се въздържаше повече от обичайното и в резултат беше много лоша компания. И сега е пред очите ми: вперил очи в чинията, мисли ли мисли. Виждам и адвоката – взираше се ту в него, ту в мене, обзет от опасения, така че се постарах да го извадя от заблуждението, като го гледах окуражаващо. В края на обеда Рафълс се извини за своята разсеяност, помоли да му донесат разписанието на влаковете и ни уведоми, че възнамерява да хване влака в 3:20 до Ешър.

– Моля да ме извините, господин Адънбрук – каза той, – но ми хрумна нещо, което засега не бих искал да споделям. Може да приключи с фиаско, затова предпочитам да не го обсъждам с никого от двама ви. Трябва обаче да говоря със сър Бърнард, така че не бихте ли написали един ред за мен на визитката си? Разбира се, ако желаете, можете да ме придружите и да чуете какво имам да кажа, но всъщност не виждам особен смисъл в това.

Както обикновено Рафълс постигна своето, макар че когато излезе, си пролича, че Бенет Адънбрук е ядосан, а в голяма степен аз също споделих раздразнението му. Можах обаче да го уверя, че Рафълс е своеволен и потаен по природа, но че сред познатите ми няма друг, който да е и наполовина толкова дързък и целенасочен; що се отнася до мене, имах му безусловно доверие и всеки път го оставях да постъпва така, както намери за добре. Не се осмелих да кажа повече дори за да разсея неприятните опасения, с които знаех, че си тръгна адвокатът.

Този ден не видях повече Рафълс, но когато се преобличах за вечеря, дойде следната телеграма:

„Бъди си вкъщи утре от пладне нататък. Не си ангажирай останалата част от деня. Рафълс“.

Телеграмата бе изпратена от гара Уотърлу в 6:42.

Значи Рафълс се беше върнал в Лондон. В един по-ранен стадий от отношенията ни аз щях да го издиря на мига, но вече проявявах повече разум. Телеграмата му означаваше, че той не желае да бъде в моята компания нито тази вечер, нито на идната сутрин, но че щом поиска да се срещнем, ще го видя достатъчно скоро.

И аз наистина го видях към един часа на другия ден. Гледах дали не иде от прозореца към улица „Маунт“, когато бясно носещата се двуколка, с която пътуваше, спря, а той скочи от нея, без да каже и дума на кочияша. Посрещнах го подир минута на вратата на асансьора и той буквално ме натика обратно в жилището, като извика:

– Пет минути, Заек! Нито миг повече!

Със замах свали палтото си, а после се тръшна на най-близкия стол и каза задъхан:

– Доста бързам, защото не разполагам с никакво време! Нито дума, докато не ти разправя какво свърших. Вчера докато обядвахме, съставих плана за действие. На първо място трябваше да стигна до въпросния Крагс, а в стая на хотел „Метропол“ не може да се влезе с взлом, трябва да се уреди отвътре. Така че първият проблем беше как да стигна до този човек. Можеше да използвам само един предлог – нещо, свързано с тази благословена картина, за да видя къде я държи и тъй нататък. Е, не можех да отида и да го помоля да ми я покаже, защото проявявам любопитство, нито можех да се появя като втори представител на другото старче, и тъкмо разсъжденията как да го направя ме лишиха от дар слово по време на обеда. Но преди да станем, вече виждах кой е начинът. Намерех ли копие на картината, можех да помоля за разрешение да я сравня с оригинала. По тази причина заминах за Ешър – за да проверя дали съществува копие; вчера следобед останах час и половина в Брум Хол. Там нямаше копие, но се оказа, че копия съществуват, налице са! Защото самият сър Бърнард е позволил да бъдат направени две, откакто притежава картината. Той откри адреса на художниците, така че прекарах останалата част от вечерта в издирване на самите художници. Те обаче бяха рисували по поръчка; едното копие е изнесено извън страната, а все още съм по следите на другото.

– Значи все още не си се срещнал с Крагс?

– Видях го, сприятелихме се. Той е по-странният образ от двамата, но и двамата си струва да бъдат проучени. Тази сутрин ковнах желязото – отидох при него и лъгах, както Анани, и добре, че го направих: старият обесник заминава утре с парахода за Австралия. Казах му, че един художник иска да ми продаде копие на известната „Инфанта Мария-Тереза“ от Веласкес и че съм ходил при предполагаемия собственик на картината, но съм разбрал, че е била продадена на него. Трябваше да видиш лицето му, когато чу това! Смръщеното му старо лице се озари от усмивка донемайкъде и той попита: „А, да не би старият Дебънам да се е съгласил с продажбата?“ Отговорих му утвърдително и той продължи да се усмихва поне още пет минути. Толкова бе доволен, че направи тъкмо онова, което очаквах: показа ми голямата картина – за щастие изобщо не може да се каже, че тя е с големи размери, – както и кутията, в която я държеше. Метална кутия за карти, в която е пренесъл тук плановете на земите си в Брисбън; при това ме попита кой би предположил, че в нея има и картина на стар майстор. Обаче е сложил на кутията нова ключалка „Чъб“, а пък аз успях да задоволя интереса си към ключа, докато той се наслаждаваше на платното. Стиснах восъка в ръка и днес следобед ще си извадя дубликат.

Рафълс си погледна часовника и подскочи, защото ми бил отделил минута в повече.

– Между другото – добави той, – налага се да вечеряш с него в „Метропол“.

– Аз ли?

– Да, не се плаши толкова. И двамата сме поканени, аз се заклех, че и ти ще бъдеш се мене. Приех и от твое име, но аз няма да присъствам.

Гледаше ме пакостливо, с очи, светнали от скрити помисли. Помолих го да сподели каква идея има.

– Вечерята ще бъде в личната му гостна – каза Рафълс, – съседна на спалнята. Трябва да го задържиш на масата възможно най-дълго, Заек, говорѝ през цялото време!

Веднага прозрях плана му.

– Ще вземеш картината, докато вечеряме?

– Да.

– Ами ако те чуе?

– Няма да ме чуе.

– Ами ако все пак те чуе?

Направо се разтреперих при тази мисъл.

– Ако ме чуе, ще последва сблъсък и толкова – каза Рафълс. – В „Метропол“ не може да се използва револвер, но със сигурност ще си нося „спасителен пояс“.

– Но това е отвратително! – извиках аз. – Ще седя и ще разговарям с напълно непознат човек, докато ти действаш в съседната стая!

– По две хиляди на човек – тихо каза Рафълс.

– Кълна се, че смятам да се откажа!

– Не и ти, Заек! Познавам те по-добре, отколкото ти се познаваш – рече Рафълс, облече си палтото и си сложи шапката.

– Кога трябва да съм там? – изпъшках аз.

– В осем без петнайсет. Ще пристигне телеграма от мен, която гласи, че не ми е възможно да дойда. Австралиецът е ужасен събеседник, няма да ти е трудно да поддържаш разговора, но гледай по възможност на всяка цена да го отклониш от неговата картина. Ако предложи да я видиш, кажи, че трябва да си тръгваш. Той заключи грижливо кутията днес следобед и в това полукълбо няма причина на света, заради която да я отключва отново!

– Къде да те намеря, когато си тръгна?

– В Ешър. Надявам се да хвана влака в 9:55.

– Но нали ще може да те видя днес следобед? – развълнувах се аз, защото ръката му бе на дръжката на вратата. – Не съм получил и половината нужни указания! Зная, че ще объркам всичко!

– Не и ти – отново каза Рафълс, – но аз ще го объркам, ако се забавя още. Предстои ми дяволски голямо тичане. Няма да ме откриеш вкъщи. Защо не дойдеш и ти в Ешър с късния влак? Един вид, да донесеш последните вести. Ще кажа на стария Дебънам да те очаква – той ще даде подслон и на двама ни. Боже! Ако си получи картината, едва ли ще престане да ни угажда!

– „Ако!“ – изпъшках аз, докато той си взе довиждане – скован от безпокойство, поболял се от страх, напълно достоен за съжаление, обзет от истинска сценична треска.

Защото в крайна сметка от мен се искаше само да изиграя ролята си, а при положение, че Рафълс се провалеше в нещо, в което никога не се беше провалял, при положение, че той – организираният и безшумно действащият – за пръв път се окажеше несръчен и не успееше да се справи, то на мен ми оставаше само „да не спирам да се усмихвам и да бъда злодеят“. През половината следобед упражнявах тази усмивка. Разигравах предполагаеми откъслеци от хипотетични разговори. Набелязвах си истории. Прегледах в клуба книга за Куинсланд. Когато накрая стана 7:45, аз вече кимах на – може да се каже – възрастен господин с малка гола глава и увеличило се чело.

– Значи вие сте приятелят на господин Рафълс? – рече той, втренчил доста грубо в мене светлите си очички. – Знаете ли къде е? Очаквах да се появи по-рано, за да ми покаже нещо, обаче той не дойде.

Очевидно и телеграмата му не беше дошла, така че моите притеснения започваха отрано. Не бях виждал Рафълс от един часа насам и казах истината с възможната за случая наслада. Още докато говорехме, на вратата се почука – най-после беше телеграмата, и след като я прочете, куинсландърецът ми я подаде.

– Повикали го извън града! – промърмори той. – Близък роднина се разболял внезапно! Какви близки роднини има той?

Не ми беше известно и за миг потръпнах от страх, изправен пред риска да си измислям, но после отговорих, че не съм се запознавал с негови близки, така че отново се почувствах окуражен от своята искреност.

– Мислех, че сте първи приятели – подхвърли Крагс с (както си въобразих) просветващо в очичките му подозрение.

– Само светски – обясних аз. – Никога не съм бил у тях.

– Е, сигурно не е имало начин – изръмжа той. – Не разбирам защо първо не дойде, за да вечеря. За мен е изключено да ида до нечий смъртен одър, без да съм вечерял; ако ме питате, това си е мъчение. Е, значи се налага да вечеряме без него, а той в крайна сметка ще трябва да го кара, както дойде. Нали нямате нищо против да натиснете звънеца? Предполагам, че знаете защо ме посети приятелят ви? Съжалявам, заради самия него, че няма да го видя повече. Рафълс ми хареса, невероятно ми допадна. Той е циник. Харесвам циниците. И аз съм такъв. Който и да е зле – майка или леля, – надявам се да стигне дотам, че да ритне камбаната.

Обединявам примерите от разговора, макар че навремето те несъмнено не бяха свързани и на места бяха изпъстрени с мои реплики. Това запълни промеждутъка до поднасянето на вечерята, а аз си изградих представа за мъжа, която се потвърждаваше с всяка следваща негова дума. Създаденото впечатление сложи край на всички угризения за моето предателско присъствие на масата. Австралиецът беше от най-ужасните типове – от тъпите циници, поставящи си за цел да коментират жлъчно всичко и всички; с това демонстрираше единствено просташко неуважение и присмех, лишен от интелигентност. Зле възпитан и информиран, по една щастлива случайност той (така твърдеше) забогатял от поскъпване на земята; обаче беше коварен, както и лош, защото злорадства, докато не се задави, заради несполуките на не толкова хитрите спекуланти по време на същото покачване на цените. Дори и днес не изпитвам особени угризения заради отношението си към почитаемия Дж. М. Крагс, член на Съдебния съвет.

Никога няма да забравя в колко мъчително положение се оказах, когато с едното ухо слушах моя домакин, а с другото се ослушвах за Рафълс! Веднъж го чух, макар че междинната врата не беше сгъваема, а от старомодния вид, и при това не само че беше затворена, а и върху ѝ имаше спуснати надиплени завеси; готов съм да се закълна, че го чух. Разсипах чашата си с вино и взех да се смея с цял глас на някаква вулгарна забележка на моя домакин. Ала макар да напрягах слух, не долових нищо повече. По-късно, за мой ужас, когато келнерът най-накрая се оттегли, самият Крагс скочи на крака и без да каже дума се втурна в спалнята си. Останах като вкаменен, докато не се върна.

– Стори ми се, че се затваря врата – рече той. – Трябва да ми се е счуло… Въобразил съм си… Доста се уплаших. Каза ли ви Рафълс за безценното съкровище, което държа тук?

Най-после стана дума за картината; до този момент поддържах разговора за Куинсланд и забогатяването му. И сега се опитах да го върна на тази тема, но нямах успех. Беше си спомнил за нечестно придобитото притежание. Казах, че Рафълс ми го е споменал, което му послужи за отправна точка. С конфиденциалната словоохотливост на човек, който се е нахранил прекалено обилно, Крагс се впусна в любимата си тема, а аз погледнах покрай него към часовника. Беше само десет без петнайсет.

Общоприетото благоприличие не ми позволяваше да си тръгна веднага, затова останах седнал (още бяхме на портвайна) и научих какво първоначално бе амбицирало неудържимо домакина ми, за да се сдобие с онова, което той с доволство наричаше „стар майстор, който е като истински, автентичен, двувитлов кораб с два комина и обшито с медни листове дъно“: „да натрие носа“ на свой съперник законодател с „картинни интереси“. Но дори сбитото изложение на неговия монолог ще представлява пълна досада; стига само да кажа, че той приключи с неизбежното – поканата, от която се бях опасявал цяла вечер.

– Настоявам да я видите. В съседната стая е. Елате!

– Не сте ли я опаковали? – побързах да попитам аз.

– Само съм я заключил, което стига.

– Моля ви, не си правете труда!

– Нищо подобно! – рече той. – Елате.

Тутакси разбрах, че по-нататъшна съпротива ще събуди още по-голяма подозрителност към мене заради предстоящия миг всичко да се разкрие. Затова го последвах в спалнята, без да протестирам повече, и изтърпях най-напред да ми покаже металната кутия, оставена в един ъгъл; Крагс се гордееше с хитростта си да използва този контейнер и аз си помислих, че никога няма да спре да възхвалява невинния му вид и солидната ключалка. Стори ми се, че мина безкрайно дълго време, докато пъхне ключа в нея. Чу се прещракване и сърцето ми спря да бие. В следващия миг извиках: „Божичко!“

Защото платното си беше на мястото, между плановете!

– Помислих си, че ще се сащисате – каза австралиецът, измъкна картината и я разгъна, за да ми я покаже. – Голяма работа, а? Кой би помислил, че е нарисувана преди двеста и трийсет години? Обаче е нарисувана тогава, повярвайте ми! Каква радост ще е да видя лицето на дъртака Джонсън, като му я покажа! Скоро ще спре да се хвали с колекцията си. Та тази картина струва колкото всички картини в колония Куинсланд, взети заедно! Струва петдесет хиляди лири, момчето ми, а аз я купих за пет!

И той ме смуши в ребрата; изглежда сякаш му се искаше да ми довери още неща, но изражението ми го спря, той се ухили и потърка ръце.

– Ако вие реагирате по този начин, как ли ще се почувства дъртакът Джонсън? Дано вземе да се обеси на собствените си прътове за окачане на картини!

Един Господ знае какво съумях да кажа най-накрая. Първо изгубих ума и дума от облекчение, а после продължих да мълча по съвсем различна причина. Нов прилив на емоции ми върза езика. Рафълс се беше провалил, беше се провалил! Дали пък аз нямаше да успея? Или беше твърде късно? Имаше ли начин?

– Довиждане! – каза Крагс и за последен път погледна картината, преди да я навие на руло. – Довиждане до Брисбън!

Само каква възбуда ме обзе, когато той затвори кутията!

– Това бе за последен път – продължи той и връзката ключове издрънча, докато я прибираше в джоба си. – Оттук отива право в стаята, която служи за сейф на кораба!

За последен път! Защо не можех да го изпратя в Австралия само със законното съдържание на скъпоценната му кутия! Де да можех да успея в това, в което се беше провалил Рафълс!

Върнахме се в другата стая. Нямам представа нито колко дълго, нито за какво ми говори той. За този час подходящото питие беше уиски със сода. Аз едва докоснах чашата си, но Крагс погълна огромно количество, и когато го оставих към единайсет, говореше несвързано. А последният влак от Уотърлу за Ешър беше в 11:50.

Взех двуколка, за да ида до жилището си. След тринайсет минути вече бях отново в хотела. Качих се нагоре по стълбите. В коридора нямаше никого. Замалко останах на прага на гостната, долових хъркане, идващо отвътре, и си отворих с ключа на австралийския господин, който бях взел без всякакви усилия.

Крагс не се помръдна. Изтегнал се беше върху канапето и спеше дълбоко. Но за мен – не достатъчно дълбоко. Напоих носната си кърпа с хлороформа, който носех, и леко я сложих върху устата му. Две-три похърквания и мъжът се вцепени.

Махнах кърпата и извадих ключовете от джоба му.

След по-малко от пет минути върнах ключовете обратно, а платното увих около тялото си под инвърнеската пелерина. Преди да тръгна, пийнах малко уиски и сода.

Лесно хванах влака – толкова лесно, че треперих цели десет минути в първокласния вагон за пушачи, обземан от ужас при всяка стъпка по перона; докрая ме мъчеше безпричинен ужас.

Накрая се облегнах, запалих цигара и светлините на гара Уотърлу останаха някъде назад. Някакви мъже се прибираха след представление. И досега си спомням техния разговор. Бяха разочаровани от комичната опера в театър „Савой“ и говореха с носталгия за дните на „Престилката“ и „Търпение“. Един си тананикаше няколко такта и започна спор за мелодичността на „Търпение“ и „Микадо“. Мъжете слязоха на гара Сърбитън и аз останах насаме с триумфа си за още няколко опияняващи минути. Само като си помислех, че съм успял там, където Рафълс се е провалил!

От всички наши приключения това беше първото, в което изигравах водеща роля, а беше и най-малко недостойното. Нямах съзнателни скрупули – в крайна сметка бях ограбил крадец. При това го бях направил съвсем сам – ipse egomet!

Представях си Рафълс – изумлението и радостта му. Щеше да има по-добро мнение за мен в бъдеще. А и въпросното бъдеще щеше да бъде по-различно. Всеки щеше да разполага с две хиляди лири – със сигурност достатъчно, за да започнем начисто, като честни хора, и всичко това – благодарение на мене.

Ликуващ, аз изскочих на гара Ешър и взех един закъснял файтон, който чакаше под моста. Обзет от неимоверна възбуда, съзрях Брум Хол, където на първия етаж все още светеше, и докато се качвах по стълбището, предната врата се отвори.

– Помислих си, че си ти – весело каза Рафълс. – Всичко е наред. Разполагаш с легло. Сър Бърнард чака да ти стисне ръката.

Неговото добро настроение ме разочарова. Но го познавах: беше от мъжете, които се усмихват най-широко и в най-мрачния миг. Прекалено добре го познавах вече, за да се излъжа.

– Взех я! – извиках аз в ухото му. – Взех я!

– Какво си взел? – попита Рафълс и отстъпи крачка назад.

– Картината!

– Какво?!

– Картината. Той ми я показа. Наложило се е да тръгнеш без нея, разбрах го. Затова реших аз да я взема. Ето я!

– Я да видим… – мрачно каза Рафълс.

Отметнах пелерината и разгънах платното, което бях увил около тялото си. Докато го правех, един стар господин с невзрачен вид се появи в хола, спря и се вгледа в мен, повдигнал вежди.

– Не изглежда ли доста нова за творба на стар майстор? – попита Рафълс.

Гласът му прозвуча странно. Единственото, което допуснах, беше, че завижда на успеха ми.

– Така твърдеше Крагс. Аз почти не я погледнах.

– Е, погледни я сега. Внимателно я погледни. Кълна се, че сигурно е по-добро копие, отколкото си мислех!

– Значи е копие?! – извиках аз.

– Това е копието – отвърна той. – Копието, което осигурих, след като обиколих цялата провинция. Фалшификатът, който разнасях насам-натам, докато, както сам си се уверил, не се озова при Крагс; той можеше да го направи щастлив за цял живот. А ти отиваш и го задигаш!

Онемях.

– Как го постигнахте? – поинтересува се сър Бърнард Дебънам.

– Уби ли го? – попита язвително Рафълс.

Не го погледнах. Обърнах се към сър Бърнард и разказах историята си на него – с пресипнал глас, развълнуван, защото полагах всички усилия да не се разстроя. Но докато говорех, аз се успокоих и завърших единствено с чувство на горчивина, както и с подмятането, че друг път Рафълс би могъл да ми казва какви са намеренията му.

– Друг път ли? – мигновено извика той. – Драги Заек, говориш, като че ще си  изкарваме прехраната с кражби!

– Надявам се това да не се случи – усмихна се сър Бърнард, – защото вие двамата несъмнено сте твърде дръзки младежи. Да се надяваме, че моят приятел от Куинсланд ще постъпи така, както е казал, и ще отвори кутията с плановете едва след като се завърне. У дома ще го чака моят чек и аз много бих се изненадал, ако обезпокои отново някого от нас.

С Рафълс не говорихме повече, докато не влязохме в приготвената за мен стая. А и тогава не горях от желание да го направя. Но той ме последва вътре, улови ръката ми и каза:

– Заек, не ме съди толкова строго! Истината е, че страхотно бързах и изобщо не знаех дали ще намеря навреме онова, което търся. Пада ми се, че ти си отишъл и си развалил едно от най-успешните неща, които съм постигал някога. Колкото до сътвореното от тебе, приятел, позволи ми да ти кажа, че не те смятах способен за такова нещо. В бъдеще…

– Не ми говори за бъдещето! – извиках аз. – Цялата тая работа ми е омразна! Направо ще се пръсна!

– И аз – заяви Рафълс, – само че след като забогатея.

 

Превод от английски: Огняна Иванова

 

---