Кино | Телевизия Откъси

Предговор към „Загадките и времената на „Българан е галант“ от Петър Кърджилов

Фрагмент от корицата на „Загадките и времената на „Българан е галант“
Художник на корицата: Константин Жеков

 

Тази тема е тъмна и болезнена
и дори по особен начин криминална.

– Цветан Стоянов,
„Геният и неговият наставник“

 

Имало едно време един филм… Нарекли го „Българан е галант“, а премиерата му била обявена за „сензация“. Но и тя като всяко чудо минала за три дни и си заминала. Сетне лека-полека потънала в забвение. Хората забравили дори датата, на която се била състояла. Но след време решили да си я припомнят. Защото осъзнали, че става дума за рождението на не какъв да е филм, а на първия български игрален филм! Който на всичкото отгоре взел, че се изгубил (навярно безвъзвратно) из дебрите на отминалите години…

Спомена за него най-напред се заема да възстанови Васил Димитров Гендов (1891–1970) – актьорът, който по волята на Фортуна изпълнява главната мъжка роля в уникалното екранно творение. Още през 1924 г. той написва материала „Как правихме „Българан е галант“, отпечатан в сп. „Киновестник“1. Така на бял свят се появява най-ранното свидетелство за произхождението на филма, оказал се комедия. Четвърт век по-късно Васил Гендов, който междувременно си е извоювал статута на „създател“, „родоначалник“ и „патриарх“ на родното кино, завършва мемоарите си, озаглавени „Трънливият път на българския филм 1910–1940“2. В тях той уверява, че е не само изпълнител на главната роля в „Българан е галант“, но е и негов „идеолог“ (предложител на идеята), сценарист (драматург) и режисьор (постановчик). Тъкмо като безусловен автор, неоспорим създател и пълновластен „господар“ на кинокомедията Васил Гендов твърди, че тя е заснета и показана за първи път през 1910 г. – на 16 май („когато се започнаха снимките“3) и на 22 юни, „когато се даде премиерата… в „Модерен театър“4. Така чак в края на 1949 г. биват „заковани“ и „производствената“ година, и премиерната дата на „Българан е галант“. Оттук нататък вече фиксираните дати започват да се повтарят от всеки, посягащ към темата, да се „копи-пействат“, мултиплицират и дори сакрализират…

До 28.ІІ.1960 г., когато Александър Драганов Александров (1926–2009) публикува във в. „Работническо дело“ статията си „Първите крачки на българското киноизкуство. Нови данни“. В нея киноисторикът недвусмислено отбелязва: „Документите, с които разполагаме, показват, че кинокомедията „Българан е галант“ действително е била прожектирана у нас, но… почти пет години по-късно. Вероятно тя е била снета в края на 1914 г. или в началото на 1915 г., а премиерата ѝ се е състояла на 25 януари (12 ст. ст.) 1915 г.5.

изрезка от вестник
Статията на Александър Александров във в. „Работническо дело“ (28.ІІ.1960)

Така възникват две противоречиви становища, които остават вградени в темелите на познанието за първия български игрален филм до ден днешен. Едното е на „патриарха“, подкрепено от публичните изявления на цяла дузина други съвременници и даже свидетели на събитието, ала непотвърдено от поне едно веществено доказателство (вестникарско обявление, документален източник, архивен материал или какъвто и да е реален артефакт). Другото е на „киноведа“, основаващо се на поредицата от рекламни съобщения, появили се през януари 1915 г. в софийския периодичен печат, посочващи недвусмислено премиерната дата на филма – 12 януари 1915 г.* Две противоречиви, ала равностойни по своята историческа стойност становища, според които между времето на направата на „Българан е галант“ (засвидетелствано от Гендов) и времето на най-ранния му показ (документиран от пресата) лежат цели четири години и шест месеца (че и малко отгоре). Темпорален отрязък – загадъчен, необясним и дори абсурден от гледна точка и на тогавашната, и на сегашната филмопроизводствена и филморазпространителска практика. Истинска бездна, „черна дупка“, чието съществуване пък навежда на мисълта, че първият български игрален филм ще да е бил реализиран (както логично предполага Александър Александров) през 1914 г. – но едва ли „в края“ на годината, а най-вероятно през лятото или ранната ѝ есен.

Излиза, че през цялата 2015 г. ние, българите, сме чествали 100-годишнината на нашето игрално кино, отбелязвали сме подобаващо неговото начало, празнували сме рожден ден, без да знаем рождената дата на юбиляря!?

Ето защо си позволих да поставя за мото на предговора изречението, с което големият български литературовед Цветан Стоянов (1930–1971) започва своята книга „Геният и неговият наставник“, разглеждаща сложните взаимоотношения между великия руски писател Фьодор Михайлович Достоевски (1821–1881) и оберпрокурора Константин Петрович Победоносцев (1827–1907) – един от крайните консерватори в Русия през втората половина на XIX в. „Тази тема е тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална – пише Цветан Стоянов. – Тя не може да не занимава въображението на всеки, който обича Достоевски, да не го дразни със своята загадка.“6

Извадени от конкретния контекст, тези думи биха могли в пълна степен да се отнесат и към най-голямата „мистерия“ в историята на българското художествено кино, свързана при това с неговото начало – появата на първия ни игрален филм. Защото се оказва, че цял век след сътворяването на „Българан е галант“ все още няма конкретни отговори на редица въпроси, отнасящи се до годината на неговото заснемане и датата на неговия премиерен показ, до идентифицирането на неговите продуценти и автори, а дори и до категоричното установяване на националната му принадлежност!

И то при положение, че през споменатия цял век десетки родни киноисторици са се опитвали да навлязат в дебрите на тази „тъмна“ тема – предпазливо, с повишено чувство за отговорност, полагайки максимални усилия, влагайки експертни умения, професионални качества, опит и талант. Те ясно са осъзнавали риска, който поемат пред обществото, чувствително към изследванията, засягащи неговите корени – макар в случая да става дума както за сравнително неотдавнашен социокултурен факт, така и за невръстна наука, каквато е историята на българското кино. Защото народът ни ревностно тачи своите рождени дати, отбелязва ги подобаващо, а доскоро дори с гордост вплиташе някои от тях в герба на държавата си. За съжаление, строгият научен подход често бе разпъван между две крайности – емоционално-приповдигнатата патриотарщина и националния нихилизъм. Стремежът към истината бе спъван от догми и идеологеми, характерни за годините както на „преходния период“, така и на „развития социализъм“. Макар че (според манифеста на френските „нови историци“) изследователят на миналото не бива да „налага“ върху него „съвременни идеологически схеми“, нито да „въвежда в някогашните събития днешна чувствителност“, но у нас и се „налагаше“, и се „въвеждаше“. Именно смесването на познанието и политиката доведе дотам, че и до днес да няма конкретни отговори на основните въпроси, свързани със съдбата на „Българан е галант“.

Въпреки положените усилия родното кинознание знае обидно малко за първия български игрален филм – звучи парадоксално, но е факт! Върху главите на изследователите на националното ни кино продължава да тегне – не толкова заплашително (като Дамоклев меч), колкото обвинително (като размахан от Клио пръст), цяла куп от „фундаментални“ питания относно „болезнената“ тема: кога, от кого, къде, как и защо е заснет „Българан е галант“? Отговорите не могат да бъдат открити дори в най-компетентните научни публикации и енциклопедични трудове – там се „въртят“ едни и същи факти, които се преексплоатират и преекспонират. За сметка на други, които се премълчават, игнорират, подценяват – или поради незнанието относно тяхното реално съществуване, или защото противоречат на определена теза или хипотеза. Трети данни не само се „заобикалят“ и неглижират, но и биват напълно отричани! Четвърти се преиначават. Има и пето – откровените лъжи, витаещи около участта на филма – плод най-често на идеологически предразсъдъци… Така „картинката“ се замъглява, изопачава. Тази нерадостна „парадигма“ (казано претенциозно) принуждава проф. Александър Грозев с примирение да заключи: „С „Българан е галант“ е свързана може би най-драматичната загадка в историята на националното ни кино“, забулена „с достатъчно неясноти и взаимно изключващи се сведения, които предизвикват и днес припламвания на дискусии и остри полемики“, диспути, спорове и „сериозни разногласия сред историците“7.

Тях нямаше да ги има, ако данните бяха налични, обилни и категорични. Но те не са. Това е проблемът – информационният недоимък. Той е този, който не позволява да се преодолее противоречието (противопоставянето) между едно субективно и лесно уязвимо възпоминание и един реален и трудно оспорим факт. Тъкмо многочислените неизвестни раждат „романтичната историография“ (терминът е на проф. Николай Генчев). Тъкмо тази „патова ситуация“ дава повод на член-кореспондент Неделчо Милев да обобщи: „Българската кинолетопис се лута между мемоарно митотворчество и исторически факти“8.

„Мемоарно митотворчество“ дал Господ. Проблемът е, че липсват „исторически факти“. Нито един от захваналите се с тази „тъмна“ тема, към които се присламчвам и аз – авторът на настоящата книга, нагазил отдавна в „сумрачната зона“, не знае всичко за „Българан е галант“. Нито един от остро полемизиращите киноисторици не познава всички появили се през изминалото столетие материали, отнасящи се (директно или индиректно) за творбата – публикувани или непубликувани (ръкописни), архивирани или неархивирани, достоверни или не… И това е нормално – абсолютното е приоритет на Бога, то е един от неговите атрибути. Всеки изследовател на „Българан е галант“ притежава едва част от информацията за филма и затова ползва единствено нея. Ето защо само за годината на неговото заснемане съществуват паралелно поне две версии, затова са и споменатите „дискусии“, „полемики“ и „сериозни разногласия“. Но и това е нормално. Не е нормално обаче да се примирим с липсата на факти, не е нормално вечно да тънем в информационен мрак…

Воден и от професионалната амбиция да разпръсна тази тъма, и от суетното желание да не разочаровам споменатата Клио – защото тя е не само музата на историята, но и тази, която прославя, и от призива (приписван на Жана д’Арк): „Кой, ако не аз, кога, ако не сега“, през последните тридесетина години се опитах да събера накуп наличната информация за „Българан е галант“. Оказа се, че тя не е чак толкова оскъдна, както обичайно се твърди, но е разпръсната, разпиляна на десетки, на стотици места – по страниците на вестници и списания, из мемоари и лична кореспонденция, в официални документи и бюрократични преписки, съхранявани в библиотеки, държавни и градски архиви, музеи, филмотеки… Дълго се рових из прашасалите книжа, за да изтръгна от забравата част от тази информация. Изчетох я, подредих я хронологически, анализирах я според интелектуалните ми възможности. Така (с течение на времето) се понатрупа „Българаниадата“ – сведенията относно „Българан е галант“, очертаващи „трънливия“ път на познанието за филма през годините, а и проследяващи неговата съдба (колкото се може по-подробно и обстойно). Така (с течение на времето) се получи книгата, която държите в ръцете си…

Изложеното в нея не е малко, даже е много. Но въпреки това не е всичко, свързано с „Българан е галант“ и неговите създатели. Едно от многото лица на познанието е смирението – великият Сократ го е изрекъл: „Аз знам, че нищо не знам“. Изложената информация е обективна, достоверна, но не е цялата истина за филма (за абсолютното и неговия носител вече стана дума). Но пък е необходимото, задължителното градиво за основата на бъдещи изследвания по темата. Без нея те няма да са възможни. Изложената информация дава отговор на въпросите: Какво знаем за „Българан е галант“? Колко знаем? Откъде го знаем? От кого го знаем? Тя повежда мисълта и към отгатването на „загадките“, надничащи зад останалите питания: кога, от кого, къде, как и защо е заснет първият български игрален филм? Цялата истина за него обаче може да излезе наяве само ако се познават „времената“, в които той е бил сътворен. Стремейки се да възкреся разглежданата епоха, си позволих включването на колкото се може повече подробности за нея в книгата, която написах така, че да бъде възприета не толкова като история на „Българан е галант“, колкото като история на българското кино в периода 1908–1915 г.

Увлечен в работата, попрекалих с многословието, но пък извървях моя път и стигнах донякъде. Но той се оказа само част от Големия път, събраната информация – само част от Истината. Необходима, но не и достатъчна. Въпреки това трудът ми не би трябвало да отиде нахалос. Защото съм убеден, че все някой от обитателите на идното ще продължи да притуря в раклата на „Българаниада“. Пътят му също няма да е лесен, но ще бъде малко по-гладък, а и по-скъсен. Благодарение на тази книга, в която сбрах каквото можах – заради Истината („Истината, цялата истина и нищо друго освен истината“), а и за възхвала, за прослава на онези, вградили съдбите си в историята на българското кино! Нека бъде свята паметта им!

В крайна сметка се оказа, че „исторически факти“, свързани както със „създаването на първия български игрален филм“, така и с неговата по-сетнешна съдба, съществуват! Те не лежат заровени под египетски пирамиди и древни тракийски могили, а си кротуват (по-точно, кротували са си) върху прашасалата хартия на стари вестници и списания, на архивни документи, на лична кореспонденция – в очакване на родните „киноархеолози“. За съжаление, повечето от тях (при това най-маститите) не са били особено активни в своите „разкопки“ през десетилетията. С няколко изключения, разбира се – търсачите, открили и огласили малобройните, ала реални „отпечатъци“, съхранени (предимно) върху страниците на столичните продължаващи издания и отнасящи се до филма „Българан е галант“. От тяхно име и в тяхна памет, вдъхновен от мисълта на проф. Грозев, че „историята, както се знае, се гради изключително върху факти и документи“9, ще си позволя да изложа добросъвестно тази безценна информация, започвайки от самото начало – с премиерата…

 

Бележки

* Датите в книгата са посочени според използваните през ХХ в. в България календари – Юлианския (т.нар. стар стил), действал до 31.ІІІ.1916 г. включително, и Григорианския (т.нар. нов стил), валиден за периода след тази дата. Разликата между тях през XIX в. е 12 дни, а през XX и ХХІ в. – 13.
1 Гендов, В. х. Как правихме „Българан е галант“. – Киновестник, 1924, № 8, с. 2.
2 Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940 (ръкопис). Портфейл БНФ, 1949. 283 с.
3 Пак там, с. 56, 57.
4 Пак там, с. 55.
5 Александров, Ал[ександър]. Първите крачки на българското киноизкуство. Нови данни. – Работническо дело, г. ХХХІІІ, № 59, 28.ІІ.1960, с. 4.
6 Стоянов, Цветан. Геният и неговият наставник – идейните отношения между Достоевски и Победоносцев: една скрита страница от историята на патернализма. София: Издателство на Отечествения фронт, 1978, с. 15.
7 Грозев, Александър. Киното в България. Част І (1897–1956). София: Фабер, 2011, с. 80, 85.
8 Милев, Неделчо. Аферата Гендов: аз оправдавам… – Култура, № 5, 8.ІІ.2002, с. 8.
9 Грозев, Александър. Киното в България. Част І…, с. 89.


корица
„Загадките и времената на „Българан е галант“ от Петър Кърджилов, издателство „Марин Дринов“ 2017. Прочетете цялата книга.

Проф., д.изк. Мая Димитрова за „Загадките и времената на „Българан е галант“:

„Предметът на настоящото изследване е съдбата на първия български игрален филм „Българан е галант“. След пространни дългогодишни проучвания в библиотеки, архиви, музеи, филмотеки д-р Петър Кърджилов е успял да събере на едно място стотици отзиви за филма, разпръснати по страниците на вестници и списания, да издири мемоари и лична кореспонденция, да „разсекрети“ официални документи и административни преписки… За да струпа планина от познание, позволила му да даде аргументиран отговор на въпросите: кога, от кого, къде, как и защо е заснет „Българан е галант“, какво всъщност знаем за филма? Същевременно авторът съумява да очертае контурите на кинематографичния живот в България (и в София, и в провинцията) през разглеждания период (1908–1915), да възкреси „времената“, родили „Българан е галант“. Затова и бих охарактеризирала труда му като кратка история на седмото изкуство у нас, и то за период, оставал дълги години встрани от полезрението на родната киноисториография. Кърджилов успява да „извае“ и образа на Васил Гендов – изпълнителя на главната мъжка роля в „Българан е галант“, неговия евентуален „идеолог“ (автор на идеята), сценарист и режисьор. Тъкмо „трънливият път“ на този „пионер“, „родоначалник“, „баща“ и дори „патриарх“ на българското кино е „сюжетната линия“, която не само отвежда в крайна сметка до истината, но и „стопля“ инак безпристрастното проучване, превръща го в увлекателно четиво, което се „гълта“ на един дъх. По този начин авторът намира най-прекия път към читателя – и то най-вече младия…“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.