Отговорен редактор за публикацията: Деница Венкова
Йоанна Нейкова
Белият хотел
рецензия
Написан през 80-те години на миналия век, „Белият хотел“ на Д. М. Томас не може да бъде жанрово определен еднозначно. Текстът прескача границите на конвенционалния роман и отива отвъд, за да съвмести привидно несъвместимото. Експерименталният подход на автора обединява различни техники на писане – всяка част предлага нов поглед, само за да бъдат събрани всичките нишки в една точка – Белият хотел.
Концептуално обединяващи са теми, белязали и разтърсили първата половина на 20 век – от появата на психоанализата до Холокоста и последиците от Втората световна война. Действията от романа имат голям времеви и пространствен обхват, проследявайки трансформациите, както на героите, така и на цяла Европа. Фигурата на Зигмунд Фройд безспорно хвърля сянката си върху текста на Д. М. Томас. Създаването на връзка между психоанализата и литературата не е нещо необичайно – самият Фройд посяга към литературни произведения, за да онагледи някои от теориите си. Също така повечето му публикувани случаи, сред които и случаят Дора, излязал от печат под заглавието Фрагменти от анализа на случай на хистерия, събират в себе си всичко необходимо за създаването на една фикционална творба. Романът „Белият хотел“ се опитва да постигне обратния ефект – стъпващ предимно върху фикционален материал, на места текстът силно наподобява тъкмо публикуваните изследвания на Фройд. Това тънко внушение е подсилено от факта, че фигурата на психоаналитика също е персонаж в разказа. Това е резултат от една особена тенденция през 70-те и 80-те години – преосмислянето и пречупването на текстовете на Зигмунд Фройд през литературата и визуалните изкуства, използвайки именно този скрит повествователен потенциал в психоаналитичните изследвания. Но Томас не се задоволява само с това и не спира дотук, а създава един своеобразен текстов колаж, поглед към сложната и комплексна същност на човешката психика.
Композиционно романът е разделен на шест части, всяка от които съдържа едно и също ядро, но поднася нов структурен и концептуален акцент. Авторът заимства елементи от епистоларния роман, поезията, документалистиката и историята, фантастиката, за да съгради един цялостен и завършен разказ. Централната фигура, около която гравитира повествованието, силно напомня на някои от реалните пациетки на Зигмунд Фройд. Тя, подобно на тях, присъства с две имена – фрау Ана Г. и Лиза Ердман. Използването на фалшиво име не служи единствено и само за скриването на самоличността на пациентката, каквато се оказва тя, а задава една от двете имплицитно втъкани концептуални нишки на сюжета – вечната свързаност на Ерос и Танатос. Тази линия бива онагледена чрез женските образи в романа – майката и лелята, Ана и Лиза, които функционират като точки, бележещи нагона и смъртта и тяхната сдвоеност. Обединяващият елемент, преплитащ тези крайности, е топосът на Белият хотел, която задава втората концептуална нишка – горе и долу. Образът на хотела се появява в началото и края, рамкирайки повествованието, но и чертаещ измеренията по вертикала. В началото той е част от натрапчивия сън на фрау Ана Г, изпълнен с еротика и насилие, който Фройд се опитва да разтълкува. За пациентката тези епизоди с еротични сцени и безпредметна смърт представляват най-ниската точка в живота ѝ – хистерията. Вторият момент, в които се появява хотелът, е самият епилог на романа – частта Лагерът. Белият хотел като утопия post-mortem или персоналния рай на Лиза Ердман – най-високата точка. Завръщането в хотела е своеобразно завръщане в утробата, изначалното състояние преди раждането, обединението на Ерос и Танатос, Лиза и Ана, или просто метафора за нагона към смъртта.
Частта Спалният вагон извършва поредното превключване в стилово отношение и отнася наратива в 1941 г., Киев. Настъпването на нацистите е факт, предстои да се случи едно от най-големите масови изтребления на евреи през Втората световна война – екзекуциите в Бабий Яр. Частта носи елементи на документалистика, които задават един дистанциран поглед към зверствата, извършени в Украйна – разтърсващи натуралистични и брутални сцени. Смъртта на Лиза там, както и на хиляди други, повдига въпроса за хуманността и отношението към човека – етническата принадлежност като дискредитираща правото на живот. Особената двойнствена същност на Лиза – еврейските ѝ корени и християнската ѝ вяра – я изправят с нова сила пред въпросите за идентичността и дълга.
Романът на Д. М. Томас не представлява просто един експеримент между психоанализа и литература, а поглед към Европа през първата половина на миналия век през единичния случай – прочит на цялото през частното, нервозата на човечеството през хистерията на един.
Йоанна Нейкова е родена през 1995 г. и е студентка в специалност „Българска филология“ в Софийски университет. Три пъти е водеща брой на „Литературен вестник“, като има и самостоятелни публикации във вестника. Печели първо място в Деветнадесетата национална научна конференция за студенти и докторанти „Пътят на словото: идеи, идеали, утопии“ (2017 г. Пловдив). Интересите ѝ са в областта на теория на литературата, западноевропейския модернизъм и постмодернизма.
