Този текст е част от поредицата „Поглед към Галактиката“. Научете повече за нея.

 

 

 

Петър Тушков

Синият тайфун

Или един сборник
със съветски научнофантастични разкази за морето

 

 

Вместо няколко предварителни думи

Библиотека Галактика с основание може да се нарече една от гордостите на фантастиката в България. Малка, но основателна.

Почерковите илюстрации на Текла Алексиева, умелият баланс в подбора на публикациите, породената митология, явлението, която онагледява — поредицата не само рамкира световния процес и му придава ясен облик в културата ни, но и подсилва процеси, започнали много преди същинската ѝ поява.

Благодарение на „малките книжки“ фантастиката в Народната република — казано без каквато и да е сантименталност по отминалите времена и с интерес, насочен към развитието и разговора със света около нас — преживява своя дълго отлаган разцвет и за известно време, най-малкото по продажби, представителите ѝ се нареждат по влияние върху умовете ни редом с произведенията на Шекспир, Марк Твен, Томас Ман, Ги дьо Мопасан, Виктор Юго, Иво Андрич (сред много други). Малки книжки, оспорими по значимост, но несъмнени като резултат и феномен на социално-политическата среда, в която алегорията, символът, литературата са начин свободният ум на човека да опази ненакърнена способността си да вижда духовното отвъд всекидневното.

Не е случаен фактът, че след промените отначало незабележимо, а в днешно време все по-видимо в България се забелязва спад в интереса към фантастиката като жанр. Не е нормално да е така – литературата, каквато фантастиката е, винаги съдържа в себе си изумителен, приковаващ елемент, скок във въображението, който отключва способността да потиснем неверието си достатъчно дълго, за да съзрем проектираната идея във формата. Но не е случайно, защото заедно с постиженията си Библиотека Галактика по някакъв начин е успяла да сложи етикет върху цял клон от литературната изразност и така дори в този момент да я удържа в състояние на отстраненост от важните, от сериозните процеси на литературния и културния ни живот по силата на неразбиране и неспособност за запознанство, които подозрително приличат на предразсъдък

Темата е по-обширна и по-болезнена. За щастие в последно време дори има известни наченки на отърсване от застоя. Споменавам я, тъй като ми дава възможност да изясня нещо по относително разбираем начин: защо от „Сборище на трубадури“ се заехме с нелеката задача да запознаем и млади, и неизкушени читатели с всички 121 книжки от поредицата?

Вчерашната „фантастика“ не е днешната „фантастика“. Жул Верн не е Самюел Дилейни. Трите закона на роботиката не управляват поведението на героите в нито един съвременен български роман, който отчаяно опитва да отстрани от себе си празния етикет „фентъзи“ само за да бъде подминат като такъв, без да е прочетен и без да е направен опит за равноправния му прочит наред с останалите ни съвременни литературни текстове. За да разберем защо, трябва да опознаем етимологията на етикета.

Коя е първата малка книжка в тези ревюта?

„Синият тайфун“  се ражда през 1979 година (изкушавам се да кажа в сив, дъждовен ден) и не е кой знае какво, като се изключат две неща — илюстрацията на Текла Алексиева и фактът, че е книжка № 1 от поредицата, която напълно ще преобрази представите ни за послушна литература. Има уловка — книжката се преструва на „една от нас“…

Какво съдържа?

Вместо предговор, от Георги Крумов

Бомбастичен предговор, който издава висши умения за уверена навигация в опасните води на политическата конюнктура. Може да се възприеме и като умилостивяване на цензурата, и като искрен опит за осмисляне на деянието в условията на жестоката реалност, в която и един виц може да те прати да чукаш камъни.

Бягство, от Север Гансовски

Пътешествие през камбрийския период, в края на палеозойската ера — „Някаква напълно безптича територия.“ Главният герой — Стван — е същински Робинзон, но всъщност заточеник, изселен, затворник в друга темпорална зона, където има само раковини и медузи и ни един жив човек, а водораслите още не са еволюирали до дървета. Приятен поостарял, но отличен книжовен български на превода. Езикът на повестта е жив, описателен и почти никога не успява да възпре действието. Героят действа и това ни спасява от проблясъците на застой във философско отношение. В този свят „Голямата мечка беше още меченце, пъхнало лапа в косите на Вероника.“

За съжаление повестта не е публикувана в цялост (само част първа, с оригинално заглавие „Через океан“, и то със съкращения), но започва увлекателно. Имате чистосърдечното ми уверение, че ми се искаше да можех да я прочета докрай. Несъмнено „изрязването“ се дължи и на тематиката на сборника — разкази за морето, — тъй като в следващите части „Бягство“ ни пренася в различни ери от земната история.

Човекът от Пацифида, от Аркадий и Борис Стругацки

Японо-американско-пацифидска хумореска, ако ми позволите да вляза в игривия тон на руската душевност, която веднага се забелязва от темите, поведението и жизнената философия на героите в този сборник. Интересното в случая – научнофантастичен разказ, за който някой би възкликнал наивно „но това не е фантастика!“ Фантастика е, голубчик.

Мефисто, от Асколд Якубовски

История за Великия калмар! Полезни и забавни бележки под линия (вие преценете кой от двата примера какъв е, аз само малко ще ви подскажа), а мотото ми е, че бележките под линия винаги са добре дошли:

„Милтън — английски поет и публицист (1608–1674), участник в английската буржоазна революция от XVII в.“

„Архитевтис — вид калмар, достигащ дължина до 18 м.“

Има и бележки под линия, които не е зле да си запишете, защото ще ви потрябват за кръстословицата в януарския брой на сп. „Космос“ ‘80:

„Скорпена — риба от сем. костуркови.“

Едно зловещо, напълно неочаквано изречение ще въведе читателя почти незабавно в тази трагична история:

„11 април: „… Наблюдение: тук всички се ядат едни други. Най-малките биват изяждани от по-големите (раци и риби), те — от по-големите, големите биват изяждани от огромните. Храната е за този, чиято уста е голяма и с остри зъби.“

Скъпо струващ опит, от Михаил Грешнов

Разказ от типа „из живота на американците“. Ако американците имаха странни дори за славянското ухо псевдоамерикански имена. Действието започва в Калифорнийския изследователски институт — добре известното научно средище и бърлога, както се оказва, на гениален, но морално затруднен учен, посветил живота си на успеха с главна буква. Дали към края си историята няма да прерасне в категорично заклеймяване на империализма и безчовечността на капиталистическия строй? Подозренията ми, както и на оплетения в играта не съвсем невинен асистент Глен, от чиято гледна точка се води разказът, се потвърждават с пълна сила — намесват се военните. Значи милитаризъм!

В този момент от повествованието ми се струва, че изгледите за Делфина Хари не са от светлите. И се оказвам прав. Ако харесвате струпани на едно място изплакнати в съветски риванол клишета за американската култура, подхвърлено момиченце в инвалидна количка, в името на което баща му се подлага на мозъчна трансплантация, и самоубийство сред открито море а ла Мартин Идън, това е вашият разказ. Чете се на един дъх.

Господарят на залива, от Север Гансовски

Още приключенска проза от моя човек Гансовски. Нямам възражения, защото вече съм му фен. Изречението „Един папуас ми каза, че на запад от Мерауке живее чудовище, което нито един бял още не е виждал“ затвърждава запалянковщината ми и неволно правя асоциация с волните фантазии на Петър Бобев — засега предпазливо, защото не съм сигурен какво ме очаква.

Гансовски, който между другото е участвал като снайперист във Великата отечествена, не разочарова. Като същински Салгари той сякаш преживява чрез своите герои онези далечни земи, морета и приключения, до които се е докосвал като корабен прислужник и моряк: „По песъчливия бряг вървеше папуас с голям бананов лист в ръце. На фона на розовата ивица небе изглеждаше като издялан от черен камък.“ За разлика от Гансовски „Господарят на залива“ разочарова. От първоначалните интрига, приключение и мистерия остава пух и прах, докато постепенно става ясно, че главната роля на чудовището е поверена на нещо като организъм (класификацията е от вида някакъв вид енергия, трекитата знаят за какво говоря), който не може да бъде видян и съществуването му до голяма степен си остава метафизична теория. Великолепно дразнещ финал, за сметка на това!

Синият тайфун, от Александър и Сергей Абрамови

Стегнат, завладяващ разказ за екипажа на изследователски морски кораб, попаднал в най-невероятния тайфун в кариерите на капитан Артур Лепик — червенокос естонец, с рядката способност да се впечатлява изключително трудно — и научния ръководител на експедицията Рогов — виден учен, кръстосал надлъж и нашир земните морета. Само дето тайфунът може и да е от алтернативна вселена. Знам, че звучи безинтересно и поради тази причина не се притеснявам да издам тази част от сюжета. И сами можехте да се сетите — научна фантастика, тайфун, близко е до ума. Историята е сходна по изпълнение до някои от образците на „златната“ американска фантастика и не блести с недостатъци. Дори Рогов претърпява относително развитие като герой, което малко преди ненатрапливия финал подхваща читателя и го оставя нежно в бурните води на собственото му разпалено въображение, за да потърси сам отговорите на най-важните въпроси след края на историята. Преди това Рогов буквално ни е поднесъл на тепсия тези отговори: „А че е невероятно, какво от това — прескочи невероятното и тогава всичко става понятно и обяснимо.“ Според мен тези думи не са се събрали на корицата, иначе сборникът щеше да се казва така.

На Атола, от Иля Варшавски

Това ви е наградата, така че не очаквайте преразказ. „На Атола“ е кратко бижу, което ще ви помогне да се разделите с тънката книжка малко натъжени, леко разчувствани, но изпълнени с оптимизъм и вяра в човека и светлото бъдеще. Идеален финал за сборника и поне за мен въплъщение на причината да уважавам фантастиката от онзи период и от тази страна на Желязната завеса.

Крайна оценка?

Повече от благоприятна. На първо място авторите в книгата не са аматьори (споменах, че един от тях е бил снайперист във Втората световна война, но пропуснах да отбележа, че е завършил филология в Ленинградския университет и през 1979 година вече е натрупал почти трийсетгодишен опит в литературния труд).

Това е достатъчна храна за размисъл, докато човек в действителност чете текстовете и получава непосредствена представа за разказваческите техники, работата с езика, идеите, подтекста и литературния експеримент в контекста на времето и на корпуса от руски и чуждестранни творби, откъдето произлиза всеки един от разказите. „Синият тайфун“ е сборник, който независимо от услужливо, пресметливо съветското си съдържание без съмнение дава силна заявка и демонстрира заложбите на колектива от съставители, редактори и преводачи, които в следващите петнайсетина години ще докоснат върховете на стохилядните тиражи.

Но да не избързваме – предстои ни да поговорим за идните книги в поредицата, в сравнение с които „Синият тайфун“ е скромно, встъпително постижение с колебливи идейни и литературни достойнства. Примамка за неукрепналия ни вкус и подкана да се почувстваме малко по-уверено в непознатия свят на литературен клон, където законите  на категоризацията са странно различни от онези в „истинския“ свят, който току-що – и без изобщо да подозираме – сме оставили зад гърба си.

 

Следва продължение…