За илюстрация е използвана картината на Paul Klee – Gespenst eines Genies

Разказът е носител на Специалната награда на името на Агоп Мелконян – изборът на сем. Мелконян и приятели
от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2018

Герасим Симеонов

Кога да говоря и кога да мълча

разказ

Когато жена ми овдовя, се затвори в себе си. Не изпитваше желание да разговаря с никого. Отначало приятелите и роднините ѝ приеха състоянието ѝ за съвсем нормално, но след време започнаха да се безпокоят за нея, когато установиха, че то може би не е мимолетно и може би се задълбочаваше.

Тя нямаше представа за тревогите им, но дори и да имаше, не го показваше по никакъв начин. Хората си мислеха, че след кончината се е предала и се е оставила на течението, което рано или късно щеше да я отдалечи от този свят. Всеки по собствен начин опитваше да ѝ помогне да преодолее мъката и меланхолията, но уви, напъните им бяха напразни. Разбира се, в такива моменти хората винаги се държат изключително неразумно и подсъзнателно са склонни да хиперболизират всичко до предела на гротеската, да се отнасят с теб по начин, който не биха предпочели за себе си, ако са в подобна ситуация, но уви, това е нещо, на което много малко хора биха обърнали внимание и върху което биха имали желание да размишляват.

Отплеснах се. Простете.

Както и да е. Желанието им да помогнат и да се почувстват полезни не промени състоянието на жена ми. Тя остана все така затворена в себе си.

Впоследствие разбрах, че не тя е затворена в себе си, а аз. Но уви, никога не съм разбирал тези неща навреме. Виждате ли, жена ми винаги е била лъчезарен човек, отворен към музиката на света. Отворена и към мен, въпреки че аз през повечето време мълчах, а когато говорех – крещях, виках или се карах.

Сега, когато беше сама в къщата, в миговете, в които си почиваше от хорската помощ, се опитвах всячески да осъществя контакт с нея; да изтръгна причината за внезапното ѝ мълчание, но и моите опити се оказаха напразни. Сякаш изобщо не ме чуваше, въпреки че повишавах тон. Впоследствие мисля, че започна да ме забелязва, но сякаш се стряскаше от мен; затваряше очи, произнасяше едвам доловими думи, бягаше и се заключваше в спалнята, въпреки че аз можех да скрия ключа. Може би наистина се страхуваше от присъствието ми, може би, но по-скоро мисля, че ме отбягваше и се дразнеше, когато в яда си чупех порцелан и затръшвах врати. И през цялото време, докато говорех, тя не обели и дума.

Сега съм на тавана и рядко слизам долу, а и оттук гледката към комините на другите къщи е по-хубава.

Забравих.

Един ден  като от нищото, когато почти бях изгубил надежда, жена ми се обърна към мен с поглед, който сякаш ме смрази, и ме попита няма ли най-накрая да я оставя на мира и да спра да нарушавам спокойствието ѝ. От тогава съм тук горе. Повече не съм чувал гласа ѝ.

Какво да ви кажа, след толкова дълго време все още не улавям момента, кога да говоря и кога да мълча.