Библиотека Български разкази Конкурс Агоп Мелконян Конкурси

Анимус, от Йоан Иванов (разказ)

Илюстрация към разказа „Анимус“

За илюстрация е използвана картината на Paul Klee – The Lamb

 

 

 

Разказът е носител на Специална грамота на името на Агоп Мелконян – изборът на сем. Мелконян и приятели
от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2018

 

 

 

Йоан Иванов

Анимус

разказ

 

Светлина. Вдишай. Продължавай да дишаш, колкото повече мисля за това, толкова по-трудно ми става, дали някой ден няма да забравя, дали изобщо ще запомня…

 

*  *  *

Страдам от специфичен вид антероградна амнезия. Така звучи добре, някак му се придава важност и стойност, за добро или зло, то е точно обратното, то е нищото, но е всичко което имам…

Ставайки от леглото, виждам, че някой се е постарал да знам какво се случва. Четирите стени са опасани с всякакви извадки, страници и разсъждения за болестта ми. … СЕ ХАРАКТЕРИЗИРА С НЕСПОСОБНОСТТА ДА СЕ СЪЗДАВАТ СПОМЕНИ… Но аз имам спомени. Помня първото си колело, първия път, когато с татко отидохме за риба, шестия си рожден ден и голямата сладоледена торта, първия ден в училище, помня Магдалена, о Магдалена. Наричах я Маги, но името ѝ винаги носеше нещо специално. Помня, аз помня… затова е всичката тази информация. След Магдалена има откъслечни спомени, но там някъде свършва всичко, там започва тъмнината.

Поглеждам тавана и първоначално ми се струва малко грозен. Многоцветен, интересен, но някак отблъскващ. Качвам се на леглото и се вглеждам, целият е изписан с всякакви думи, които нямат смисъл една спрямо друга. РАЗЛИЧЕН. ПРИМИРИ СЕ. НЕ БЪДИ ПРЕЧКА. СЛОЖИ КРАЙ – това е написано особено грозно и разкривено. Всички почерци изглеждат различно, но все пак има някакъв общ мотив. Трябва да си отдъхна. Вълнението ми дойде твърде много за една сутрин. Ще полегна още малко, трябва да помисля.

Помня, че другите хора имаха спомени, помня как дядо ми разказваше как е срещнал баба по време на войната. Една от любимите ми истории, представях си как аз спасявам моята Магдалена. Добре, това го помня, но къде е моята борба, моето геройство, може би още не са се случили, може би е станало някакво объркване. Тогава се обръщам надясно и виждам снимка, картина. Прекрасна млада жена, червенокоса, късо подстригана. Ослепителни сини очи, толкова красиви, но все пак някак празни, нещо в тях те кара да настръхнеш, да усетиш смъртта. Облечена е в късо палто и червен шал, който обгръща неестествено напрегнатата, но все толкова изящна шия. До този ангел стои нещо, явно е човек, има същите черти. Цялата фигура е бледо подобие на личност, камо ли пък на мъж, който да заслужава такова момиче. По-скоро е като нейна сянка, но тя се е оставила това привидение да я обгърне. Изглеждат близки, явно все пак има късмет на света. Вглеждам се по-внимателно в нея и от горе на рамката е надраскано нещо, МАГДАЛЕНА, не може да бъде, това не е моята Магдалена. Тя никога не би си подстригала косата, казваше, че ще е принцеса, въпреки че се обличаше като момче, при все това все пак носеше своя собствена грация. Над „мъжа“ също има нещо, чете се по-трудно. Пише моето име, сега разбирам защо пазя тази снимка.

Гледам я от часове, а може би са минали само секунди, може би дни, времето е относително, когато твоето е спряло. Разхождам се из стаята със снимката в ръка, оглеждайки по-внимателно написаното. Всичко е истина, виждам отражението си в стъклото и сянката отвътре получава своя образ отвън. Прокарвам пръсти през лицето си и усещам провисналата брада и сбръчканото чело, косата ми стига малко под раменете. Това на снимката определено съм аз, а това явно е Магдалена, но защо не го помня? Не бих я забравил, та аз толкова я обичах. РАЗЛИЧЕН. Трябва да вярвам повече на тази стая, онзи, който я е направил, явно добре ме е познавал. Виждам маркер до леглото и пиша на тавана: ЧЕТИ И ВЯРВАЙ. може би все пак аз съм написал всичко това, но кога ?

Знам какво е животът, учил съм за това, но защо не мога да намеря истината за моя? СЛОЖИ КРАЙ… в последните мигове-вечности се спирам доста често на тези думи. Краят ми е неизбежен, защо продължавам да се лутам в тъмнината.

За бога аз дори не помня себе си, що за живот е това? Мълчание. Болка. Нямам приятели, семейство, нямам си никого, няма ме и мен. Останала ми е само някаква безполезна снимка, която не значи нищо. Опитвам се да я захвърля към стената, но не мога, има някаква сила над мен, не го заслужава. Заслужавам ли го и аз? Не съм виновен за състоянието си. Не се оправдавай! Трябва да си спомня кой съм – нищо, защо съм тук – нищо, това ми е останало, единственото сигурно нещо в живота ми е нищото, всичко, което имам.

I ден – написано е със сини букви, определено се отличава, долу има бележка:

СУБЕКТЪТ СЪХРАНЯВА СПОМЕНИТЕ СИ В РАМКИТЕ НА ДЕНОНОЩИЕТО…

Нещата се избистрят не помня снимката тогава, но я помня днес. Мога да създавам спомени в рамките на деня. Това не е никак лош,о за един ден мога да свърша толкова много, но аз имам чувството, че минаха месеци, може би съм го преодолял, или денят вече е променил своето значение, не си спомням. I ден, денят, денят е светлина, денят е слънце, слънцето. В стаята ми е светло, но не така, както си спомням, светлината е бяла и отблъскваща, усеща се някаква топлина, но тя ми действа, по-скоро като нагорещен метал по кожата ми. Зад един от листовете намирам ключ, осветлението спира. В стаята настава сумрак и очите ми трудно свикват. През друг лист нещо прозира, махам го и всичко изчезва. Няма я стаята, няма я болестта, оставаме само аз и слънцето, топлите му лъчи обливат цялото ми тяло, пробуждам се. Роден, аз плача от радост. Дори Магдалена не може да се сравнява с тази красота, моята красота, лъчите идват право към мен, само за мен… Светлината ме обича. Искам тя да ме спаси, да ме погълне, да остана в нея и да не ме връща в моя мрак.

Червено-оранжевото небе те обгръща, кара те да се успокоиш. Чувстваш как те взима и сякаш се носиш. Слънцето е моят спасител. То идва всеки ден за мен и всеки ден то е ново, по-красиво. Предава се на мрака, но винаги намира сили да изгрее пак, всеки нов ден. Всеки мой ден. Всеки мой живот. Може би аз съм слънцето и се срамувам от отражението си в лунната вечер, но знам, че няма да се откажа, че ще дам на хората надеждата, от която имат нужда. Аз ще бъда светлината…

Яркозелен лъч светва право в очите ми, падам и закривам лицето си с ръце. Седнал съм до някаква жена и гледам кръст, разпятие.

– Миличък, погледни натам.

– Добре, Мамо.

Мамо, това е майка ми, как можах да я забравя Майка ми Мария. Мамо. Мамо, виждам го, същата зелена светлина озарява мършавото тяло божие и отново светлината става ярка, чува се шум, после всичко затихва, ушите ми пищят и лежа в другия край на залата, всичко гори. Оранжево-червени пламъци обгръщат всички, но те не изглеждат уплашени, а сякаш се носят в кълбата от дим. Тогава виждам Мама, сините ѝ очи, странно напрегнатата шия е обляна в пурпурна кръв. Мамо, мамо, тя не ме чува, никой не ме чува, аз не мога да се чуя.

Спомних си, спомних си Мама, спомних си светлината, вече няма да забравя, най-после знам кой съм.

 

*  *  *

Светлина. Вдишай. Продължавай да дишаш, колкото повече мисля за това, толкова по-трудно ми става, дали някой ден няма да забравя, дали изобщо ще запомня…

 


Йоан Иванов е на седемнадесет години и е роден в Казанлък. Ученик е в математическата гимназия на града. Това е първото му участие в конкурс за литература. Това е и един от първите му разкази, дори може да се каже първият сериозен такъв. За себе си казва, че се опитва да съчетава литературата с природните науки и математиката.