Този разказ е отличен на Първо място от редовното жури
в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2018
Елена Павлова
Ръцете на паяка
разказ
Паякът печата:
Цъка-та-трака-трак. Зззззт. Трака-трака-та-цък. Ззззт.
Ръцете му тъкат ажура на моста.
* * *
Рано напролет шлеповете докарват яйцата за подпорите. Флореса е на терасата на бара и коди, но предимно гледа реката. Франки сяда до него на слънце и се мръщи:
– Какво си се зашалил такъв?
– Студено – Флореса вдига код-къвиците си, върху които е надянал плетени, вълнени. Смешен е, съзнава го. Но втъканият дек е на топло под якето, соларът – разпънат върху шала.
Шава с пръсти. В очилата си сглобява триди пъзел.
Франки не ще да остане на терасата с Флореса. Зъбите му вече тракат. Показва с палец и показалец: Ромче. Голямо. И си влиза вътре в бара.
Франки е австралийче. Готино пичле. Чираче.
Заради реката е физически в Русето. И заради него, предполага Флореса. И се подсмихва.
* * *
Флореса още може да коди, когато докарват паяка в края на април.
Вечер е на терасата. По тениска и елека с дека е, а първите стъбълца на ажура се подават от насипа на брега. Върти камерите, вместо да бачка. Вече вижда и основите на подпорите.
За паяка обаче Флореса слиза на кея.
– Изоставаш – мърмори Франки. – Имаш дедлайн. Караш през просото.
Но идва с него на кея. Заедно гледат шлепа с крановете. Гуменият борд се бута в насипа. Привързва се за основата на моста. Крановете вдигат огромните макари с намотана суровина. Слагат ги. Слагат и паяка на мястото му.
Моряците махат на Флореса и Франки.
В очилата се върти и се усуква триди пъзела на паяка. Прецизна работа.
– Готино си го написал – кима Франки.
Франки е австралийче. Готино пичле. Чираче.
И двамата знаят, че кодът на Флореса от известно време не е прецизен.
* * *
До началото на юли подпорите щръкват от водата.
Паякът е отпечатал рампата за качване и снове напречно по първите два метра. Печата неспирно: Цъка-та-трака-трак. Зззззт. Трака-трака-та-цък. Ззззт.
Ръцете му тъкат ажур от метал.
Флореса е на терасата с бира. Голяма. Декът му е увит на шапката, соларът – като цвете отгоре.
Франки донася и своята бира под чадъра.
– Почистих и сресах вчерашното – казва. – Тоя твоя код е лайно напоследък.
Флореса кима и шава с пръсти в код-къвиците. Оплаква се:
– Жега.
Изотзад го приближава някой и с все сила го тупва по изгорялото рамо:
– Цветане!
Флореса неразбиращо се мръщи. Прояснява му се.
– Сто години не сме се виждали!
– Да бе, Цецо! – Новодошлият е с брада и старомодни цайси. – А тоя морков какъв е?
– Франки. Готино пичле. Чираче – обяснява Флореса. – А това е…
– Симо съм аз – изпреварва го брадатият и обяснява на Франки: – Йор бос. Ама не знаех, дето си лайв тука. Изоставате с медицинския код, нали знаете?
– Много жега – солидарно с Флореса кима Франки.
* * *
Флореса вече почти не коди, когато жегата спада поносимо към края на август. Сред реката подпорите са изящни айфелови кули. Дантелата от рампата достига първата. Мостопаякът води метална война. Дни наред.
Флореса седи на терасата и гледа триди пъзела в очилата: как се усуква и се напасва, и накрая кликва в прецизно съвпадение. Съвършенството на кода смътно изненадва.
– Много е добър – кима. След малко: – Аз го писах.
И той води война с болничната поръчка – медицинския код. Логва се една вечер и заварва вече готов и изпратен триди пъзела, над който се е мъчил. Не е виждал Франки от няколко дни.
– Франки. Готино пичле. Чираче… – мърмори си и се подсмихва.
Мостопаякът печели войната с колоната. Флореса губи своята.
* * *
Септември: паякът е преминал втората колона. Тъче ажура на моста над средата на реката. Флореса е на етаж в болницата. Върти камерите на очилата и чака резултатите от изследванията си.
– Господин Ботев?
Франки го побутва и Флореса се сепва. Изведнъж не му се ще да влиза при доктора. Кой е господин Ботев? Шава с пръсти в код-кавицата: резултатът го покрусява. Баща му се казвал Ботьо. Ботьо Цветанов Ботев.
– Седнете – кани ги докторът. Реален. Физически. Мирише стипчиво на одеколон. – Едно пиленце ми каза, че двамата пишете специализиран софтуер за новия ни неврохирургичен робот?
Флореса се споглежда с Франки. Още по-уплашен е. Пишат ли софтуер?
– Кодим медицинско, да – кима Франки.
Браво, готино пичле. Чираче.
– Това е направо изумително – усмихва се докторът. – Опасявам се обаче, че имам лоши новини за вас, господин Ботев. На скенера се вижда забележима степен на корова дистрофия.
– Тумор? – мръщи се Флореса.
– Ранен Алцхаймер, което не е толкова страшно засега. Туморът ви обаче е глиобластом и е неоперативен за наличната техника в момента. Ще започнем с лъчетерапия…
* * *
Началото на октомври: паякът е вече до четвъртата колона. Снове неуморно и равномерно. Флореса всяка вечер го гледа. От терасата на бара.
– Пратих последната секция – казва Франки.
– Добре, пичле – кима му Флореса. – Наваксахме ли изоставането, готин? Чираче?
Франки влиза и му носи ромче. Голямо. Заварва го да си дърпа код-кавицата и да я мята през перилата.
– Не работи – крещи Флореса. – Не мога да сменя камерите с нея! – Но след малко сърдито признава. – Не помня. Как ставаше?
Паякът печата неумолимо.
Цъка-та-трака-трак. Зззззт. Трака-трака-та-цък. Ззззт.
Мостът в ума на Флореса се разплита също тъй неумолимо.
* * *
През ноември, когато паякът подминава последната подпора, Флореса вече изобщо не може да коди. Стоял е часове наред на кея да гледа моста. Влиза в бара премръзнал, с оцъклени очи.
– Компютъра ми! Кой ми е взел компютъра?
Рижаво, луничаво младежче с вълнено поло му бръщолеви неразбираемо. Флореса се дърпа и се паникьосва.
– Франки. Пичле. Чираче… – обяснява му бавно луничавият с невъзможен акцент.
– Ромче. Голямо – досеща се Флореса и се разплаква. Може би от облекчение.
* * *
В средата на ноември Франки сяда в галерията над операционната и си слага очилата, докато техниците в стерилни костюми разопаковат невропаяка долу. За първите пробни операции донасят разпечатани триди модели на пациента.
Паякът отваря черепите им, реже и печата.
В очилата на Франки се върти и усуква кодът. Прецизна работа.
Флореса по това време е на кея.
Операцията е планирана за след седмица.
Докарват го в болницата два дни по-рано. С линейка.
Невропаякът разгръща многобройните си ръце.
Горе в галерията Франки си слага очилата.
* * *
Тази нощ дантелата от рампата достига отсрещния бряг.
Цъка-та-трака-трак. Зззззт. Трака-трака-та-цък. Ззззт.
Печатат паяците.
Елена Павлова е автор на над 25 книги-игри и 9 „нормални“ книги, и носителка на множество награди от конкурси за къс разказ. Пише изцяло в областта на научната фантастика, фентъзито и хоръра. Между 1987 и 2004 г. печели най-разнообразни награди от конкурси за разказ и дори два пъти – за роман. През следващите няколко години Елена продължава да публикува разкази в сборници за българска фантастика, заедно с Петър Станимиров работи върху цикъла „Пръстенът на нибелунга“ (адаптации по оперите на Вагнер); излезе и дългоочакваният й авторски сборник „Две луни“. Редовно участва и е селектирана в ежемесечните четения на „Истории от някога“. Член е на клуба на писателите на хорър „Лазаръс“.