За илюстрация е използван фрагмент от картината на George Frederic Watts и асистенти – Hope
Този разказ е отличен на Второ място от редовното жури
в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2018
Мартин Петков
Завръщане
разказ
Белите пръсти на сестрата се открояват като тебеширена рисунка върху пожълтялата му кожа. Те придържат изтънялата китка на мъжа, докато финото устройство просветва приглушено и отчита еритроцитните стойности в кръвта му. Очите ѝ апатично следят облаците, които са започнали да свиват гнезда по върховете на най-високите борове.
– Ще вали – казва сестрата. – По–добре да влезем вътре.
Застинал в платнения шезлонг, едва забележим под карираното, вълнено одеяло, мъжът сякаш не я чува. Сестрата пуска ръката му и тя ляга на облегалката, слива се с нея. Двете, ръка и облегалка, изглеждат невъзможно стари и някак сродни. Покрити с петна и ръждиви линии, те приличат на късове от древен папирус, които са започнали да губят смисъла и предназначението си.
Сестрата се навежда напред, натиска едно от копчетата на скенера и отскубва сензорните пипала от плътта на мъжа.
– Нека да се приберем. Става студено.
Думите ѝ политат във въздуха, минават покрай стареца, трополят за кратко по изгнилите дъски на верандата и потъват в цепнатините между тях. Той не отговаря. Знае, че дъжд няма да вали. Както и че няма да ѝ позволи да го прибере във вилата. Трябва да бъде тук, навън. Защото тази вечер ще си дойде неговият син.
* * *
Еда ме погледна изпитателно, като че ли наистина очакваше отговор от мен, прибра скенера, записа нещо в тефтерчето си, въздъхна дълбоко и с демонстративно чаткане на токчета се отправи към кухнята. Чудото вътре в мен се усмихна. Всъщност то се усмихваше още от сутринта. Малкия скоро щеше да си бъде тук. От колко време не го бях виждал? Трийсет години? Четиресет? Дали щях да го позная? Глупости, разбира се, че щях. Та нали това беше Малкия. Моя малък.
Стиснах зъби и се опитах да завъртя глава наляво. Леко, съвсем леко. Аха, ето го плета, зад който някога минаваше асфалтовият път, старите пчелни кошери, чудно как досега не са се разпаднали, ето я и ливадата, полегата, изровена, все още зелена, обрасла в храсталаци и бурени.
Трябва да е бил на пет или шест години, най-много на седем. Учеше се да язди на същата тази ливада. И беше горд, истински горд, когато за пръв път му разрешихме да се качи на „черния мъжки кон“. Малкия винаги го наричаше така – черният мъжки кон. Това беше неговият начин да го отличи от далеч по–дребните кобилки, да не говорим за понитата. Задължително искаше да язди най-големия кон, да препуска най-бързо от всички и да стигне възможно най-далече. Е, сега вече със сигурност е успял. Няма по-далече от космоса.
* * *
Сестрата потропва със съдовете в кухнята. От време на време наднича през прозореца, но на верандата всичко си е същото. Парализираният старец, залязващото слънце и облаците, които сякаш са се закачили за онези борове. Облаците са толкова ниско, че над тях, като на картина, се наслагват широка ивица чисто, тъмносиво небе и бледите очертания на изгряващия полумесец.
Докато изважда приборите от чекмеджето и разпределя храната на порции, Еда несъзнателно напряга слуха си. От време на време се спира без причина, оглежда се и после пак продължава работа. Причува ѝ се шум от възглавница на приближаващо такси, струва ѝ се, че нечия ръка хлопва вратата на транспортната кабина, но не, няма нищо. Заблудила се е. А и най–вероятно никой няма да дойде. Само инатливият старец ще измръзне на верандата. Тя преглъща поредната си въздишка, взима подноса с храната и излиза от кухнята.
* * *
Дори зеленикавата каша, наречена вечеря, сега ми се струва поносима. Или апетитът ми е решил да се завърне? Едва ли, не и на моята възраст.
Спомням си, че и Малкия дълги години нямаше никакъв апетит. Хапваше разсеяно по два-три залъка и бързаше да се измъкне навън. Обичаше да играе футбол, при това съвсем сам, пращаше топката със силни шутове до другия край на поляната, тичаше след нея, отново я изритваше и отново се втурваше подире ѝ. Или се отпускаше на въжетата на люлката с отметната назад глава. Или пък се катереше по увисналия клон на ореха отсреща и после седеше скрит сред листата му чак до залез слънце.
Вечер отивах в стаята му, лягах до него и му четях от книгата, която той предварително беше избрал. Малкия заспиваше още на първата страница, но аз продължавах да чета. Защото му бях обещал. Мъжка дума.
* * *
Вилата потъва в мрак. Високо над нея изгряват звезди и това изглежда успокоява сестра Еда. Дъжд няма да вали. Тя сяда в хола и включва телевизора. По паното се разливат наситени цветни картини. Светлината минава през прозорците и стига почти до ръба на верандата, а оттатък, над задрямалата поляна, е увиснала тежка, незавършена месечина.
Очите на мъжа отвън са впити в нощните сенки, пълзят по разкрачения силует на люлката, по кривата черта, в която се е превърнал орехът, взират се в каменната пейка и в тъмния овал на отдавна спадналата топка, но не откриват нищо. Жълтеникавата му ръка продължава да лежи върху олющената облегалка на шезлонга и само пръстите някак са успели да се свият и да се съберат в шепа.
* * *
Денят, когато Малкия дойде да се сбогува. Естествено, вече не беше малък, а стърчеше цяла глава над мен. Седяхме ето там, на скамейката до люлката, а в главата ми натрапчиво се повтаряше рефренът: „Синовете си отиват, захващат своята битка“. Малкия беше забил поглед в земята и не смееше да ме погледне.
– Кога? – бях попитал аз.
– Скоро – беше отвърнал той. – Първо трябва да минат процедурите по адаптация.
– Значи скоро – прошепнах. И добавих: – Не ти липсва смелост.
Малкия не отвърна нищо, може би дори не ме беше чул. Аз също замълчах. Така или иначе, беше си го наумил и знаех, че няма да се откаже. Но какво щеше да стане после? Дали някога космосът щеше да го пусне обратно?
Седяхме така още дълго, а накрая той каза:
– Ще се върна. Обещавам. – И думите му прозвучаха като отговор на моя неизречен въпрос.
Подритнах топката, която се търкаляше в краката ни.
– Мъжка дума?
– Мъжка дума – кимна той и за пръв път през този ден ме погледна в очите.
* * *
Еда изключва телевизора и гаси светлините в хола. До края на дежурството ѝ остава съвсем малко. След около час тя ще нарами голямата си черна чанта, ще грабне поизтърканото палто от закачалката и ще притича до транспортната кабина, за да се прибере у дома.
Сестрата прави няколко крачки в тъмното, спира край прозореца и поглежда навън. Сега само двата кухненски правоъгълника хвърлят оскъдна светлина върху верандата. Старецът, разбира се, е там, стои си точно, както го е оставила след вечеря. Тя въздъхва и понечва да се обърне, ала в този миг нещо привлича вниманието ѝ.
Хартиените пръсти на мъжа са оживели. Те потропват ритмично по страничната облегалка, та-там, та-там, та-та-там, все по-силно, ноктите се забиват в изхабеното дърво и оставят по него невидими резки. Очите на стареца блестят. Еда се опитва да проследи погледа му, извиква тихо и затиска устата си с ръка.
Някъде там, на границата между сумрачно и съвсем тъмно, се е появил мъглив, издължен силует. Звездните лъчи се концентрират в очертанията му и го изпълват, прибутват го бавно напред и той в началото несигурно, а после все по–уверено започва да пристъпва към стареца.
* * *
Гледах как звездите слизат на земята. Гледах как се събират накуп. После купът помръдна, разтегна се и няколко точици в него засветиха по-ярко. Дългият орехов клон се разклати и изскърца в тишината. Топката се изпълни с въздух, търкулна се, отскочи от дървения праг на верандата и се върна назад. Въжетата на люлката се раздвижиха като махало на стар часовник.
В ушите ми забучаха далечни, непознати урагани. Сърцето ми блъскаше и подскачаше в накъсан, натрошен ритъм, та-там, та-та-там. Чудото в мен се усмихваше повече от всякога.
Усетих – как се издигам над шезлонга и политам в безтегловност, чух смеха на Малкия и потънах в прегръдката му сред хиляди прашинки бяла светлина. Най-сетне, беше се завърнал, беше си дошъл у дома.
Мартин Петков е автор на истории с фантастичен елемент. Има две самостоятелни книги, а също така и няколко публикации в периодични издания, антологии, алманаси и сборници с фантастична проза.