Библиотека Български разкази

Метроромантично, от Милена Милева (разказ)

Илюстрация към разказа на Милена Милева
Метроромантично

 

Милена Милева

Метроромантично

разказ

 

Петър стискаше гладкия продълговат предмет в ръката си.

– Трябва да го направиш, идеята е страхотна – прошепна Ирена в ухото му.

– Не съм сигурен, много е странно – отвърна той, също така шепнешком.

– Напротив. Затова, като видя обицата, я вдигна. И не ѝ я даде – логично посочи тя.

– Просто се поколебах, това е – отбележи Петър.

– Не, знаеше много добре какво трябва да направиш. Хайде де, от месец ги гледаш как се обикалят и разминават. Трябва им малко помощ. Няма да те оставя на мира, докато не го направиш.

– Направи го ти, де! – сопна се Петър. Ирена го погледна с тъжна усмивка:

– Знаеш, че ти трябва да го направиш. Иначе няма да се получи.

Петър въздъхна, погледна първо момичето с червена коса, после момчето със спортното зелено яке. Те наистина бяха един за друг. И се харесваха. От повече от месец ги виждаше всеки ден, когато се прибираше с метрото. Първия път си помисли, че са заедно – сякаш бяха обгърнати от лилавеещ облак нежност. Дори им се зарадва – бяха сладка двойка. Чак после забеляза, че не разговарят помежду си и когато слязоха, тръгнаха в различни посоки, без да разменят и дума. Облакът се вдигна като утринна мъгла. После забрави за тях. Но на следващата вечер те отново бяха там, застанали близо един до друг, поглеждайки се крадешком. И така, вечер след вечер. А после Ирена започна да му повтаря „Виж, те са предопределени един за друг, а ги е страх да се запознаят.“

Е, явно днес беше денят, в който щеше да се изясни, дали е така. Точно когато се качваше във вагона, Петър видя как дългата лъскава обица на момичето (тя носеше няколко с различна дължина на едното ухо) се изхлузи и падна на пода. Тя не забеляза. Всъщност никой друг не забеляза. Той се наведе бързо и я вдигна. Стисна я в дланта си и си помисли „Ако я дам на момчето да ѝ я предаде, ще е перфектният повод да се запознаят.“ И вече 10 минути Ирена настояваше в ухото му, че така и трябва да направи. Наближаваше спирката им и той вече знаеше, че и двамата ще слязат там и ще тръгнат в различни посоки. Изправи се и се запромъква право към момчето с яркозеленото яке, което вървеше към изхода. В момента, когато се разминаваха, Петър го погледна право в очите и докато напредваха заедно с мудната тълпа към изхода, той рязко пъхна обицата в ръката му и каза:

– Момичето с червената коса, дето стои ей там, си изпусна обицата. Дали можете да ѝ я предадете, че бързам? – И когато усети, че момчето хваща обицата, без да дочака отговор, се обърна и излезе през вратите на вагона.

– Дали ще проработи? – Ирена подскачаше нетърпеливо до него. Върху лицето ѝ се беше разляла онази зашеметяваща усмивка, на която никога не можеше да откаже. Изведнъж Петър изпита огромна радост, примесена с облекчение, и се усмихна в отговор:

– Ще видим.

 

* * *

Момчето със зеленото яке не можеше да повярва какво се беше случило току-що. Като насън той тръгна след червената коса. Отдавна следеше момичето с поглед и искаше да я заговори, беше гледал лицето ѝ продължително и знаеше всяка подробност по него – малката бенка над устната ѝ, непокорния кичур от бретона ѝ, който често раздразнително придърпваше надолу. Забелязваше, когато сенките под очите ѝ са по-дълбоки и се чудеше дали е недоспала, защото се е забавлявала, или защото нещо я е измъчвало. И разбира се, познаваше тази обица, беше се възхищавал на сянката, която хвърля на врата ѝ, и вече му бе направило впечатление, че днес липсва на ухото ѝ, дори се зачуди дали самата тя е забелязала. Беше минал повече от месец, откакто очите им се срещнаха в един дълъг миг. Можеше да се закълне, че преживяха момент на разпознаване… но след това, освен че се поглеждаха от време на време в препълнения вагон, нищо друго не се случи. Но не можеше да спре да мисли за нея. Виждаше, че и тя го поглежда понякога, но съвсем възможно бе причината да е, че той трудно отлепяше очи от нея и отместваше погледа си едва когато по лекото движение на главата предусещаше, че тя ще се извърне. Беше го страх да задържи очи. Сега осъзнаваше, че още тогава трябваше да се приближи и да я заговори… но онзи ценен и ключов момент беше отминал, а след това ставаше все по-трудно. Такива моменти се открояват сред сивия ден, като неочаквани фойерверки, но човек ги разпознава едва в ретроспекция. Тогава му се стори, че тя се усмихва леко и сърцето му трепна по нов и малко позабравен начин. И ето, държеше в ръка съвсем приемлива причина да я заговори. Сега или никога. Обикновено тя се отдалечаваше в посока, противоположна на неговата, и все още не се беше осмелил да я последва, за да види накъде отива. Пое дълбоко въздух и ускори крачка, преди да я изгуби от поглед. Когато я настигна, я докосна леко по рамото. Не знаеше името ѝ. Тя се обърна рязко и той видя как очите ѝ се разшириха при вида му.

– Мисля, че това е твое – каза той решително и ѝ подаде обицата. Тя погледна ръката му и хлъцна. Попипа ухото си и отвърна:

– Наистина! Благодаря! Ох, непрекъснато ги губя, а тази ми е любимата. Къде я намери?

Той изравни крачка с нея.

– Всъщност един мъж ми я подаде. Каза че бърза, но забелязал, че си я изпуснала.

– Колко странно!

– Да, и аз така си помислих. Но той много бързо изчезна. Не остана време да го питам нищо.

– Е, поне си я получих. – Тя се усмихна ослепително. И той осъзна, че досега не беше виждал усмивката ѝ.

Момичето с червената коса изпитваше страхотно щастие в момента. Отдавна се надяваше някакво чудо да помогне това изключително симпатично момче, което я следеше с поглед от доста време насам, да я заговори. Можеше и тя да го направи, не беше трудно, но беше наясно, че така завинаги ще определи баланса на силата, както и да се развиеха отношенията им – а си беше дала обещание, че повече няма да преследва и да се опитва да спечели никого. И сега чакането беше приключило. Просто така. Гледаха се един друг и изведнъж въздухът беше пълен с обещания, а навън започваше лято.

 

* * *

Петър както винаги седеше на пейката на спирката за прекачване и дремеше. Още не се беше разсънил. Но Ирена отново не го оставяше на мира.

– Ето ги!

Нямаше нужда да вдига поглед. Знаеше какво има тя предвид. От седмица бе забелязал две момичета. Едната руса, другата чернокоса, обгърнати от вече познатата лилава мъгла. Те седяха и си говореха, гледайки се в очите с непогрешим интерес. За него беше очевидно, че са влюбени. Но явно за тях самите не беше. Това го изпълваше с недоумение, подобно на случая с момичето с червената коса и момчето със зеленото яке. Защо за него това беше толкова ясно, а на тях им трябваше намеса, за да го разберат?!

– Трябва им помощ. Иначе ще си приказват така до второто пришествие – нетърпеливо отбеляза Ирена.

– И какво му е лошото на това, нали и ние така правехме?

– Да, ако не бях аз, нещата никога нямаше да се променят – напомни му тя с дяволита нотка в гласа.

– Нито едната не си е изгубила обицата този път. Какво искаш да направя? – прошепна малко троснато той.

– Ами… сетих се! Направи се, че сваляш едната от тях. Може би ако създадеш усещане за конкуренция, ще ги побутнеш в правилната посока.

– Нали знаеш, че не съм такъв,… но си права де… може да проработи – неохотно призна той.

– Знаеш, колко те харесвам, когато се държиш нахакано – окуражи го тя.

– Такъв ставам само като се напия – отвърна той.

– Тогава се престори на пиян – още по-убедително. – Ирена винаги имаше довод.

Петър знаеше вече, че няма смисъл да спори. Той стана и бавно се приближи до момичетата.

– Здравейте. Не съм от София, чудех се как да стигна до Люлин? – попита той, като избра да насочи погледа си към русото момиче.

– Ами качете се от отсрещната платформа, тя е към Люлин – отговори тя.

– Благодаря – каза той, задържайки погледа си върху нея и се ухили колкото се може по-похотливо. – Случайно да искате да ми правите компания? Може да пием кафе, като стигнем? Да се поопознаем? – За по-голяма убедителност леко се полюшна. Беше по-лесно, отколкото си представяше. И всъщност му беше доста забавно. Все пак той играеше роля, а и искаше тя да му откаже, а не да приеме. Това променяше ъгъла на ситуацията.

– Не, благодаря… – отвърна невярващо момичето.

В този момент, гледайки я право в очите, Петър усети нейната неувереност и си помисли, че това наистина е правилният подход. Беше избрал подходящата мишена. Макар и хубава по свой начин, от двете момичета тя беше малко по-незабележимата, докато другата, с черната коса, притежаваше класическа красота, която хващаше окото. Русото момиче сякаш малко се топеше във фона. Но в момента, в който я загледа, видя изящните ѝ черти и дълбочината на лешниковия ѝ поглед. Тя само имаше нужда да усети, че е желана, за да заблести.

– Оставете я на мира – троснато се обади чернокосата. – Тя не се интересува от вас. С мен е – и при тези думи тя прегърна русото момиче през раменете.

Петър махна с ръка:

– О, мхм, ясно. Нямах представа. – Тръгна към другия край на перона. – После изведнъж се обърна и добави с все така похотлива усмивка: – А не може ли да гледам?

Чернокосото момиче оголи зъби и почти изръмжа. Той дори не се опита да прикрие кикота си. Миг преди да се обърне отново, видя как мъглата около момичетата се сгъстява и става по-наситено лилава.

– Видя ли, видя ли! – Ирена беше на седмото небе. Дори не усети кога се беше приближила и тръгнала до него отново.

– Да, невероятно. Неочаквано лесно. – Той поклати глава и не можеше да не се зарадва на нарастващата лекота в гърдите, която не беше усещал от доста време.

 

* * *

Момичето с русата коса, на име Нона, седеше и не можеше да повярва на невероятно приятната тежест на ръката на Мая върху раменете си. Цяла сутрин, не, цяла седмица, всъщност от месеци беше или подтисната, или в лапите на непрестанна смесица от еуфория и агония. Причината беше Мая, която живееше в нейния квартал и работеше в същия район като нея, с която се засичаше по маршрута за работа и която от доста време беше в центъра на всичките ѝ мисли. Мая беше като ярък лъч, като най-цветното дърво в гората, като черна дупка, в която пропадаш неочаквано… Всичко започна една обикновена сутрин, когато седна до нея и я поздрави. Познаваха се бегло, но Мая винаги бе привличала вниманието ѝ. Когато седна до нея, изведнъж я обзе вълнение. И желание да я впечатли. И тя се усети как бъбри непрестанно, за всичко, което ѝ минаваше през главата. За нейно изумление Мая я слушаше с очевиден интерес и дори се оказа, че споделят немалко общи интереси. Оттогава насам неведнъж се засичаха и всеки път разговорът беше оживен и прекрасен и оцветяваше целия ѝ ден. Тя постепенно започна да намества своето време на пътуване така, че да увеличи шансовете на „случайна“ среща, да отива по-рано, дори да пропуска влакове, за да може да има тези ценни 30 минути на разговор. Още не беше сигурна дали Мая е привлечена от нея, дори не знаеше със сигурност дали се интересува от жени, или не. Колкото и да е странно, в разговорите им досега не беше ставало въпрос за личния им живот. Обсъждаха споделените си интереси – книги, екстремни спортове, редки модни находки, музика, филми, понякога дори хората наоколо. Често краткото време не им стигаше да обсъдят всичко до край, но следващия път, когато се виждаха, разговорът продължаваше, сякаш просто преди това бяха натиснали бутона пауза. И днес, благодарение на странния и още пиян разрошен мъж, който реши да я покани на кафе по никое време сутринта, изведнъж Мая я прегръщаше. И не махаше ръката си.

– Благодаря – прошепна тя.

– Не те давам – отвърна Мая. И все така не отместваше ръката си.

Нона изведнъж почувства, че тази неочаквана прегръдка е най-естественото нещо на света. И врата към нещо ново и прекрасно.

 

* * *

Петър и Ирена минаваха покрай кафето вътре в метрото, когато тя му посочи нещо с глава. Той погледна в посоката и видя момичето с червената коса и момчето със зеленото яке, които седяха един срещу друг… и протегнатите им ръце бяха една върху друга на масата. Лилавата мъгла се виеше около тях, искряща и наситена.

– Охо – каза той. – Явно наистина съм Купидон.

– Това беше идеята – потвърди тя с доволна усмивка.

Обзе го истинска радост, че нещо, което беше направил дръзко и импулсивно, наистина има резултат.

Момичето с червената коса, Елена, и момчето със зеленото яке, Иван, седяха един срещу друг и се гледаха влюбено, хванати за ръце през масата. И двамата не можеха да повярват, че нещата се бяха развили толкова бързо и вълшебно между тях. От „деня на обицата“, както го наричаха, бяха почти неразделни. В този момент Иван го видя. За момент погледите им се срещнаха, той разпозна усмивката му и се изпълни абсолютната сигурност, че жестът не е бил случаен. Изпита огромна благодарност. Жалко само, че изглежда толкова тъжен и някак смазан, помисли си Иван.

 

* * *

– Това е невероятно – каза Ирена, след като седнаха във вагона. – Надявах се за тях, но това надмина очакванията ми.

– Виж ти, как една обица може да се превърне в най-романтичното нещо на света – каза той.

И в главата му изплува странен образ – изведнъж си представи вагона пълен с големи балони сърца, по един над главата на всеки човек… Някои нови и лъскави, други поолющени и дори с кръпки, но всичките живи и туптящи… търсещи друго сърце. И изведнъж разбра какво означава лилавата мъгла. Никой друг не я виждаше. Но той разпознаваше тези, които бяха един за друг. И Ирена я виждаше, затова го караше да прави тези странни неща. И той нямаше избор, освен да ги прави. А най-хубавото беше, че с всеки нов дързък опит лекотата в гърдите му нарастваше.

 

* * *

От няколко дни нямаше никакви лилави оттенъци. И Ирена си мълчеше. Доколкото можеше да мълчи. Не ѝ се удаваше много. Тя винаги имаше какво да каже. Толкова много, че понякога сякаш го давеше в историите си и трудно си поемаше въздух. Но напоследък, когато тя мълчеше, тогава наистина започваше да се задушава. Но ето, както си седеше във вагона, изведнъж видя мъж и жена на сходна възраст, ранни трийсет може би. Да, беше ги виждал неведнъж. И двамата винаги бяха с големи слушалки, отнесени в своя свят на музика. И двамата винаги бяха с кожени якета и под тях носеха тениски на различни хард рок и метъл банди. И двамата бяха с дълга до раменете коса, неговата къдрава и тъмнокестенява, нейната – права, гарвановочерна с няколко яркочервени кичури. Днес стояха прави, облегнати на стената един срещу друг. Ха, и двамата носеха тениска на една и съща група, със завъртяно неразчитаемо заглавие – никога не я беше чувал. Изглеждаха като герои от видеоклип. Но това, което днес привлече погледа му, естествено беше облакът от лилаво-розова мъгла, който се къдреше около тях. Самият той отдавна не ходеше по концерти, нито следеше нови групи. Когато му се слушаше музика, си пускаше някоя от безкрайните тематични колекции на Ирена, които беше свалил от компютъра ѝ. Всяка песен беше свързана с някаква история, нашепвана от безмилостна Шехерезада. Обичаше да си ги преразказва вечер, за да заспи. Понякога това беше единственият начин да заспи.

– Действай! – Гласът на Ирена го стресна и го извади от спомените.

– Веднага ли? – изненадано каза той.

– Щом вече знаеш какво да направиш, да. Няма какво да го отлагаш.

Да, наистина беше му хрумнало в момента, в който ги видя. Петър стана и се приближи до тях. Вече бяха почти до спирката. Не беше запомнил кой от тях на коя спирка слиза. По-добре да не губи време. Застана между двамата, взе слушалките от главите им и ги размени. Беше лесно, тъй като слушалките и на двамата бяха големи, нейната коса беше зад ушите и за щастие не се заплете. Прие за положителен знак, че никой не му попречи, нито го спъна в действията. Беше свръхестествено гладък жест. И съвпадна с пристигането на влака на спирката и отварянето на врата, през която той премина, отдалечавайки се с бърза крачка.

А двамата не слязоха и продължиха да се гледат, всеки със слушалките на другия на ушите си. Слушаха една и съща песен. И лилавата мъгла около тях се сгъстяваше като дъх от виолетки.

Мария слушаше песента и си мислеше, че случилото се току-що, е перфектното начало на романса, който чакаше отдавна. От сутринта се беше събудила със странното предчувствие, че днес ще се случи нещо важно и магическо. Тя дори не отбеляза как изглеждаше мъжът, който като палав дявол беше решил да им размени слушалките. Заприлича ѝ на лилав водовъртеж, който мина между тях. Кой знае, може и да не беше истински. Очите ѝ, под леко сведените мигли, оставаха вперени в рокера с дългата къдрава коса срещу нея. Крайно време беше да излезе от черупката си. Нещо в стегната му челюст и прекалено сериозното му лице ѝ подсказваше, че и той носи своята броня като коруба на костенурка. Но този ден в метрото и двамата оставиха черупките си да се свлекат като изсъхнали листа и позволиха на музиката да ги поведе в своя танц.

 

* * *

Петър седеше на перона и си спомняше как се запозна с Ирена. Случи се една вечер, когато се прибираше от работа. Тя се качи във влака и се огледа, навярно за място. Нямаше свободно и остана права, като се поклащаше едвам забележимо, сякаш в такт с музиката на движението на влака. По-късно разбра, че в главата ѝ винаги звучеше музика, дори и когато не носеше слушалки. Имаше способността да се отнася в някакъв свой свят и да превръща действителността около себе си във вълшебно и изпълнено с обещания за приключения място. Иззвъня телефон и тя започна да рови в чантата си, като премести в другата си ръка тесте визитки. По-късно му разказа, че всъщност току-що ги била взела от печатницата, омотани с ластик, който бе скъсала почти моментално. Решила да им намери подходящо място в чантата, когато седне в метрото. Но докато ровеше в чантата за дрънчащата джаджа, визитките се разместиха и преди да успее да ги хване по-добре, те се изплъзнаха и се разпиляха като бял водопад… право върху Петър. А той, разбира се, я бе забелязал от момента, в който се качи. Очите ѝ бяха тъмни, много тъмни, косата – меденоруса, буйна и до раменете. Беше трудно да се каже дали носи грим, или не. Не че беше толкова красива, но нямаше как да я пропуснеш. Сякаш беше единствената ярка дума в избледняла страница текст.

Когато визитките се посипаха върху него, тя престана да рови за телефона, който вече беше престанал да звъни, и започна сконфузено да се извинява, като се опитваше да ги събере. Петър ѝ помагаше, събираше ги от скута си, от гънките на размъкнатите си панталони, извади няколко от полуотворената чанта, от страниците на книгата, която четеше… Не след дълго и двамата се кикотеха, първо колебливо, след това все по-силно. Точно приключиха, мястото до него се освободи и тя седна, леко зачервена и все още сконфузена, но очевидно развеселена.

– Наистина съжалявам, без да искам – каза Ирена.

– Няма нищо, тъкмо се разбудих – отвърна той, като ѝ подаваше последната визитка. В последния момент я обърна към себе си и погледна името на нея. – Ирена?

– Приятно ми е – каза тя.

– Петър – представи се той.

И двамата замълчаха и сведоха поглед надолу. И само след секунда отново избухнаха в искрен и едновременен смях. Причината беше, че погледнаха едновременно към обувките си, които бяха в идентичен ярколилав цвят.

– Е, това не се случва всеки ден – отбеляза той, като си пое дъх.

– Да, наистина. Забавно е – потвърди тя, с лека усмивка.

Тогава само след няколко минути той се беше почувствал, сякаш си говори със стар приятел. Спомняше си как изведнъж вагонът придоби атмосферата на уютен нощен клуб, прекрасно място с потенциал за запознанства. Представи си всички седящи хора с чаши в ръка, усмихнати и облени от светлината на въртящо се диско кълбо. После постепенно разбра, че тези образи идваха от Ирена, тя така виждаше света и някак успяваше да му го предаде, сякаш го настройваше на вълната си. Много неща се бяха случили между тях след това, но тази първа среща светеше ярко в спомените му.

 

* * *

– Стига си си припомнял, имаш работа – изведнъж чу гласа ѝ в ухото си.

– Какво сега, кой има нужда от помощ в любовта – отвърна той, без да вдига поглед.

Когато се опитваше да я погледне в упор, очертанията ѝ се размиваха. По-ясно я виждаше с крайчеца на окото си. Беше със същата яркосиня рокля, която носеше онзи първи ден, когато го посипа с визитките.

– След малко ще видиш – отвърна тя.

Изведнъж се чу съобщение. Нещо не беше наред с метрото, имаше голямо закъснение и следващият влак щеше да дойде чак след 30 минути. Платформата се пълнеше с хора, които се чудеха дали да чакат, или да се откажат. Немалко от хората бяха със слушалки в ушите и още не схващаха какво става. Отнесените им погледи му напомниха друг разговор с Ирена.

– Често ли слушаш музика? – попита той и посочи слушалките, които тя все така държеше в ръка. Понякога ги носеше около врата си като екстравагантно бижу. И въже да омотаеше около шията си, пак щеше да ѝ отива. – И миналият път беше със слушалки.

– Да, обикновено… това ми е времето за музика. Понякога е най-хубавата ми част от деня.

– На мен ми е трудно да слушам музика така, имам чувството, че не съм тук – каза той.

– Е точно това му е хубавото – обясни тя. – Понякога си представям песните като живи същества, прозрачни пеперуди, които си търсят подходящата глава, в която да живеят… моята е пълна с такива.

Той се засмя и се огледа – вагонът беше пълен с хора със слушалки. Представи си над главата над всеки от тях ято от песни пеперуди, които пърхат с криле и някои стават по-големи, други се стопяват. После си представи как ятата от пеперуди се уголемяват, изпълват целия вагон, галят хората с криле и дори и тези без слушалки започват да се усмихват. Изведнъж му стана много забавно. Когато Ирена беше до него, никое място не беше скучно.

 

* * *

– Та каква ми е задачата днес? – попита той.

– Ще видиш – отвърна дяволито тя. – Да се поразходим малко.

Той се изправи послушно и тръгна сред сгъстяващата се тълпа. Направи няколко крачки и изведнъж започна да вижда петна от лилаво навсякъде. Те обгръщаха познати фигури. Отмина момчето със зеленото спортно яке и момичето с червената коса, хванати за ръка. И двамата го проследиха с поглед. Малко по-натам видя рокерите с кожените якета – те изобщо не го забелязаха, тъй като не губеха време – бяха преплетени в страстна прегръдка. А няколко крачки по-натам стояха двете момичета, пред които му се беше наложило да играе ролята на пиян сваляч в 9 сутринта. Когато чернокосото момиче го видя, лицето ѝ се изопна и тя прегърна русата си приятелка, сякаш да я защити, а от начина, по който русото момиче се сгуши в нея, беше повече от ясно, че отношенията им са напреднали.

– Искаше да ми ги покажеш, нали? Всичките накуп? – попита Петър.

– Да, но не е само това – отвърна Ирена. Продължаваха напред и вече бяха пред стълбите, когато Ирена спря. – Тя има нужда от теб – посочи момичето пред тях. Беше висока, слаба и тъмнокоса, с бяла блуза и синя дълга пола, червена чанта и обувки в същия цвят. Оглеждаше се объркано. Беше сладка и малко стресирана. Пълна противоположност на настойчивото излъчване на Ирена. Около нея имаше ореол от розово-лилава мъгла.

– За да ѝ помогна да се събере с кого? – попита Петър.

– С теб – отвърна Ирена. – Днес е първият ѝ работен ден, а вече закъснява за работа. Можеш да я разсееш малко, докато пуснат метрото. А, и от няколко месеца няма приятел.

– Защо? Аз имам теб – каза тихо Петър. Усещаше Ирена до себе си, парфюма ѝ, чуваше шумоленето на роклята.

Прободе го усещане за неизбежност – сякаш подът под краката му се завихри в черна дупка и той започна да пада рязко надолу. Направи опит да я хване за ръка, да я спре и да се задържи на място. Но перонът го нямаше и всичко потъна в тъмнина. Тълпата също изчезна и наоколо беше безкрайно тихо. И в мрака Ирена се отдалечаваше с гръб към него, като лилава комета сред вакуума. След нея се носеше диря от балони и кристални пеперуди, които се топяха в тъмата като искри на лагерен огън.

Замръзнал в ледената безпомощност на безкрайна самотна бездна, можеше само да гледа как силуетът ѝ се смалява в тъмата, докато изчезна напълно. Картината примига, като смяна на канала…

Петър падна след дългия скок и си пое рязко въздух. Осъзна, че не беше дишал от няколко минути и леко му се вие свят. Облегна се на близката стена.

… и всичко си беше пак там, перонът, тълпата, шумът на десетки разговори, нарастващо раздразнение на закъсняващи хора и нетърпеливи електронни звуци на телефони, но беше някак нормално и много, много обикновено.

Когато замайването отмина, той извади телефона си и погледна още веднъж снимката на Ирена. Беше му я изпратила от някой планински връх, които обичаше да катери сама. Смееше се и гледаше открито в обектива. Вятър беше развял няколко кичура пред лицето ѝ.

Ново начало.

Въздъхна, след това отвори галерията и избра някакъв безобиден тапет за фон. Вдигна глава и погледна към момичето със синята пола Над нея просветна една едвам видима, последна лилава искра като палав удивителен знак. Той се усмихна на себе си и тръгна към нея.

Не беше измислил още как да я заговори, но все щеше да му хрумне нещо.


Снимка на Милена МилеваМилена Симеонова Милева е родена на 3 март 1975 година в Перник, България. Завършила е Японска филология в СУ „Климент Охридски“ през 1997 г. и Връзки с обществеността през 2011 г. Омъжена, с две деца, Сирма и Баян. Понастоящем живее в София със семейството си. Работи като преводач на свободна практика от японски и английски език. Обожава: да чете, да пише, да пътува и да слуша музика (особено на живо). Има един авторски сборник, „Магията“, разкази и поезия, издателство ДТМ (2016). Разказът ѝ „Цветята“ е включен в антологията „Албена“, разкази, ИК „Сетовит (2017).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.