Библиотека Български разкази

Зоя, от Марина Овчарова (разказ)

Илюстрация към разказа „Зоя“ на Марина Овчарова

 

 

Марина Овчарова

Зоя

разказ

 

Дъждът трополеше по покривите и по листата на дърветата и караше локвите да бълбукат. По улуците с плясък се спускаше вода и се изливаше по калдъръмените улички. Водните капки се стичаха от стрехите, барабаняха по керемидите и по мътните стъкла на прозорците, спускаха се в градините и ромоляха като ручеи навън.

Тежка перлена наметка се беше разстлала над Буково. Никой не минаваше по мокрите камъни, нито птица крясваше, нито дори дърветата шумоляха. Чуваше се само звукът на шуртящата вода.

Реката, подкрепена от напора на дъжда, се мяташе в бурен танц между двата си бряга, бумтеше безспирно и сякаш надаваше радостен рев.

Сред водните капки откъм гората се зададоха два силуета. Човек би се запитал що за хора са тръгнали към лесовете в това опасно време. Самотните пътници бяха наметнати с ямурлуци и носеха навуща. Двамата минаха по мокрите улички, сякаш без да забелязват стичащата се от всички страни вода. След няколко завоя из сокаците закачулените фигури спряха пред една от къщите. Тя, както повечето в селото, бе заобиколена от зид. Необичайното на този зид беше, че тук-там по стените в плитки ниши горяха малки свещи, превърнали се на восъчни локви. Ефектът се подсилваше от пръснатите по стената малки полускъпоценни камъни, които, заедно със светлината от запалените свещи, превръщаха оградата в изключително зрелище.

Къщата отвъд беше построена на два ката. Целият втори етаж беше опасан от край до край с чардак от тъмни талпи, обзаведен с многоцветни възглавнички, които предлагаха непретенциозни кътчета за отдих. Дъждът трополеше по ръждивочервените керемиди на покрива и се стичаше в двора. Прозорците бяха големи, за да пропускат светлина вътре, но в този момент тя струеше навън.

Двамата пътници спряха пред външната порта на къщата. Отблизо личеше, че много от свещите бяха изгаснали в мокрото време, но оставаха достатъчно, за да проблясват като пътеводна светлина между капките. Единият пътник вдигна ръка и похлопа на портата. Смешен звук в сравнение с рева на бурята наоколо. Едното крило самό се открехна навътре с жално скърцане. Двамата побързаха да влязат като затвориха след себе си.

Озовали се във вътрешността на двора, двамата енергично зашляпаха по локвите, образували се върху плочника на главната пътека. Тук-там отминаваха по-малки разклонения, които се губеха сред листата или водеха до малки беседки и кътове за уединение. След няколко мига бяха прекосили разстоянието от портата до вратата на къщата. Тя зееше гостоприемно отворена и през нея струеше светлина. Двамата пристъпиха вътре.

В широкото пространство пред тях се разкри огромно помещение с висок таван, опасано от стълби, водещи към горни катове и балкони. Над застлания с шарени черги под грееше огромно златно слънце, издялано със забележително майсторство от светло дърво на тавана. Лъчите му се протягаха чак до ъглите на помещението и докосваха изваяните там изображения на растения и животни. На вратата на дома стопанинът очакваше двамата окъснели гости. Той беше снажен мъж с величествена осанка, висок, с широки рамене и силни ръце. Лицето му, макар и сериозно, излъчваше доброта и справедливост. В ъглите на устата и по слепоочията му се виждаха фини бръчици от чести усмивки. Челото му беше високо и разкриваше открит, тъмноок поглед. Над всичко това обаче доминираше гордостта на Хаджи Илия, която се мъдреше над горната му устна – вече посивяващ, старателно засукан мустак.

Зад масивния силует на хаджията се бяха подредили и останалите членове на домочадието – жена му Рада, синът му Васил и дъщеря му Зоя.

Двете закачулени фигури отметнаха гуглите си, а Хаджи Илия пристъпи напред с широко разтворени в жест на гостоприемство ръце.

– Добре дошли в дома ми!

– Добре заварил, стопанино – с ясен глас отговори един от двамата мъже.

Те бяха високи и стройни като габъри, с гъвкави снаги и коси, сплетени на сложни плитки. Над обикновените им дрехи – ризи, пояси, елеци и потури – изпъкваха необичайните им очи. Лицата им създаваха усещането, че ако човек отклони за миг поглед от тях, чертите им се размиват, но щом ги погледнеше отново, те изглеждаха като преди.

След официалната размяна на поздрави широки усмивки се разляха по всички лица. Гостите пристъпиха напред и един по един крепко прегърнаха всеки от семейството.

– Хайде, приятели – рече Хаджи Илия, – нека ви стопля с по нещо горещо. И махнете тия ямурлуци, че ми мокрите чергите – добави шеговито.

Двамата мъже свалиха тежките наметки и ги провесиха на куки над каменния под до вратата и последваха домакините към една от дървените врати на долния кат. Влязоха в просторна затоплена стая, в която целият под беше покрит с разпръснати възглавници в различни цветове и размери.

Гостите, Хаджи Илия, Рада и Васил седнаха на пода.

– Кажи ми, Кумане, как са твоите хора? Какво става по лесовете? – започна хаджията с усмивка.

– Добре са, хаджи, пращат ти много здраве. Надяват се пак да ни посетиш скоро.

Хаджията се усмихна криво.

– Е, ако не бяхте на толкова непристъпно място. Стар съм вече…

– Ами, стар – парира Васил, ухилен до уши. – Само търси как да прехвърли всичко на нас, децата – обясни той и придоби доволния вид на човек, направил много остроумна забележка.

– Всъщност точно затова сме дошли да говорим – продума вторият гост, за първи път от поздравите.

Преди да може да продължи обаче, Куман го докосна по рамото и тихо рече:

– Нека изчакаме и Зоя, Бату.

Бату сякаш не беше много съгласен, но си замълча.

Миг по-късно настаналото мълчание беше нарушено от Зоя, която влетя с трясък на съдове. На подноса в ръцете ѝ несигурно се клатушкаха няколко шарени гледжосани чаши и малки чинии, буркан с рубиненочервено гъсто сладко, малко бурканче с мед, купичка със захар и голямо димящо джезве, от което се носеше силен аромат на кафе. Зоя успя някак да се усмихне едновременно хем извинително, хем самодоволно.

– Знам, че обичате кафе – обяви тя тържествуващо на гостите, – и затова направих, нищо че е късно.

Атмосферата на напрежение моментално се разведри, раздрана от усмивки на всички лица. Куман скочи ухилен, за да помогне на Зоя с препълнения поднос и раздаването на чашите с горещото кафе.

Когато всички се настаниха удобно с димящите чаши в ръце, Куман огледа със сериозно изражение присъстващите.

– Знаете, че сме дошли с причина. Василе, за нещастие хаджията е прав – не е млад и силен както преди. – Куман си пое дълбоко дъх, сякаш събираше сили за това, което имаше да каже – Хаджи, знаеш какво трябва да се направи – довърши той с тих глас.

Хаджи Илия не помръдна, снагата му сякаш беше издялана от камък.

– Хаджи… – обади се пак тихо Куман.

Стопанинът кимна много бавно и много тежко.

– Кой е? – попита, а гласът му беше дрезгав.

Куман не отговори, но прикова искрящозелените си очи в Зоя. Рада изпусна дъха си, сякаш се задави. Васил преглътна бързо и неловко. Хаджията все още не помръдваше.

– А при мене кой ще е? – попита със същия дрезгав глас.

– Бату. Той ще остане с вас. Само за година-две ще е – каза решително Куман. После се усмихна: – Особено ако е способна като теб.

Хаджи Илия бавно извърна глава към дъщеря си. Погледът му се плъзна по високата ѝ снага и дългата ѝ плитка, изпъстрена с цветни мъниста. Тя се опита да му се усмихне окуражително.

Хаджията изпуфтя и се обърна пак към Куман. В очите му се четяха объркване и безпокойство. Куман сякаш понечи да каже нещо, но Зоя го изпревари:

– Речено-сторено. Кога тръгваме?

Куман изпусна дъха си облекчено.

– Тази нощ трябва да е. Имаш време да си вземеш довиждане.

Зоя кимна и стана. Хвана за ръката майка си, която беше изпаднала във вцепенение, и двете излязоха от стаята.

Искането на горяните беше изненадало и сащисало семейството. Зоя също беше объркана. Знаеше се, че старите съюзници на фамилията скоро ще дойдат да предложат Размяната – по едно дете от двата рода, което да поживее при другите, да научи техните порядки, да ги разбере. Но да поискат жена? Това беше рядко и опасно. Горяните имаха много малко жени от собствения си вид и често вземаха човешки жени за съпруги. Оттам и славата им, че отвличали хора. Никого не вземаха против волята му, но вековното неразбирателство с хората беше станало причина двете общества от дълги години да живеят във взаимно отрицание. Само няколко големи човешки и горянски рода поддържаха връзките и традициите. Семействата на Хаджи Илия и на Куман бяха от тях. От поколения двете семейства работеха заедно и освен че посвещаваха по едно дете на поколение в начините си, имаха и сериозни търговски връзки.

Зоя заведе майка си в една от одаите на долния етаж, тази, в която се шиеха дрехите. Сложи я да седне на един одър и приклекна срещу нея. Хвана двете ѝ ръце в своите, погледна я внимателно и каза:

– Майко? Майко, не ме мисли мене, добре ще съм – усмихна се. – Знаехме, че може да стане. Не тъжи, помисли колко нови неща ще науча.

Рада вдигна помътен поглед към нея. Пробва геройски да се усмихне и каза глухо:

– Да, детето ми, право думаш. Не ме гледай мене, ще ми мине. Изненадах се просто, това е. Мислех, че Васил…– тук гласът я предаде.

– И да беше тръгнал Васил, нямаше да ти е по-леко – с усмивка каза Зоя. – Не тъжи, не ме мисли. Докато се усетиш, ще съм се върнала. Нали? Знаеш, че е така.

Рада успя да наподоби усмивка този път.

– Да, чедо, така е. Виж ме! Вместо аз да успокоявам теб, ти ме утешаваш! Дай да ти приготвим нещата! – каза тя, скочи на крака и се завъртя из стаята. Докато Зоя се огледа, купчина със сукмани, ризи, шарени чорапи и пояси се беше струпала в средата на стаята. Понечи да възрази, но размисли и остави майка си да довърши тая последна грижа за нея.

След малко бяха готови и всичко беше пъхнато в немалка платнена торба. Зоя я нарами и със свит стомах се отправи да се сбогува и с баща си. Хаджията я чакаше в голямото преддверие. Горяните не се виждаха никакви. Като я видя да излиза от одаята, той разтвори ръце и се усмихна широко.

– Ела, чедо – каза само и я приласка в прегръдката си. Притисна я здраво и не каза друго. Нямаше и нужда, всичко го бяха говорили и преди. Зоя почувства топлина и благодарност, че не трябва да намира думи за сбогом.

Баща ѝ я пусна, майка ѝ я целуна пак по челото и тя беше готова. Опита да успокои пеперудите в стомаха си, но напразно. Макар цял живот да беше допускала, че е възможно тя да замине при горяните и дори може би да го беше знаела дълбоко в себе си, ѝ беше трудно да повярва, че е в този миг. Мигът, в който животът ѝ поема по нова пътека.

На прага я чакаше Васил. Малко посърнал (все пак той очакваше да замине тая нощ), но изпълнен с обич, той също я прегърна мълчаливо като Хаджи Илия и я изпрати без думи.

Там в очакване бяха и Куман и Бату. Куман притисна челото си в това на Бату и стисна рамото му. Чак сега на Зоя ѝ хрумна, че тя не знае каква е връзката помежду им. Нямаше време и да пита. Куман пусна Бату и той тръгна към къщата, а Зоя пое към него под чардака. Куман протегна ръка и я изпроводи пред себе си, поклони се официално на Хаджи Илия и я сподири. Зоя не видя какво направи баща ѝ в отговор.

Излязоха в градината, където дъждът още се лееше с пълна сила. Локвите около тях бълбукаха, а в краката им се вихреха потоци дъждовна вода. От свещите по зида на баща ѝ не беше останало почти нищо, толкова късно беше. Като минаха през портата Куман тръгна напред, а Зоя се пързаляше подире му по мокрия калдъръм. И така чак до края на селото, където настилката свърши и те потънаха сред непрогледния мрак на току-що разлистената пролетна гора край Буково.


Снимка на Марина ОвчароваМарина „Мио“ Овчарова е преподавател по гръцки и копирайтър през деня и страстен читател през нощта. Пише истории от съвсем малка, като аудиторията ѝ рядко преминава границите на най-близкия ѝ приятелски кръг. Интересува се от психология, фотография, митология, етнология и археология. Посетете нейния блог: marinamio.blogspot.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.