Библиотека Български разкази

Во веки веков, от Дона Милкова (разказ)

Илюстрация към разказа „Во веки веков“ на Дона Милкова

 

 

Дона Милкова

Во веки веков

разказ

 

Съхранителите всъщност не са направили нищо, с което да заслужат името „Споменояди“.

Знам, защото аз им го дадох.

Едно време не бях толкова скаран с тях. Всъщност бях едно от тия новосглобени, на които очичките им блещукат и ръцете ги сърбят да се потопят в чужди умове, когато за първи път пристъпих в сградата на „Во веки веков“, съхранителите на паметта. Седнах си на терминала за Вечни, ухилен, развълнуван; поех си дълбоко въздух, но той не си проправи път навън с удивен смях, както бях очаквал. Не вдъхнах нов живот на мъртвите.

Казвали ми бяха, много пъти даже, че работата е скучна, но все пак идеята да се разходиш из нечии чужди спомени е ужасно романтична. Или поне е така, докато не се наложи да гледаш със собствените си очи часове наред как покойникът спи, как си бърка в носа или си лепи нова кожа, преди дори да се докоснеш до щастливите спомени, които опечалените са поискали да присъстват във Вечния му филм. Вярно е, че процесът на извличане на спомени те удря като ток първия път, но дори от това ти доскучава на втората седмица. Честно казано, по-силна тръпка може да усетиш, като си пернеш издатъка от собствения си порт за памет, затова изобщо не разбирам как някой върши тази работа с какъвто и да е ентусиазъм в продължение на години.

Признавам си, че аз лично се задържах в компанията толкова дълго от чиста злоба. Баба ми, макар и да беше пълен кошмар във всяко друго отношение, поне не беше религиозна през по-голямата част от живота ми. Трябваше да очаквам, че рано или късно една от приятелките ѝ от курса по дърводелство ще обработи и нея и ще превърне защитата на спомените в каузата на баба. Когато най-сетне се разпадна, мир на ръждивите ѝ стави, ми идеше да ѝ направя един Вечен, съдържащ всичките моменти, в които ми беше казвала, че цялото ми съществуване е грешка. После обаче се усетих, че сигурно аз щях да си остана единственият свидетел на това велико изпълнение, затова устоях на изкушението. Като я знам, сигурно и без това със сетния си дъх е намерила някакъв начин да накара чипа в мозъка си да прогние от чист инат. Няма как да проверя дали е така – подписала е документ, че не иска никой да ѝ пипа спомените след смъртта ѝ, а аз нямах причина да наруша това нейно право. Не можеш да получиш правата над трупа на насилника ти, дори и той да остави белези по твоето тяло, които ще си останат с теб завинаги. Во веки веков, даже.

Спомените от създаването на тези белези ще са единственото забележително нещо в моя Вечен филм, ако изобщо ми направят такъв. Или пък ще имам Вечен, който ме показва само на работа, как се разхождам в чужди животи, вместо да живея своя собствен. Не знам кой вариант е по-жалък. Изкушавам се да им позволя да направят каквото те си искат, за да отегча някой съхранител още повече с изследването на живота ми, ако това изобщо е възможно. Сигурно накрая ще ми сложат само снимка – единствената, която имам от времето, когато бях същинско новосглобено, сгушен в ръцете на майка ми. Ще ми направят ретро олтар, без филми, без светлини, без любов. Без нищо. Доста ще пасва на живота ми, така като се замисля. Чак ми се иска да можех да го видя.

Отначало имах някакви надежди да се изкача в компанията. Всички, които се занимават с тях, знаят, че Вечните на обикновените хора са най-скучните за създаване, но никой не споменава, че един път влезеш ли в тоя отдел, няма излизане. Може да пуснеш колкото молби искаш да те преместят при историческите личности или знаменитостите, или дори да анкетираш потребители, но няма кой да ги чуе. Човек ще си каже, че има някаква конспирация, че обработват представата за важните клечки, че крият доказателства за престъпления и пазят пикантни тайни. Няма нищо такова. Просто хората в тези отдели са се взели за много важни и искат само те да вършат работата, от която народът се интересува.

И така нито ме повишиха, нито напуснах. Останах в компанията, все тека механичен, вечен. Обикновен.

И тогава тя влезе в малкия ми офис.

Казваше се Джо. Изглеждаше прекалено млада, за да мисли за собствения си Вечен, затова предположих, че ще урежда някой роднина. Погледът ѝ се местеше бързо насам-натам и ръцете ѝ, оцапани с мастило, стискаха здраво чантата ѝ. Изглеждаше така, сякаш нейната баба още беше жива.

– С какво мога да съм ти полезен, Джо? – попитах я.

За момент тя само потърка тила си. Зачудих се дали няма болки в порта, останали от детството. Моите утихнаха преди да проходя, но още помнех колко мъчителна ставаше болката и какво облекчение беше, когато най-сетне кожата над порта зарасна и не можех вече да му напипам ръба през скалпа си.

– Тук съм за извличане – каза тя. Гласът ѝ беше равен, сякаш беше репетирала думите преди да влезе. – Искам го възможно най-скоро.

– По принцип определяме извличането според поставянето на олтара – отговорих. – Трябва да говорите с погребалния дом и…

– Не – прекъсна ме тя. – Няма погребален дом. Не е за олтар. Искам го сега – каза и посочи тила си.

Представих си как тя се изправя и се обръща, как си вдига косата, за да ми покаже раната, която е издълбала, за да стигне до порта си. Изведнъж много се зарадвах, че ме бяха наградили със собствен офис за годините усърдна работа.

– Докато си още жива? – възкликнах, и се намразих за това как гласът ми потрепери и разкри вълнението ми. Потиснах въздишка. – Не може – казах ѝ с възможно най-суров тон. – Забранено ни е.

– Но не е незаконно. – Беше готова за отказ. – Давам ти съгласието си. Няма друга компания, към която да се обърна. Трябва ми Вечен – каза тя и постави ръката си върху моята. Исках да се отдръпна, но отчаянието в очите ѝ ме спря.

– Защо? – попитах я, макар и да не исках да ѝ давам напразни надежди. Защо някой би се подложил на болката, която твърдяха, че тегленето на спомени от мозъка ти може да причини, да не говорим за незнайните странични ефекти? Само за един филм?

– Сватбата ми е другия месец – каза тя. Сведе поглед надолу и лицето ѝ омекна, когато продължи. – Годеницата ми е… Загубила си е зрението още преди да се срещнем. Имам списък с дати. – Извади една парцалива тетрадка от чантата си. – Водя си дневник, откакто разбрах, че имам чип за спомени. Искам да ѝ покажа живота си. Живота ни заедно.

– Защо изобщо започна дневник? В случай, че срещнеш някой като нея?

– По-скоро да ви улесня работата. Да знаете къде да търсите, като ми дойде времето.

– Интересно дете си била – казах ѝ. Тя се усмихна. Отдръпнах ръката си и се опитах да си придам сериозен вид. – Дори и да можех да ти помогна, не виждам смисъла. Тя не може да гледа филма без очи. Или планирате да ѝ ги смените преди сватбата?

Тя поклати глава.

– За какво ти е Вечен, тогава?

– Не го мисли ти това – каза тя. Част от симпатията ми се изпари.

– Лъжеш ме – казах ѝ. Тя ме погледна стреснато. Изглеждаше по-скоро объркана, отколкото виновна. – Или това, или…

Или беше намерила начин да смеси своите спомени с тези на жена си.

– Как? – попитах.

Тя избегна погледа ми.

– Не мога да ти кажа.

– Значи не мога да ти помогна.

Пое си дълбоко въздух и затвори очи.

– Не мога да ти кажа – повтори. – Не моята безопасност зависи от това.

– Но моята – да. И не си ми казала нищо съществено. Ти, или пък някой твой близък, сте направили някакво устройство за сливане на спомени. Но не можете да направите терминал за извличане, което е странно, тъй като на теория сливането е безкрайно по-сложен процес. Ако не беше така, някой от компанията щеше да го е разгадал досега.

– Защо си мислиш, че не са?

За секунда изражението ѝ ме накара да се замисля дали наистина няма някаква конспирация. Само за секунда.

– Брат ти как го разгада? – попитах я. Тя пребледня.

– Как разбра?

– Не знам. Отгатнах.

Гледаше ме така, сякаш гадаеше колко силно трябва да ме удари с чантата си, за да ме нокаутира.

– Брат ми е умен човек.

– Не се и съмнявам. – Просто не е бил достатъчно умен, за да я спре.

За малко помълчахме.

– Защо дойде? – попитах я накрая. – Знаеше, че ще откажа.

– Трябваше поне да опитам – промърмори тя. – Знам, че искам много. Но помисли само – толкова ли ще е ужасно да използваме Вечните и като празнуваме, не само като се сбогуваме с някого?

– Това дори не е проблемът – казах. – Нямаме нужната технология да извлечем спомените на жив човек по безопасен начин. Ако се пробвам – и повтарям, че няма да го направя, – няма просто да те заболи, а може и да умреш.

– Но сигурен ли си?

Поклатих глава.

– Не може да рискуваш живота си за това. Няма ли да е по-добре да живееш още години с жена си, вместо да ѝ оставиш два-три спомена, които с нищо няма да ѝ помогнат, като те няма?

Отново сведе поглед. Пръстите ѝ галеха корицата на тетрадката.

– Исках да споделя това с нея – каза. Не разбирах защо. Едва ли щеше да ми сподели защо толкова иска да го направи, дори и с охота да предлагаше спомените си.

– Може някой ден да успееш. В момента на теория за това говорят само лекари и криминолози. Брат ти е създал нещо много опасно, гледайте да не попадне в неподходящи ръце.

– Няма – закле се тя. – Моля те, не казвай на никого.

– Няма – обещах и аз. – Стига да излезеш от този офис и да се прибереш право вкъщи, без да отидеш при когото и да е от колегите ми със същото запитване.

– Трябва поне да опитам!

– Значи ще си понесеш последствията.

Доста убедително прозвуча за първата заплаха, която съм изричал в живота си. Не знаех обаче дали ще проработи. Нямах никаква власт над нея и никога нямаше да издам брат ѝ. Не ми пукаше за бизнеса толкова, колкото се преструвах, но другите не бяха като мен. Една грешна дума пред грешния човек и щеше да стане много грозно.

Тя не каза нищо. Въздъхнах и ѝ подадох една визитна картичка от купчината, която държах на бюрото.

– Може да се свържеш с мен по този номер. Ако ти се прииска да направиш нещо глупаво, звънни ми. Ще се опитам да те спра.

– Чарли – прочете тя картичката и осъзнах, че не ѝ се бях представил, като влезе, ь баджът ми беше в чекмеджето. – Защо ти пука дали ще направя нещо глупаво?

Повдигнах рамене.

– Изглеждаш като свестен човек.

И какво от това? Не ме попита, но въпросът беше изписан на лицето ѝ и ехтеше в моя ум.

– Напомняш ми на една приятелка – излъгах. Звучеше като по-приемлива причина от мразя тая шибана работа и няма да дам на идиотите, за които работя, дори капка повече от най-малкото, което изискват. – Тя щеше да иска да ти помогна. – А баба ми се върти в гроба.

Бяха пълни глупости, но тя не каза нищо. Отвори тетрадката, извади химикал измежду две страници, пълни със скици, и взе друга картичка от купчината. Написа своя номер и адрес и я плъзна пред мен.

– Ако случайно размислиш – каза. И двамата знаехме, че не беше вероятно, но кимнах и прибрах картичката. – Ами, добре тогава. – Стана и се огледа, но не намери какво друго да добави. – Благодаря за отделеното време.

– За нищо. Успех със сватбата.

– Благодаря – каза тя с малка усмивка. Излезе от офиса ми без нито дума повече и си помислих, че сигурно няма да я видя повече.

След седмица бях пред прага ѝ.

Репетирах си приготвената реч наум. Хей, здрасти, аз съм Чарли, помниш ли? Да, да, не, няма как да ти помогна, но имаш ли против да погледна изобретението на брат ти, дори и без да мога да отвърна на жеста по никакъв начин?

Почти се зарадвах, когато вратата се отвори и пред мен застана не Джо, а мъж, който не бях срещал през живота си.

– Здравейте. Търся Джо? – Надявах се да ми е дала грешния адрес.

– Няма я – отговори мъжът. Огледа ме. – Ти кой си?

– Няма значение – отговорих, вече отстъпвайки назад. – Няма нужда да ѝ казвате, че съм наминал.

– Ти си Чарли, нали? – попита той, преди да се отдалеча твърде много. В гласа му се бе прокраднала надежда. Кимнах. – Тя си знаеше, че ще дойдеш.

– Аз не знаех – отговорих честно. Той се усмихна. – Ти си брат ѝ, така ли?

Той кимна.

– Казвам се Бен. Искаш ли да влезеш? Ще се приберат скоро, със сигурност ще се радват да поговорят с теб.

Поколебах се, но накрая се съгласих и той отстъпи настрани, за да ми позволи да вляза.

– Можеш ли да приемаш кафе или храна? – попита ме той, като ме поведе из къщата. Спрях се и го погледнах. По нищо не се различавах от хората. Поне отвън.

– Как разбра?

Той се усмихна.

– Попитал си Джо дали на Теа ще ѝ сменят очите, не дали ще я оперират. Не е много човешко от твоя страна – каза той. – Пък и едва ли много дълго бих издържал на твоята работа без да умра от скука, ако нямах някои… подобрения. Нали разбираш.

Изсмях се.

– Не грешиш.

– Без кафе тогава?

– Без кафе.

Наля чаша за себе си и ме заведе до всекидневната, която беше изпълнена с картини, накачени по всяка стена и повърхност.

– Да не би да колекционирате? – попитах. Той се огледа и се поусмихна.

– Вярно, че така изглежда. Но не, те са на Джо.

– Тя рисува? – попитах. Спомних си изцапаните ѝ ръце и рисунките в тетрадката.

– Цял живот – каза той и аз се спрях отново, но този път не от изненада. Той ме покани да седна, но аз поклатих глава. – Какво има?

– Как сливаш спомените? – попитах. Той се изсмя.

– Няма да ти кажа.

– Не, не искам да… Какво ти трябва за филма? Ако направим Вечен, на какво трябва да го качим – на чип, на Вечен диск? Какво ти трябва?

– На Вечен диск ще е най-добре, направих четеца според тях. – Намръщи се. – Ще го направиш ли наистина?

– Не каквото тя поиска, но… Ако сканираме картините…

– Теа ще ги види – прошепна той. – Можеш ли да го направиш наистина?

– Мога да се опитам – казах. Той подскочи от вълнение и разля кафе навсякъде.

– Трябва да им кажем! Къде ми е…

– Не, недей още – помолих го преди да се е обадил на Джо. – Не знаем дали ще успеем, не искам да ги обнадеждя напразно. Ако се получи, може да ги изненадаш с подаръка.

Той го обмисли и кимна. Приближи се и ме погледна в очите.

– Защо ни помагаш? Няма ли да си изпатиш, ако те хванат?

– Сигурно – казах.

– Защо тогава?

Усмихнах се.

– Работата ми е страшно скучна.

Той се засмя и ме потупа по гърба.

Ето защо ме уволниха за създаването на неофициален Вечен филм.

След това пък дадох гневно анонимно интервю, което се превърна в поредица от статии, обсъждащи въпроса колко етично всъщност работят във „Во веки веков“ и които доведоха до разследване на проектите на компанията и на всичките ѝ работници.

Без да искам.

Излъгах шефовете, че съм счупил диска, и успях да го изпратя на Бен, без никой да разбере. Може и да ми е звъннал да ми докладва дали е проработил или пък Джо може да ми е оставила съобщение, че Бен го е пробвал първо на себе си и че главата му е гръмнала, но бях прекалено зает да проверя. Тъкмо се бях снабдил с много свободно време, нямаше кога да обърна внимание на нещо, което не беше леглото ми или тъп филм, който преди това така и не се бях навил да гледам.

Първото обаждане, на което отговорих след като ме уволниха, удостоих с тази привилегия само защото се случи посред нощ. Вдигнах, колкото да кажа на човека на другия край да се разкара.

– Да.

– Чарли? Джо е. – Гласът ѝ беше дрезгав, но едва ли защото и тя сега се беше събудила.

– А – отговорих ѝ умно. – Плачеш ли?

– Разбира се, че плача, задник такъв. Благодаря ти.

– За какво?

Чарли – скара ми се тя и се изсмях. – Знам, че ти си го направил.

– Нищо не можеш да докажеш.

– И добре, че е така. Ти ли започна това фиаско около „Во веки веков“?

– Не знам за какво говориш.

– Задник.

– Не знам с какво съм те накарал да си мислиш, че можеш да ми говориш по този начин.

– Знаеш много добре – отговори ми тя. Гласът ѝ беше по-спокоен и звучеше много по-щастлива, отколкото единствения път, когато се видяхме лице в лице. – Трябва да ни дойдеш на гости някой път.

– Виж сега, направих ти услуга, заради която ме уволниха, но това изобщо не значи, че сме приятели.

– Уволнили са те? Чарли…

– Не го мисли ти това – казах ѝ, преди да може да си завърши мисълта. – Хареса ли ѝ?

– Да. Много.

– Радвам се.

– Благодаря ти, Чарли. Наистина. Няма да го забравим.

– Май че това е идеята на Вечните. Или поне аз с това впечатление останах след двайсет години работа по тях.

– Чарли.

– Джо.

Тя въздъхна.

– Малко си странен, знаеш ли?

– Да.

– Но си и свестен.

– Добре.

Въздъхна отново.

– Отбий се някой път. Теа иска да се запознае с теб.

– Нищо не обещавам – казах. – Но ще си помисля.

– Само това ми трябваше – отговори тя. – Трябва да затварям.

– Добре. Честита сватба. – Тя се засмя.

– Благодаря. Надявам се да се видим скоро.

Издадох някакъв нечленоразделен звук в отговор и затворих.

Дълго време ми трябваше да спра да се усмихвам и да се успокоя достатъчно, че да заспя отново.


Снимка на Дона Милкова
Дона Милкова

Дона Милкова е родена на 20 февруари 1995 г. Средното си образование завършва във Варна и в момента учи Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Когато има време (че и когато няма), чете, пише, играе видеоигри и D&D. От време на време пуска разкази тук: mirthblade.wordpress.com, където можете да прочетете разказа „Во веки веков“ и на английски.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.