Венелина Петкова

Краят на работното време

разказ

От месец И. планираше да заведе жена си в село Гъмза, защото много искаше да провери какво става със старата къща и дали са останали някакви хора в селото. Не беше много сигурно дали планът ще се осъществи, поради две причини, и точно това му харесваше. 1. На колата трябваше в последния момент да се смени бобина. 2. Жена му може би щеше да е на работа в сладкарницата.

Признаците в прогнозата за времето също бяха изменчиви – през юни щеше да вали много, или щеше да има променлива облачност с краткотрайни валежи и гръмотевични бури.

Село Гъмза е високо в планината. В село Гъмза има един площад и много сенчести дворове. Няма нищо друго. Има река наблизо, а И. обича да лови и да яде риба. Често сънува, че лови и яде риба, докато жена му произвежда шоколадова торта за рождения му ден. Цял живот И. работи в складове, в големи халета с големи складови програми, още отпреди промените. По едно време беше дори в митнически склад и затова съжаляваше, че от страх не се е поиздигнал. От страх пред промените. За разлика от жена си, която започна в най-обикновено ведомствено кафене и постепенно се превърна в майстор на шоколадовите торти и фигурки.

Не беше ходил в Гъмза от години, откакто работеше в митнически склад и затова му оставаше време да скитосва и особено да лови риба. Веднъж в склада конфискуваха въдици и облекла за гмуркане, по причина, която не разбра и след дълго съвещание край граничния огън, отговорниците решиха да не изгарят въдиците, а да си ги поделят. Разглобиха ги на малки части и ги мушнаха под седалките на уазката. Облеклата за гмуркане обаче, след две-три годишен складов престой, нямаше как да избегнат съдбата си да бъдат разкъсани и хвърлени в огъня, и изчезнаха някъде. Оттогава пазеше три прекрасни въдици, макар и китайски, както жена му си пазеше силиконовите форми за шоколад за рождени дни.

– Не се знае дали ще можем да летим в началото на юни – каза дъщеря му през март, докато говореха по Скайп и му показваше внуците му, които вече тръгваха на училище в Киото, облечени в униформи. Той гледаше леко дръпнатите им очи и издължени европейски лица и им се радваше много.

– В началото на юни ни е много напечено – разказваше синът му през април от Амстердам, – тогава ни чакат две постпродукции.

– Нищо, де. Както дойде. И без това август е известен като световен отпускарски месец – безгрижно им се смееше той. – Освен това през юни майка ви ще участва в шоколадово изложение.

Не, няма да имат време през юни, съобщи на жена си и точно тогава му хрумна, че иска да види какво е останало от старата къща.

– Ще вали, Иване, и ще съм скапана. Не ми се правят експерименти вече. Там може даже да не става за преспиване. Освен това и ти ще си уморен.

– Добре, добре. Ще го измислим така. Аз ще отида да видя какво е положението за уикенда, а ти, докато се извали, ще ми приготвиш шоколадова торта на спокойствие.

Жена му се посмя с известно притеснение. Имаше предвид, че откакто работи охрана като добавка към пенсията, все изглежда недоспал. Освен това не смееше много-много да го пуска сам. Просто любов.

В събота сутринта, направо след смяна, И. се качи в колата и излезе извън града. Караше съвсем спокойно, докато слънцето се сменяше с облаци, полето потрепваше от вятър. Скоро остана съвсем сам на пътя, клоните на дърветата замахваха към земята, ставаха все по-гъсти. Качи се в гората по селския път. Каменните дувари бяха обрасли с кафяв мъх, с лайка по слънчевите петна. Слезе от колата, когато вятърът беше съвсем утихнал, а по небето седяха и чакаха тъмносини дъждовни облаци. Смрачено беше като вечерен сумрак, но дърветата се смееха и връзваха, от никой необезпокоявани. Мина зад къщата със зеещи вратни и тръгна по пътеката да я погледа отгоре, да види покрива и комина, който премигваше, премигваше на променливата светлина.

Къщата беше много красива, някак много красива и сенчеста. На прозорците ѝ висяха сиви пердета, а по керемидите беше поникнала яркозелена трева. И. продължи по пътеката, после по каменни стъпала, които се извиха и скриха нагоре в гората. Продължи по каменните стъпала и изведнъж по туфите на дървесата изникна много дива папрат, сладка папрат, горчива папрат… Изведнъж край каменните стъпала изникнаха много малки каменни Буди, каменни Буди с шарени тъкани шапчици, шарени тъкани шапчици, смеещи се като деца. Стигна до каменната чешма, цялата в мокър мъх и папрати, която си течеше, течеше под издялания образ на забравен светец, и ето че човек, който много приличаше на Иисус, си сипваше вода в канче.

И. го поздрави и добави:

– Е, днес няма да остане време да ходя за риба.

Венелина Петкова е родена във Варна през 1979 г. Пише при вдъхновение, от вътрешна нужда и за лична терапия. Използва основно източни форми на поезия като хайку. Автори, от които се учи по отношение на прозата – основно Хулио Кортасар. Обича кратките форми. Рисува и хайги (източна рисунка с хайку). Има публикации в NHK Haiku Masters, 2019 г., януари и февруари (японска телевизия за чужденци); двуезична хайку антология „Отвъд думите“, 2018 г.; „Нова асоциална поезия“, онлайн списание за поезия, дек. 2018 г.; Есенен салон за поезия 2018 г., София; списание „Хайку свят“; електронно списание „Nota Bene“; LiterNET; сайта „Свободата“. Има отличия за 2018 г. – Национален декемврийски хайку конкурс „Снежна луна“, награда за цялостно представяне; 2017 г. – Национален декемврийски конкурс за хайку „Хармония между небето и земята“; 2016 г. – Първи национален конкурс за хайку и танка „Носачи на вятър“. Посетете личния блог и специализирания сайт на Венелина.