Библиотека Български разкази

Краят на работното време, от Венелина Петкова (разказ)

Илюстрация към разказа „Краят на работното време“
Розов лотус, от Венелина Петкова

 

 

Венелина Петкова

Краят на работното време

разказ

 

От месец И. планираше да заведе жена си в село Гъмза, защото много искаше да провери какво става със старата къща и дали са останали някакви хора в селото. Не беше много сигурно дали планът ще се осъществи, поради две причини, и точно това му харесваше. 1. На колата трябваше в последния момент да се смени бобина. 2. Жена му може би щеше да е на работа в сладкарницата.

Признаците в прогнозата за времето също бяха изменчиви – през юни щеше да вали много, или щеше да има променлива облачност с краткотрайни валежи и гръмотевични бури.

Село Гъмза е високо в планината. В село Гъмза има един площад и много сенчести дворове. Няма нищо друго. Има река наблизо, а И. обича да лови и да яде риба. Често сънува, че лови и яде риба, докато жена му произвежда шоколадова торта за рождения му ден. Цял живот И. работи в складове, в големи халета с големи складови програми, още отпреди промените. По едно време беше дори в митнически склад и затова съжаляваше, че от страх не се е поиздигнал. От страх пред промените. За разлика от жена си, която започна в най-обикновено ведомствено кафене и постепенно се превърна в майстор на шоколадовите торти и фигурки.

Не беше ходил в Гъмза от години, откакто работеше в митнически склад и затова му оставаше време да скитосва и особено да лови риба. Веднъж в склада конфискуваха въдици и облекла за гмуркане, по причина, която не разбра и след дълго съвещание край граничния огън, отговорниците решиха да не изгарят въдиците, а да си ги поделят. Разглобиха ги на малки части и ги мушнаха под седалките на уазката. Облеклата за гмуркане обаче, след две-три годишен складов престой, нямаше как да избегнат съдбата си да бъдат разкъсани и хвърлени в огъня, и изчезнаха някъде. Оттогава пазеше три прекрасни въдици, макар и китайски, както жена му си пазеше силиконовите форми за шоколад за рождени дни.

– Не се знае дали ще можем да летим в началото на юни – каза дъщеря му през март, докато говореха по Скайп и му показваше внуците му, които вече тръгваха на училище в Киото, облечени в униформи. Той гледаше леко дръпнатите им очи и издължени европейски лица и им се радваше много.

– В началото на юни ни е много напечено – разказваше синът му през април от Амстердам, – тогава ни чакат две постпродукции.

– Нищо, де. Както дойде. И без това август е известен като световен отпускарски месец – безгрижно им се смееше той. – Освен това през юни майка ви ще участва в шоколадово изложение.

Не, няма да имат време през юни, съобщи на жена си и точно тогава му хрумна, че иска да види какво е останало от старата къща.

– Ще вали, Иване, и ще съм скапана. Не ми се правят експерименти вече. Там може даже да не става за преспиване. Освен това и ти ще си уморен.

– Добре, добре. Ще го измислим така. Аз ще отида да видя какво е положението за уикенда, а ти, докато се извали, ще ми приготвиш шоколадова торта на спокойствие.

Жена му се посмя с известно притеснение. Имаше предвид, че откакто работи охрана като добавка към пенсията, все изглежда недоспал. Освен това не смееше много-много да го пуска сам. Просто любов.

В събота сутринта, направо след смяна, И. се качи в колата и излезе извън града. Караше съвсем спокойно, докато слънцето се сменяше с облаци, полето потрепваше от вятър. Скоро остана съвсем сам на пътя, клоните на дърветата замахваха към земята, ставаха все по-гъсти. Качи се в гората по селския път. Каменните дувари бяха обрасли с кафяв мъх, с лайка по слънчевите петна. Слезе от колата, когато вятърът беше съвсем утихнал, а по небето седяха и чакаха тъмносини дъждовни облаци. Смрачено беше като вечерен сумрак, но дърветата се смееха и връзваха, от никой необезпокоявани. Мина зад къщата със зеещи вратни и тръгна по пътеката да я погледа отгоре, да види покрива и комина, който премигваше, премигваше на променливата светлина.

Къщата беше много красива, някак много красива и сенчеста. На прозорците ѝ висяха сиви пердета, а по керемидите беше поникнала яркозелена трева. И. продължи по пътеката, после по каменни стъпала, които се извиха и скриха нагоре в гората. Продължи по каменните стъпала и изведнъж по туфите на дървесата изникна много дива папрат, сладка папрат, горчива папрат… Изведнъж край каменните стъпала изникнаха много малки каменни Буди, каменни Буди с шарени тъкани шапчици, шарени тъкани шапчици, смеещи се като деца. Стигна до каменната чешма, цялата в мокър мъх и папрати, която си течеше, течеше под издялания образ на забравен светец, и ето че човек, който много приличаше на Иисус, си сипваше вода в канче.

И. го поздрави и добави:

– Е, днес няма да остане време да ходя за риба.


снимка
Венелина Петкова

Венелина Петкова е родена във Варна през 1979 г. Пише при вдъхновение, от вътрешна нужда и за лична терапия. Използва основно източни форми на поезия като хайку. Автори, от които се учи по отношение на прозата – основно Хулио Кортасар. Обича кратките форми. Рисува и хайги (източна рисунка с хайку). Има публикации в NHK Haiku Masters, 2019 г., януари и февруари (японска телевизия за чужденци); двуезична хайку антология „Отвъд думите“, 2018 г.; „Нова асоциална поезия“, онлайн списание за поезия, дек. 2018 г.; Есенен салон за поезия 2018 г., София; списание „Хайку свят“; електронно списание „Nota Bene“; LiterNET; сайта „Свободата“. Има отличия за 2018 г. – Национален декемврийски хайку конкурс „Снежна луна“, награда за цялостно представяне; 2017 г. – Национален декемврийски конкурс за хайку „Хармония между небето и земята“; 2016 г. – Първи национален конкурс за хайку и танка „Носачи на вятър“. Посетете личния блог и специализирания сайт на Венелина.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.