Разказът е носител на Специалната награда на името на Агоп Мелконян – изборът на сем. Мелконян и приятели
от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2019
Иванка Сергилова
Шин
разказ
Гледам ги и се чудя кога съм успял да напиша толкова много, буквално съм напълнил паметта на клетия стар компютър с папки, под които се мъдрят описания като „разказ”, „новела”, „роман”, „дневник”, „нещо1”, „нещо2”, „писмо”, „списък”, „фен-фикшън”, „нещо3”… Въздишката ми може да пробие дупка в пода. И все пак трябва да избера нещо, хората от списанието искат да им пратя кратък фантастичен разказ. Чуквам по папката „къси разкази” и започвам да преценявам има ли нещо подходящо от тая безкрайна върволица файлове – това не е фантастично, това е недовършено, това – може би, това трябва направо да го изтрия, на това трябва да променя финала, това е прекалено дълго – как е попаднало в тази папка…
Нещо зашумоля до мен и малкият шмуц се намести в скута ми. Меката му козинка и топлото му телце мигом ме успокоиха. „Просто напиши нещо ново.” Шмуцът ми още си няма име. Той е разумно, кротко същество, което не може да говори, не и на глас. Аз, естествено, го чувам перфектно – такъв съм си го направил. Беше се появил една сутрин до леглото ми и когато отворих очи, неговите бяха на милиметри от моите.
– Какво правиш, по дяволите? Как си успял да преминеш от Въображението тук?
„А! Врати има колкото искаш! Стига да искаш. А аз исках да видя къде живее тялото ти, когато не скита из Световете. Не е лошо. Малко си тромав и това, че трябва да ядеш, за да не умреш, е досадно. Често се налага да се връщаш тук и ми доскучава да се мотая сам.”
Да, често ми се налагаше да се връщам в тромавото си тяло, защото животът в Световете на Въображението беше прекрасен, но отнемаше много от жизнената ми енергия, която трябваше да възстановявам на земята. Сигурно затова направих шмуца си интелигентно същество, а не просто домашен любимец. Ето че любопитството му го беше довело в моя свят и, честно казано, не очаквах, че ще ми хареса толкова. Шмуцът въздъхна сънливо: „Даже няма нужда да измисляш история, просто им разкажи за Гората.”
О, Безкрайната Гора, която сам създадох и където обожавах да творя шарени сенки, зелени ветрове и безбройни видове тишина. Мога да разкажа за дългите ни разходки с Вечния Човек, който неуморно раздава капките от дъждовното си тяло на почвата. Той е лек и почти прозрачен, и добър, както всичко, което създавам. Затраках по клавиатурата, окрилен от новото си вдъхновение. След час станах да си направя кафе и когато се върнах в стаята, шмуцът седеше до прозореца, загледан навън. „В този свят освен от глад умира ли се от скука?” – извърна глава към мен косматият ми приятел. – „Защото това ще се случи на всички, които прочетат разказа ти.” Усмихнах се и застанах до него, отпих от кафето и на свой ред се загледах навън. „Толкова ли е зле?” Той поклати глава: „Повече. Бива те да създаваш Светове, но те са толкова… хм, меки и спокойни, че като ги описваш, става пълна боза. Липсват им контрасти, драма, конфликт, като приспивна песен са, а това, мисля, няма да се хареса много.”
Навън заваля. Шмуцът опря муцунка в стъклото: „Кой е създал този свят? Изглежда объркан и не особено красив. Тук властват нуждите на тялото, това не е много милостиво от страна на създателя му.” „Не знам. Никой не знае. Който и да е бил, оставил ни е да се оправяме сами. Добре се справяме, не мислиш ли?” „Да бе! Идеално се справяте – намерили сте хиляди начини да не стоите тук. Не беше ли по-лесно да си го оправите, вместо да бягате от него?” Кафето ми странно загорча и се троснах: „Не, не беше. Не е. Този свят е безнадежден и обречен. Сега вече можем да си правим по-хубави!”
Седнах на стола, добавих недовършеното си писание в папка „къси разкази” и реших да си легна. Може би щях да го завърша утре, може би щях да го изтрия, вече нямаше голямо значение. Прииска ми се час по-скоро да си отида в Гората. Лежах известно време, но нямаше да мога да заспя. Шмуцът ми се присламчи и се сгуши до мен: „И аз искам да се върнем по-скоро в Гората. Надявам се мен да не ме зарежеш някъде, както твоят създател е направил с твоя свят… или да ме заличиш.” Прегърнах го: „Спокойно, Шин, досега не се е случвало да създам нещо, което да искам да залича. Просто съм много добър в това, което правя!” „Фукльо! И какво е Шин?” Зарових пръсти в меката му козинка: „Името ти. Току-що го измислих. Харесва ли ти? Това е думата, с която някои народи са наричали създателя си, когато на земята са се говорели различни езици. Мисля, че ти отива.” Последното, което помня, е, че се смяхме, а той повтаряше: „Шмуцът Шин, шмуцът Шин, той е на света един, най-красив, неповторим.”
Когато се събудих, се оказа, че съм спал повече от 12 часа, което значеше, че съм готов за отпътуване. Докато минавах край компютъра си, зелената светлина на входящите съобщения мигаше настоятелно. „Благодарим Ви за интересния разказ, историята ви е завладяваща и въпреки, че не отговаря на критериите за къс разказ, ще я включим в седмичното си издание. Изпратихме Ви обещания хонорар и се надяваме и в бъдеще да работим заедно.”
„Какво, по дяволите?” Проверих изпратените файлове и там се мъдреше нещо със заглавие „Приключенията на шмуцът Шин в Безкрайната Гора”. След първоначалното ми вцепенение се зачетох и избухнах в нервен смях. Историята си я биваше, дори мен ме грабна, въпреки че Безкрайната Гора там не приличаше по нищо на моята. След първоначалната еуфория нещо ме загложди. Много рядко се случваше, но не беше необичайно интелигентни създания от Световете на Въображението да преминават на земята. Но всички ние, които ги създавахме, спазвахме стриктно формулите, а и Патентното ведомство нямаше начин да допусне нещо извън стандартите да съществува под каквато и да е форма на земята. Би го унищожило без предупреждение. Моят шмуц отговаряше на всички изисквания, бях сигурен, и това, че беше използвал всички технически средства, за да напише и изпрати текст, не биваше да ме притеснява. И все пак нещо ми убягваше.
Отпуснах се върху леглото в лабораторията и се приготвих за отпътуване. Всички системи, които щяха да подържат тялото ми в изправност, докато съзнанието ми скита из Световете, работеха. В онази кратка секунда на безсъзнание, когато преминавах, разбрах какво не е наред, но не можех да си обясня как така съм успял да даря шмуца си с въображение. И то какво! Тръпки ме побиха. Нямах търпение да го намеря в Гората и да си „поговорим”.
* * *
Шин се покатери върху гърдите на човека си, лежащ спокойно върху леглото за отпътуване в лабораторията. Сгуши глава на гърдите му и се остави на блаженството, което му създаваше ритъмът на биещото сърце. Беше толкова горд от себе си. Годините усилен труд му се отплащаха и сега имаше възхищението на цялата вселена, а когато започна проекта си всички го разубеждаваха. Но ето че той успя! Сега всеки даваше мило и драго да поседи в неговия зоокът и да зърне поне за миг този автентичен, перфектно пресъздаден човешки екземпляр, обитаващ няколко свята. Шин беше пресътворил дори изчезналата преди милиарди години Земя, която беше естественият хабитат на човека, заедно с цялата ѝ планетарна система, гравитираща около сравнително малко слънце, нищо работа! Но Шин считаше самия човек за истинската ценност. Ето – сега той скиташе из Световете на Въображението, твореше със страст и разговаряше със своя шмуц, мислейки, че е създал неповторим шедьовър. Ах, не е ли сладък!
Иванка Миткова Сергилова е родена в Бургас през 1976 г. Установява се в София, след като завършва Училището за приложни изкуства през 1994 година. Семейна, има три деца, по професия е шивач. Писането ѝ е постоянен спътник от малка, но публикува рядко, въпреки че има два блога и една фейсбук страница. През 2018 година издава „Феята и пеперудата” – нейна кратка приказка, превърната от „Ribi-ribi Studio” в прекрасно илюстрирана книжка, която освен на български се разпространява от Amazon на английски и португалски език.