Библиотека Български разкази Конкурс Агоп Мелконян Конкурси

Балахува, от Кръстю Мушкаров (разказ)

Porpita porpita от oceanexplorergov CC: BY-SA

 

 

 

Разказът е носител на Почетна грамота на името на Агоп Мелконян – изборът на сем. Мелконян и приятели
от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2019

 

 

 

Кръстю Мушкаров

Балахува

разказ

 

Пипалата ѝ се бяха свили от студа и тя не можеше да ги разгъне. Трябваше бързо да се раздвижи, иначе щеше да замръзне върху скалата. Едноокото слънце я гледаше равнодушно от празното небе, а лъчите му бяха твърде слаби, за да стоплят земята. Камъните изстиваха с тихо пукане, сякаш се оплакваха един на друг.

Тя успя да изправи едната си антена и се огледа наоколо с разположеното на върха ѝ око. Скрежът вече беше покрил целия склон и далечният хребет изглеждаше все по-недостижим. Ако го прехвърлеше – беше спасена. В противен случай мъртвото ѝ тяло щеше да се присъедини към хилядите други, останали завинаги тук.

Предното ѝ ляво пипало потрепна веднъж, после послушно се залови за един процеп и я изтегли малко напред. Обнадеждена от успеха, тя започна да пълзи по стръмния скат. Заобиколи един голям камък и замалко не пропадна в дълбок улей, издълбан от отдавна пресъхнало поточе. Силите ѝ нямаше да стигнат, за да се измъкне оттам. Нито пък времето.

Дъгообразният ръб на хребета изглеждаше малко по-близо и ободрената балахува продължи към най-ниската му част. Подхлъзна се на един по-стръмен участък и загуби височина, но успя да се закрепи за скалата. Важното беше, че не се преобърна по гръб. Преодоля наклона едва от третия опит, след като поне донякъде възвърна контрола си върху още едно пипало. Немощните му движения леко побутваха тялото ѝ напред.

Изгубило търпение, едно хищно растение изскубна корените си от замръзващата земя и запълзя с тях. След като се умори, полегна и започна да си помага и с по-дългите клони. Беше напълно сляпо, но изглежда беше развило нещо като обоняние, с което да се насочва. Макар че се движеше много бавно, то непрекъснато съкращаваше разстоянието. Озъбените му листа щракаха все по-близо до балахувата.

„Още не съм толкова мъртва!“ Гневът ѝ надделя над страха и тя неистово заизвива дългото си тяло в опит да се изплъзне. Нямаше да свърши така, не и докато още можеше да се бори. Когато стигна до следващия процеп, не го заобиколи, а се прехвърли през него. Рискува всичко в едно отчаяно движение, с което успя да се закрепи за отвъдния ръб и постепенно да се изтегли натам. Гладното растение остана да се лута отзад, неспособно да проумее къде е изчезнала плячката му.

Слънцето вече залязваше зад билото на планината и наоколо ставаше все по-тъмно и студено. Сенките се удължаваха и пълзяха на изток, поглъщайки последните остатъци земя в мрака си, когато балахувата най-после достигна хребета. Почина си малко, къпейки се в изтъняващия сноп светлина и пое надолу по склона. Пипалата ѝ едно по едно се изпълваха с живот. Нагретите през деня скали още пазеха топлината и гостоприемно я споделяха със закъснелите пътници.

Но тя добре съзнаваше, че си е спечелила само кратка отсрочка. Камъните вече изстиваха и нощният студ бързо изпълваше дълбокия вулканичен кратер, в който беше потърсила спасение. След миг слънчевата корона проблесна прощално над отсрещния рид и угасна. Сега единствените светлина и топлина идваха от езерото лава, клокочеща зловещо на дъното на огромната купа.

Хиляди балахуви се бяха скупчили на брега му, опитвайки да се сгреят. Настъпващият мраз ги принуди да се заловят една за друга с пипалата си и да се слеят в едно огромно създание. Сгушиха се съвсем плътно, за да запазят топлината си. Но скоро и това се оказа недостатъчно и гигантското извиващо се туловище неохотно навлезе в горещата магма. Потръпна ужасено и заплува в нея с конвулсивни вълнообразни движения. Телата по повърхността му бавно се овъгляваха, защитавайки със саможертвата си своите другари във вътрешността.

Не я изчакаха, но тя не можеше да ги вини. Оцеляването на стадото беше по-важно от живота на една или дори на шестнадесет като нея. По-добре беше да загинат няколко, отколкото никоя да не оцелее. Въпреки цялото си бързане, въпреки всичките си усилия, тя беше закъсняла и миграцията щеше да продължи без нея.

Когато балахувата стигна до края на лавата, студът отново я застигна. Посестримите ѝ вече почти бяха преполовили огненото езеро и тя застина в нерешителност на границата между двете гибелни стихии. Да спре или да продължи? Да замръзне сама или да изгори заедно с другите от своя вид? Животът беше постоянно движение и борба, вечна промяна и непрекъснато приспособяване. Докато примирението и покоят носеха смърт.

Инстинктът ѝ за оцеляване я тласкаше напред, цялото ѝ същество копнееше за близост. Може би след хиляди поколения балахувите щяха да еволюират така, че да издържат топлината на лавата. Телата им и сега бяха приспособени към високите температури, затова и толкова трудно понасяха студа. Но тя нямаше толкова време. Разполагаше само с остатъка от живота си, който в момента изглеждаше доста кратък.

Тя разпери пипала, огледа ги критично и ги обви около себе си. Притисна ги силно едно в друго, опитвайки да ги превърне в здрава броня. Може би те щяха да я защитят така, както балахувите от външната страна на стадото бяха предпазили тези вътре в него. Не, нямаше начин. Те бяха добри пипала, бяха ѝ служили вярно и тя си ги харесваше. Но нямаше да издържат дълго на изгарящата топлина на лавата. Трябваше да измисли нещо друго. Да се преобрази в нещо друго. Да се промени.

Отчаяно се вкопчи в тази мисъл. Колкото и да беше плашеща, тя даваше някаква надежда за спасение. Щом не можеше да оцелее такава, каквато е, значи трябваше да стане нещо различно. Може би имаше начин да втвърди кожата си? Да се вкамени отвън, за да остане жива отвътре? Тя събра цялата си воля и я насочи към крехката си обвивка.

Болката беше ужасна. Сякаш някаква безжалостна стихия я разкъсваше на части. От кожата ѝ се посипа фин сив прах, който вятърът грабна и понесе наоколо. Тялото ѝ се разпадна на студ, мрак и хаос. Изгуби се и изчезна без следа. Тя успя да съхрани единствено съзнанието си. Все още помнеше, мислеше, желаеше и мечтаеше. И се съгради наново от купчинката вулканична пепел, останала от предишната ѝ същност. Клетка по клетка и орган по орган. По-силна, по-жизнена и по-приспособима от преди.

Балахувата с мъка открехна очи и огледа чисто новите си люспи. Твърди, гладки и блестящи, те изглеждаха способни да издържат на неимоверната топлина. Налагаше се веднага да провери, защото ако се забавеше още дори съвсем малко, щеше да стане част от замръзващите скали. Нямаше какво да губи, затова навлезе в лавата.

С тихо шипене бронята ѝ се нагря и засия в мрака. Почти веднага започна да пари, но макар и остра, болката беше поносима. Все още не смееща да повярва в успеха си, балахувата раздвижи тяло и заплува след своите. Трябваше да ги настигне колкото може по-скоро. И веднага да ги научи на откритието си. Щом тя беше успяла да се приспособи, значи и другите щяха да могат. Животът ѝ изведнъж бе станал много по-ценен, защото съдържаше в себе си бъдещето на целия ѝ вид. Нямаше нужда никой повече да умира.

Разстоянието намаляваше непоносимо бавно. Тя все още беше твърде далече, за да помогне на другарите си, макар че вече беше достатъчно близо, за да вижда страданието им. Пипалата ѝ не бяха особено подходящи за плуване, затова тя започна да ги слепва в по-големи крайници. Изпробва няколко различни форми, но плоските се оказаха най-удобни за гребане в лавата. Накрая си направи шест плавника и две опашки и радостно ги размаха всичките.

 

* * *

Мразовитата нощ не трая дълго. Хилядите светлинки в небето избледняха и угаснаха, а леденият им блясък се стопи в утрото. Но изгряващото слънце не беше голямата хладна звезда, залязла в края на миналия ден. Тя беше изпреварена от своята по-малка, но много по-ярка и гореща посестрима. Лъчите ѝ бързо разпръснаха мрака и прогониха студа. Много скоро скалите щяха да се нажежат до бяло и да станат дори по-смъртоносни от лавата. А балахувите вече бяха излезли от нея и пълзяха нагоре по кратера.

Двете звезди обикаляха една около друга, събираха се и се разделяха в небето над малкия свят. Вихреният им танц ръководеше живота и смъртта на децата им. Но условията се променяха толкова често и внезапно, че дори бързата еволюция не гарантираше оцеляване. Растенията и животните, които устояваха на почти гибелните дози радиация, постепенно се научиха да я използват.

Балахувата беше първото същество, успяло да издигне способността си за приспособяване на съвсем ново ниво. Притисната от обстоятелствата, тя беше развила умение за управляема мутация. И макар че първия път промени строежа на тялото си съвсем неволно, сега добре осъзнаваше какво прави. Поиска да полети и полетя. Превърна плавниците си в криле и се издигна над огнетечната лава, за да последва родното си стадо. Може би някога щеше да се научи да преживява дори нощния студ. Може би тогава щеше да открие път към примамливо проблясващите звезди. И може би някъде във враждебната пустота на космоса щеше да срещне братя по разум, на които да предаде безценния си дар.


снимка
Кръстю Мушкаров

Кръстю Мушкаров е завършил съм математическа гимназия в Благоевград и Техническия университет в София, специалност „Изчислителна техника“. Фентъзито и фантастиката винаги са били любимите му жанрове. Повечето му разкази също са в тези жанрове и разглеждат от различни ъгли вечната тема за борбата между Доброто и Злото. Автор е на два романа – „Мъртва магия“ и „Сълзите на дракона“. Автор е и на десетина стихотворения, които, както и останалото му творчество, са достъпни безплатно в неговия сайт: deadmagica.wordpress.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.