Библиотека Български разкази

Общежитие, от Илияна Делева (разказ)

Стилизирана снимка на Илиянци
Пасажът

 

 

 

Отговорен редактор за публикацията: Петър Тушков.
За илюстрация е използвана снимка от Edal Anton Lefterov CC:BY-SA

 

Илияна Делева

Общежитие

разказ

 

Рано се стъмва вече. А и мъглата съвсем затуля мъждукащите улични лампи. Яшар се прибира у дома. Прозорците на общежитието са затворени. Няма мераклии да дишат влажния смог. Но стъклата на прозорците не са кой знае каква преграда за шумовете. Това му напомня нещо отпреди доста години.

Тъпи удари на нещо тежко по нещо меко. Квичене – силно, пронизително, болезнено. Кучето явно е предвидено за утрешната вечеря, а само така месото му можеше да стане по-крехко и сочно – ако е убито с бой. После щяха  да го одерат и накиснат в марината. Едва утре щяха да го сготвят по специална стара виетнамска рецепта. Пак удари и жален вой. Животното губеше сила.

Пронизителен писък на екстаз от друг прозорец. Яшар май познаваше този глас. Как не. Колко пъти го беше чувал. Точно така викаше Айше, като беше с него. Но той влезе в затвора, след като преби почти до смърт братовчед си, че задиря жена му. И какво?

Той в затвора, тя в катуна. Сама. С децата. Пенка магазинерката не ѝ даваше нищо на вересия. Тя я заведе в общежитието на виетнамците. Тя ѝ показа как може да изкарва пари, като си вдига краката. Яшар ревнуваше. Щеше да убие първия срещнат жълтур, само да му паднеше. Но тогава – пак щеше да иде в затвора, а Айше щеше да си развява опашката между тези дребни същества с дръпнати очи. И за какво? За тънък чоропогащник, за лъскава блузка. Така беше казала Пенка. Но така ли беше? Нали тази същата един хляб не ѝ даваше без пари.

Жалното квичене се превърна в тежък хрип. Още няколко тъпи удара. И гадна тежка тишина. В нея още един-два вика с гласа на Айше. А може пък да не беше тя. Може да беше друга. Или? Яшар стисна юмруци в джобовете си. Вратата проскърца. От нея плахо се проточи хилава фигурка. Искаше му се на здравия млад циганин да скочи и да размаже жълтата хлебарка. Но виетнамецът съвсем спокойно дойде до него. Оказа се стара жена. Подаде му петолевка и помоли: „Аналгин, моля. Аптека не дава. Глава боли.“ Сбръчканото лице напомни на Яшар за баба му. Спря. Взе парите и попита: „Нещо друго искаш ли?“ Старата виетнамка само закима. Не знаеше нито какво я пита, нито как да отговори. „Стой тук!“ – нареди Яшар и се върна към аптеката.

Жената скоро бе дошла уж на гости на сина си, но не бе намерила сили да се върне сама. Страхуваше се от дългия полет. А и прекачването на голямото московско летище, споменът за хотелската стая с хлебарки в шкафа и сърдитото женище в коридора с много страшното име Горничная, от което взеха ключа, я плашеха. Тези три изречения бе научила с много повтаряне. Сина ѝ беше казал, че като си отиде на село, тези хапчета ще се превърнат в донги. Дали беше така, тя не разбираше. Тъгуваше за дома.

Яшар бързо се върна. Носеше няколко блистери от ценното лекарство и не върна ресто. Жената благодари и бързо се прибра. Но виждайки съкровището в ръцете на майка си, младият виетнамец побърза да настигне услужливия българин. Извади пакет „Марлборо“ от джоба си. „За теб. Спаси майка ми.“ Яшар се изненада. „Ако искаш, може продаде тебе още. Има дъвки „Турбо“, а може и дънки намери.“ Циганинът веднага усети, че в това може да има далавера. Забрави и кучето, и Айше и зададе екзистенциалния въпрос: „Колко?“ В очите му светеха алчни пламъчета.

Така започна Яшар търговия с виетнамците. Той им купуваше лекарства. Не само аналгин, а и всичко, което вървеше без рецепта. Купуваше от тях евтино цигари, дрехи. Айше се върна при него. Беше си хубавица. И омайно говореше. Тя разнасяше стоката по канцеларии и я продаваше на българките, петимни за нещо вносно на петорна цена. Така продължиха почти десет години. Яшар направи пари.

Айше го слушаше и не искаше много. Но не я докосна повече. Не искаше пропаднала жена. Тя пък използваше това и продължаваше вечния занаят. Биваше я.

Докато виетнамците си тръгнаха изведнъж. Тогава се настаниха в техните къщи. Бяха по-добри от нищо. А и тя вече бе повехнала. Годините не прощават.

Беше започнала да проси и да гледа на ръка по улиците. Един ден спря ТИР и някакъв мазен шофьор я попита: „Що ти да ми гледаш, няма ли някоя по-млада?“ Така Айше си намери нов бизнес – извеждаше млади момичета по магистралата. Учеше ги на някои тънкости. „Хайде, внимателно и без зъби – трябва да успееш да го наденеш без ръце. После ще ти я нарежа тая краставица. И се упражнявай, да не мислиш, че на мъжете куровете са толкова големи и твърди. Като го направиш с наденичка, тогава ще те броя за майсторка“ – говореше Айше на млада последователка. Беше оправна и хитра. Винаги оставяше повече пари за себе си. Момичетата, напуснали училище най-късно в четвърти клас, и без това трудно смятаха.

Яшар пък бе преминал през етапа на битака. Беше насъбрал опит и сега въртеше търговия с дрехи по Илиянци. Виетнамците се бяха сменили с китайци – и те дребни и хитри, с пискливи гласове и дръпнати очи. Чудеше се какво е станало с бабата и с виетнамеца, с който започна, но бързо забравяше тези мисли.

А всъщност през деветдесетте Нгуен Ли се върна във Виетнам. Ожени се. Погреба майка си на родна земя. Сега изпращаше сина си да следва в САЩ със стипендия и много се гордееше.

За България си спомняше, когато се съберат с приятели. Обикновено жена му приготвяше салата Ном, а той разливаше щедро оризова ракия. В България беше посвикнал на по-големи количества и помнеше вкуса на гроздовата. Но това беше отдавна. Езикът му се развързва и той разказва за живота си там. За странното си пътуване, за момичетата с маслинени очи, които хем са българки, хем „не миришат зле – някак като нас са и освен това умеят да гадаят“. А жена му Фам се намръщва и така съвсем заприличва на покойната му майка.

Като си легна, засънува самолет и презокеански полет. Вярваше, че детето ще се изучи, ще се устрои и ще стане досущ американец.

В това време в София Яшар будуваше и чакаше вест от най-малкия си син – най-умен и предприемчив, замина по линията на едно НПО „Човек общество развитие“ – името му съкратено звучеше „чор“ (кражба), та замина детето за Америка. Дали щеше да се върне, или да се поамериканчи, както правеха децата на българите политици?

Яшар не знаеше. Щеше му се да повика Айше, да му погадае. Но не смееше.


снимка
Илияна Делева

Илияна Делева играе с думите като с кубчета. Така се ражда поетичната ѝ книга „Сто лични“, изд. Скалино, 2017, в която нищо не е сто и нищо не е само лично. Стихотворения и разкази е публикувала в многобройни сборници и алманаси, а статии с критика и публицистика в онлайн издания, най-често в „Градското списание“ , както и в „Литературен вестник“ и в-к „КИЛ“. Експериментира с различни форми и жанрове. Играе с приказката, пише хайку и сенрю. Може да я срещнете като книжар-доброволец, а трудов стаж трупа като начален учител.