Библиотека Български разкази

Син звезден океан, от Кръстю Мушкаров (разказ)

One Half Million Mile Filament

 

 

 

Отговорен редактор за публикацията: Петър Тушков.
За илюстрация е използвана снимка от NASA Goddard Space Flight Center CC:BY

 

 

Кръстю Мушкаров

Син звезден океан

разказ

 

Капитанът гледаше с удивление разперените си пръсти, с които се беше подпрял в тавана. С изработен през годините условен рефлекс тялото му бе реагирало само. Безтегловност? Но това беше невъзможно. Можеше да има само една причина… Той заплува към креслото си с привични движения.

– Доклад? – прохриптя сухото му от дългото бездействие гърло.

От комуникатора се разнесе спокойният глас на Първия пилот, в който се прокрадваха едва забележими нотки на тревога:

– Светлинния двигател спря…

Разбира се, че двигателят е спрял, какво друго обяснение можеше да има за липсата на гравитация. Настроението на Капитана не беше добро. След пет изследвани планети и пет неуспеха и той, както и целият екипаж, бяха станали малко раздразнителни. Всичките си надежди сега възлагаха на последните две планети, а те бяха от другата страна на звездата. За да стигнат до тях, трябваше да я заобиколят, като напуснат орбиталната равнина. Така щяха да избягнат всякакъв контакт с носещите се в това пространство парчета лед и скали. Маневрата беше рутинна и не изискваше присъствието му. Двамата пилоти бяха повече от достатъчни. Досега.

Като опитваше да прикрие раздразнението си, той прекъсна Пилота малко по-грубо, отколкото възнамеряваше:

– Причина?

– Нещо ни удари!

В отговора нямаше никакъв смисъл. Вероятността да се сблъскат с каквото и да било извън равнината на въртене на планетите беше милиони пъти по-малка от това всички звезди в галактиката да избухнат едновременно. Но ето че се беше случило.

– Ще бъда на мостика до две минути – заяви той лаконично.

Капитанската каюта беше на не повече от минута от командната зала. Допълнителното време му беше необходимо, за да се стегне. Да се превърне от уплашен и объркан член на екипажа в Капитан на кораба. Беше възможно да не знае какво се случва. Но никога не би допуснал да не знае какво трябва да се направи. Дължеше го на хората и на кораба си.

Той бавно заплува по добре познатия коридор, като се хващаше за удобно разположените по стените му дръжки. Докато двигателят работеше – а той работеше през повечето време, – посоките бяха ясни. „Напред“ за кораба беше „нагоре“ за екипажа. Пилотите поддържаха постоянно ускорение от една гравитационна единица. И всички се наслаждаваха на привичната сила на тежестта. Намираха се в състояние на безтегловност само в периодите между ускоряване и спиране.

Положението беше сериозно. Отказът на главния двигател винаги е нещо сериозно. Но сега ситуацията се усложняваше от неизвестните щети, които ударът бе причинил. Освен това зададената траектория минаваше относително близо до звездата. Прекъсването на тягата на двигателя означаваше, че не бяха успели да наберат планираната скорост и рискуваха да се превърнат в пленник на гигантската огнена топка. Ако не и нещо по-лошо.

 

* * *

Корабът бавно падаше към масивния син гигант. Толкова бавно, че изглеждаше напълно неподвижен. Застинал във вечността на времето, носещ се в безкрая на пространство. Гордо творение на човешкия гений, хвърлящо предизвикателство на самите богове. Отказът на главния двигател само за миг беше превърнал могъщия звездолет в мъртва еднокилометрова скала. В милиони тонове инертна маса, станала безволева играчка в ръцете на гравитацията.

Погледите на двамата Пилоти се обърнаха към Капитана в момента, в който той влезе в просторната командна зала. Разположени пред дъгообразния панорамен екран, столовете им се бяха завъртели като един.

– Какво ни удари? Какво е състоянието на кораба? – изстреля той безадресно, докато се наместваше в удобното си кресло. Ръцете му вече препускаха по контролните прибори, докато се опитваше да получи по-точна представа за ситуацията. Когато миг по-късно вдигна очи, забеляза скритата надежда, с която го гледаха Пилотите. И двамата мълчаха, така че пръв се обади Главният инженер, който се бе появил на мостика като призрачна холограма.

– Нищо не ни е ударило, избухна пожар в отделението с горивните инжектори. Трябва да го овладеем, преди да мога да преценя пораженията – процеди той през зъби.

Горивото представляваше малки, но изключително тежки метални блокчета, които се топяха в специални пещи до температурата на атомен взрив. След това мощно електромагнитно поле изпомпваше така получената плазма към фокуса на огромното параболично огледало на кърмата на гигантския космически кораб. Там горивото избухваше в ослепителна звездна светлина и създаваше двигателната тяга. Но високите температури и налягания правеха процеса опасен и нестабилен.

Първият пилот опита да се усмихне с престорена бодрост:

– Ако аварията се беше случила след два часа, щяхме да сме набрали достатъчна скорост, за да завършим маневрата. В момента обаче падаме по спирала към звездата.

Капитанът кимна едва забележимо. Това потвърждаваше собствения му анализ. Положението не беше просто лошо. Беше безнадеждно. Като полагаше усилие да овладее обземащата го паника, той спокойно попита:

– Идеи? Предложения?

С поглед, забит в пода пред себе си, Вторият пилот неуверено измърмори:

– Бихме могли да разделим двете части на кораба с някакъв взрив. Да се оттласнем от двигателния отсек, а с полученото ускорение да спасим носовата част?

Капитанът положи сериозни усилия да не избухне. Предложението беше идиотско, но в момента всяка идея можеше да се окаже полезна:

– Предлагаш или питаш? С какъв взрив? Оценка на потенциалните поражения? Освен това ускорението няма да е достатъчно. Но дори и да успеем, какво ще правим после без главния двигател? Как ще се измъкнем от тук? Имате ли други идеи?

– Бихме могли да евакуираме екипажа с двете совалки. – Пристигнал преди секунди, Звездният навигатор още висеше във въздуха над креслото си, докато извършваше необходимите изчисления. – Не, двигателите им са твърде слаби, за да преодолеят гравитацията на звездата. Могат да влязат в елиптична орбита, но не и да избягат – отхвърли той идеята си, преди някой друг да го беше направил.

Капитанът го изгледа неодобрително:

– А как ще оцелеем без кораба? Въздухът в совалките ще ни стигне най-много за седмица. Разберете, загубим ли кораба си – свършено е с нас! За да живеем ние, трябва да го спасим.

Плахата усмивка беше изчезнала от устните на Първия пилот. Тя нервно и безуспешно опитваше да приглади косата си, бухнала от липсата на гравитация:

– Мислех си, че бихме могли да използваме маневрените двигатели и да завъртим кораба така, че огледалото на главния двигател да е насочено към звездата. Ако успеем да уловим с него слънчевия вятър, ще…

Без да отмества поглед от екрана пред себе си, Капитанът я прекъсна:

– Да уловим керсонния вятър. Името на звездата е Керсон, следователно излъчваните от нея заредени високоенергийни частици се наричат „керсонен вятър“. Но разбирам идеята ти и мисля, че това е първото смислено предложение. А и огледалото ще ни защити поне малко от високата температура. Заеми се!

Капитанът гледаше синята звезда, която вече изпълваше предния екран. Дори през напълно спуснатите щитове беше невъзможно да задържи върху нея погледа си за повече от две-три секунди. Езици с различна температура и налягане лениво пълзяха по лицето на ослепителния диск, подобно на реки, дълги стотици хиляди километри. Огромен син океан, който бавно, но неумолимо ги поглъщаше.

Огромният кораб неохотно се подчини на импулсите на маневрените двигатели и започна бавно да се завърта. Скоро синята звезда изчезна от панорамния прозорец и Вторият пилот свали светозащитните филтри. В безкрайния мрак на космоса блещукаха хиляди малки светлинки, невидими досега в яркото сияние на могъщата си посестрима. Примамващи и обещаващи, докато бяха далече. Опасни и непрощаващи, когато ги доближиш.

Но макар и напуснала полезрението им, звездата ги държеше здраво в прегръдките си. Корабът нямаше да се предаде лесно и щеше да се бори до последно. Щяха да минат десетки часове, преди неимоверната топлина да разтопи бронирания му корпус. Хората обаче бяха слаби, крехките им тела не можеха да поддържат живота в тях толкова дълго. Беше толкова горещо.

– Получи се! Гравитомерът отчита ускорение, равно на четири процента от земното. Слънчевият… керсонният вятър ни издухва! Тук, в такава близост до звездата, той е най-силен! – Макар да се намръщи за миг, когато ѝ се наложи да се поправи, Първият пилот сияеше почти толкова ярко, колкото звездата зад тях.

Хората не можеха да усетят слабото ускорение, но то все пак въздействаше на кораба и забавяше падането му. Лъч надежда заблестя на хоризонта, преди буреносното лице на Навигатора да го похлупи в облаците си:

– Не е достатъчно! Спечелихме малко време, това е всичко. Продължаваме да падаме и пак ще изгорим!

Нищо обаче не можеше да спре устрема на Първия пилот. Тънките ѝ пръсти вече танцуваха по уредите:

– Втори, предавам ти кораба. Дръж огледалото към звездата.

– Няма ли поне да ме уведомиш какво смяташ да правиш? – надигнал се леко от креслото си, я погледна Капитанът.

– Ще поема дистанционен контрол върху едната совалка, ще я изкарам навън и ще я захвана за корпуса. После ще използвам двигателите ѝ за допълнителна тяга.

– Няма да се получи. Твърде близо сме до звездата, а тя е като огромен предавател. Околното пространството буквално гъмжи от всякакви видове лъчение, радиационният фон е прекалено висок. Никакъв сигнал няма да стигне до совалката. Дистанционното управление е невъзможно, само ръчното…

Капитанът веднага съжали за думите си. Първият пилот беше млада и своенравна жена. Схващаше дисциплината като нещо, което ѝ дава правото да постъпва както иска, стига заповедите да съвпадат с решението ѝ. И като нещо, което може да игнорира, когато ѝ пречи. Нямаше какво да я спре да постъпи така, както си е наумила. Освободила се от коланите на креслото, тя вече летеше към вратата на мостика. Дългата ѝ коса се развяваше след нея като опашката на комета.

Той въздъхна. Освен непокорна беше и дяволски добър пилот, заради което му се налагаше да я търпи. Но трябваше да опита:

– Нищо няма да постигнеш! Двигателите на совалката са твърде слаби. А корпусът ѝ няма да те защити нито от радиацията, нито от температурата навън. Ще загинеш в мига, в който напуснеш кораба!

Прелитайки покрай ръба на вратата, тя се отблъсна от него, за да се ускори още повече. Докато тялото ѝ изчезваше в коридора, извика назад:

– Сам го каза – корабът трябва да оцелее на всяка цена. Ако не се върна, събуди Третия пилот от „зимния“ му сън.

– Ракидра! – Той използва името ѝ като ключ, с който да достигне до съзнанието ѝ, да я подчини на волята си. – Имам план, който не включва самоубийствен героизъм. Но ще ми е нужна помощта ти.

Лицето ѝ се подаде обратно през вратата, заливано от вълни непокорство и любопитство.

– Искам да пилотираш звездолета максимално близо до курса, който ще ти подавам. И през цялото време да държиш огледалото насочено право към звездата. Мислиш ли, че ще се справиш? – Капитанът със скрито задоволство проследи как тя колебливо заема мястото си.

Маневрените двигатели бяха разположени в два пръстена – единият на носа, а другият – в опашната част на кораба. Обикновено се включваше един от двигателите в предната част и срещуположният му – задната. Така корпусът се насочваше бързо и точно в желаното направление. Но ако двигателите от двата пръстена бутаха в една посока, биха могли макар и много бавно да изтласкат гигантския звездолет настрани. Идеята тъкмо бе хрумнала на Капитана и той се изненада колко бързо Първият пилот я разбра и прие.

Тя го погледна възмутено и обидено:

– А с дясната си ръка какво искаш да правя?

Капитанът се обърна към Навигатора:

– Намери ми протуберанс. – Когато неизреченото недоумение на Навигатора увисна в безтегловния мостик, се наложи да поясни: – Нали се сещаш, от онези високи колони свръхнагорещена плазма, които се издигат от короносферата на звездите. Намери ми протуберанс някъде пред нас. Колкото може по-голям. И колкото може по-близо до курса ни.

Припрените движения на Навигатора показаха, че го е разбрал, макар и да не бе оценил сарказма. Капитанът го остави да работи и потърси Главния инженер:

– Смятам да прекарам кораба през някой протуберанс. Знам, че идеята не е добра, но ще ти даде още малко време. Интересува ме дали огледалото ще издържи?

В полезрението на холографния проектор беше останала само лявата ръка на Инженера, докато той ожесточено спореше с невидим опонент. Съдейки по откъслечните думи и по тона на разговора, ситуацията не изглеждаше добре.

– Успяхме да потушим пожара, но пораженията са сериозни, работим по тях. Не се плаши за огледалото, то е създадено така, че да издържа доста високи температури и налягания. Повече ме притеснява корпусът на кораба. Конструкцията му е оразмерена да издържа натоварвания до шест гравитационни единици. А никой не може да каже какво ускорение ще ни придаде един протуберанс. Има твърде много неизвестни. Но решението, разбира се, е твое. – Ръката на Инженера бе заменена за миг от разтревоженото му лице, преди и то да изчезне от холограмата.

Гигантският звездолет започна бавно да се измества вдясно, оставайки насочен точно към звездата. От плавните движения на Първия пилот маневрирането изглеждаше лесно, но Капитанът знаеше колко трудно е то всъщност. В моменти като този изпитваше благодарност, че тя е част от екипажа, и бе склонен да ѝ прости всяко проявено неподчинение.

Минутите се изнизваха бързо и безмилостно, докато температурата в командната зала бавно се повишаваше. Потта се стичаше на тънки вадички от напрегнатите лица на вкопчените в отчаяна схватка хора. Външните сензори изгаряха един след друг, ослепявайки носещия се безпомощно звездолет. Капитанът обработваше данните на Навигатора и тихо подаваше инструкции към Пилота за необходимите промени в курса. Мостикът се пълнеше с невидимите талази на отчаянието.

Спокойният и уверен глас на Капитана се разнесе из кораба малко, преди да навлязат във виещото се пред тях торнадо от искряща плазма:

Претоварване след десет секунди.

Огромен синкав пламък, издигащ се на милиони километри над звездата, поде масивния кораб като перце. Звездолетът изстена болезнено, но издържа ускорението, докато Пилотът се бореше да овладее страничното люлеене на корпуса. След няколко секунди излязоха от широкия десетки хиляди километри протуберанс. Бяха спечелили малка победа, която се измерваше във височина и им даваше време.

– Дай друг! – викна Капитанът към Навигатора.

– Но ние току-що…

– Намери ми друг! Веднага! – Гласът на Капитана не търпеше възражения. Всички потрепериха нервно в креслата си.

Нажежената тишина бе разпръсната от тихия глас на холограмата:

– Капитане, имате тяга. Надявам се, че не сме закъснели. – Главният инженер беше уморен, по костюма му се чернееха изгорели петна. Но в очите му се четеше гордост от добре свършената работа.

Суровото лице на Капитана съвсем леко смекчи изражението си:

– Чу го, Първи. Измъкни ни от тук!

Точно седем секунди бяха необходими на Първия пилот, за да изчисли курса:

– Три и половина гравитационни единици за петдесет минути, и ще забравим, че някога сме били тук – звънна непринуденият ѝ смях. Веднага след това гласът ѝ отекна из целия кораб, разнасяйки успокоение и надежда: – Претоварване след три.

Широко копие от бяла светлина се изстреля от опашката на звездолета. То се изгуби в заслепяващите лъчи на гигантската синя звезда, отстъпващо ѝ стотици милиарди пъти по сила и яркост. Мъничката песъчинка, създадена от човешки ръце, се понесе далече от изгарящата ярост на огненото кълбо. Първо съвсем бавно, едва забележимо. После все по-бързо.

Капитанът се отпусна в креслото си, смазан от трикратната тежест на собственото си тегло. Никога досега не се беше наслаждавал на претоварването. Никога досега не се бе чувствал толкова жив.

 

София
Септември, 2015 г.


снимка
Кръстю Мушкаров

Кръстю Мушкаров е завършил съм математическа гимназия в Благоевград и Техническия университет в София, специалност „Изчислителна техника“. Фентъзито и фантастиката винаги са били любимите му жанрове. Повечето му разкази също са в тези жанрове и разглеждат от различни ъгли вечната тема за борбата между Доброто и Злото. Автор е на два романа – „Мъртва магия“ и „Сълзите на дракона“. Разказът му Балахува е  носител на Почетна грамота на името на Агоп Мелконян в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян (2019). Автор е и на десетина стихотворения, които, както и останалото му творчество, са достъпни безплатно в неговия сайт: deadmagica.wordpress.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.