Отговорен редактор за публикацията: Петър Тушков
Кен Лиу
Грешка в един бит
разказ
(Single-Bit Error, by Ken Liu)
Слушайте пълен аудиозапис на разказа.
Преди да срещне Лидия, животът на Тайлър, подобно на животите на повечето хора, включваше постоянно натрупване на понятия.
§ „А после какво станало?“ „Нищо – казваше баба. – И заживели щастливо.“ „Завинаги?“ „Завинаги.“
Докато баба му не му прочете „Спящата красавица“, Тайлър си мислеше, че всички приказки завършват по начина, по който ги завършваха родителите му: „И заживели така, понякога дори щастливо, до деня, в който умрели.“
§ Тайлър и всички други деца избягваха новото момче, защото той беше по-голям тях и ги зяпаше, сякаш ги предизвиква на бой. Само че онзи ден в часа по изкуство на г-жа Янг единственото свободно място беше до Тайлър и така Оуен Ласт и Тайлър станаха най-добри приятели.
§ Тайлър я гледа, докато музиката не спря. Точно се гласеше да я покани да танцуват, когато се появи приятелят ѝ. „Е, значи е възможно човек да се влюби за половин час“, помисли си той. На малко листче написа „Амбър Риа“, пусна го в бирената бутилка, запуши я с алуминиево фолио и я хвърли колкото можа по-навътре в Лонгайлъндския проток.
§ Когато някой извикаше „Тайлър“, и двамата се обръщаха. Но после кльощавото момче с белега на брадичката спря да идва в час и Тайлър така и не научи как е фамилното му име.
§ Сан Франциско беше само точка на картата, докато не видя тюлените да се припичат на слънце при Фишерманс Уорф[1].
§ На събиране в едно кафене от типа „микрофонът е ваш“ той прочете стихотворение, наречено „Съблазън, мания, желание и отдаденост“. Тайлър не разбра защо всички жени се засмяха, докато жената, седнала зад Оуен, не му показа рекламите на парфюми в списанието, което държеше. Лина Лайман и Тайлър излизаха точно два месеца. Любимият ѝ аромат беше Завист.
§ Тайлър не знаеше как се нарича тази ярка звезда на небето, докато не се премести в новия си апартамент, в кухнята на който освен купа пресни мандарини не намери и оставен атлас на нощното небе. Винаги, когато си помислеше за Сириус, Кучешката звезда, езикът му усещаше някаква сладост.
* * *
Първият път, когато Тайлър я видя, беше в контейнер за боклук зад магазина „Холи плейс“, на две преки от апартамента му. Беше минал отзад, търсейки празни кашони, за да сложи в тях току-що купените био картофи и филе от свободно гледани кокошки („Холи плейс“ не вярваха нито в хартията, нито в пластмасата).
Тя стърчеше от контейнера, а ръцете ѝ обръщаха към слънцето огромен буркан с маслини с наскоро изтекъл срок на годност. Тъмносин памучен потник разкриваше гънките и трапчинките на лактите ѝ. Избелелите ѝ от слънцето морковено рижи къдрици бяха събрани на една страна от нахлупена на главата ѝ черна барета. Малко лунички придаваха цвят и енергичност на бледото ѝ лице.
Тя се обърна към него, като остави буркана с маслини върху купчината други неща, които си беше изровила от контейнера. Устните ѝ бяха напукани по онзи начин, който се получава, когато пушиш цигари и се смееш на статистиката. Очите ѝ бяха с цвета на крилата на нощна пеперуда. Ще се усмихне, знаеше той и искаше да разбере дали зъбите ѝ са бели и криви.
Тайлър си помисли, че тя е най-красивата жена, която някога е виждал.
– Нали знаеш, че повечето от нещата, които изхвърлят, имат годност поне още седмица? – Тя му махна да се приближи. – Ела ми подай ръка.
Да, тя се усмихваше.
* * *
Смятаме, че знаем малко за това как работи паметта. Мислим си, че спомените са неща, които действително са се случили, като например какво си ял за вечеря, неща, които е можело да се случат, но не са, като остроумие, което ти хрумва прекалено късно, и неща, които просто не са се случили, като как слънчевата светлина би се отразила от очите на ангел. Но на ниво неврони тези неща са закодирани по един и същ начин. За да направим разлика между тях, са нужни логика, здрав разум и известна дистанция. За някои хора това е трудно, особено ако вярват, че конструираната от нас реалност се крепи на спомените ни. Ако не си в състояние да отделиш тези спомени, тогава изглежда, че можеш да бъдеш принуден да повярваш във всичко.
Утехата във философията и религията помага на хората да класифицират видовете спомени и да ги удържат в крехката истинност на действителните им животи.
* * *
Когато Тайлър беше много малък, баба му беше най-любимият му човек на света, защото за разлика от родителите му, които вярваха, че на децата винаги трябва да се казва истината както я разбират родителите, баба му попълваше дупките в познанията му с Дядо Коледа, Великденския заек и Бог. Родителите му вечно бяха твърде заети, а често и прекалено сериозни, но баба му беше някак умиротворена, излъчваше лекота и безгрижие, което повдигаше духа му. Няколко пъти, когато родителите му ги нямаше, тя го водеше с нея на църква. Помнеше, че хареса пеенето и цветните прозорци, както и в каква безопасност се чувстваше там, в това голямо празно пространство, седнал на коравата пейка до нейната сърдечност.
Когато тя умря, Тайлър много се натъжи. Но както повечето възрастни, когато порасна, помнеше само силата на тази детска любов, и то по някакъв абстрактен начин. Допусна често срещаната грешка да отъждестви зрелостта със стойността и да заключи, че на обичта му към нея като малко дете сигурно са ѝ липсвали сила и дълбочина.
Много години след смъртта ѝ обаче Тайлър се измъчваше от спомена за едно определено нейно посещение. Беше на пет или някъде там и двамата играеха на някаква настолна игра на масата в кухнята. От вълнение люлееше крака и няколко пъти я ритна в пищялите. Тя го помоли да спре, а той отказа, като се кискаше. Когато накрая тя му се намръщи и го заплаши, че ще спре да играе, ако не престане, той ѝ каза да върви по дяволите.
Тайлър помнеше как лицето ѝ се изопна, изгуби цвета си, а после, за пръв и последен път, поне доколкото помнеше, тя заплака. Спомняше си и пълното си объркване. Родителите му не бяха много по религията и за него дяволите бяха дума без особена мистерия или сила. По онова време само бегло схващаше, че „по дяволите“ е място, където не би искал да бъдеш, като тъмното мазе или още по-тъмния таван. Помнеше, че плачът ѝ го засегна, но не и защо.
Като тийнейджър Тайлър още чувстваше вина от този спомен. За него той обобщаваше цялата му несигурност и опасения от собствените му жестокост и невежество, както и възможността да се окаже, че всъщност той не е добър човек. Дълбоко се терзаеше от факта, че толкова лесно е причинил такава болка на някой, който го е обичал.
Веднъж Тайлър разглеждаше албум със стари семейни снимки и там видя снимка на кухнята в къщата, в която бяха живели. С изненада откри, че в средата на малката кухня е имало кухненски остров и абсолютно никакво място за масата от спомените му.
Споменът, който му бе причинил такава болка през годините, може би никога не се беше случил.
Щом откри тази проста грешка на паметта си, в него се отприщи цяла лавина от други откровения. Сега си спомни, че винаги ядяха в трапезарията, а когато играеха настолни игри, това винаги ставаше на малката масичка в дневната. Споменът, който му беше причинил толкова болка през годините, просто нямаше как да се е случил. Сигурно някак си сам бе създал цялата сцена във въображението си.
Мислеше си, че надали ще е много трудно да си обясни какво се е случило всъщност. Може би смъртта на баба му бе събудила в него чувство, че е изоставен или виновен. В объркването си той беше взел разни приказни елементи и си бе измислил този спомен от нищото, за да се накаже. Такова нещо би могло да се случи на всяко малко дете, изгубило важен за него близък. Щом го осъзна, споменът как баба му плаче избледня в паметта му и започна да става все по-неправдоподобен.
Тайлър смяташе, че е голям късмет да открие тази единична грешка във фалшивата си памет, и се убеди, че може да прави разлика между действителност и измислица. Почувства, че това е моментът, в който порасна.
Трябваше да си признае обаче, че откритието леко го натъжи. Колкото и фалшив да беше споменът, той бе част от любовта към баба му. Когато споменът изгуби завладяващата аура на истинността, сякаш още една част от нея си отиде. Не знаеше как да назове празнотата, която остана.
* * *
В Лос Алдамас сервираха най-добрия сладолед с шамфъстък в света. Тайлър го знаеше, защото това бе причината да са там, климатикът духаше студено във врата му, слънчевата светлина хлуеше през напуканите прашни черчевета на прозорците, а те си бяха разделили малка чашка сладолед с шамфъстък, когато Лидия му каза:
– Да, разбира се. Хайде.
Месец по-рано той ѝ беше помогнал да отнесе в апартамента си маслините, хляба и гроздовия сок, спасен от контейнера на „Холи плейс“, и апартаментът се оказа в същата сграда като неговия, само че един етаж под него. Малкото мебели вътре бяха от кашони и покрити с чаршафи. Като в някаква минималистична пиеса.
Лидия постла едно одеяло на пода и си направиха пикник в средата на следобеда, в нейното миниатюрно студио. Тя разчупи хляба на парчета и му ги подаде, а после пиха гроздов сок направо от шишето.
– Причастие – каза Лидия – а лa Лидия.
Каза го с такъв тон, с какъвто някой друг би рекъл „Поло калабрезе, по рецепта на баба ми.“ Не звучеше като майтап. Тя му подаде маслина от буркана.
Бяха минали много години, откакто Тайлър беше ходил на църква с баба си, и не знаеше какво да отговори. Но му се искаше да остане с нея и да гледа лицето ѝ, а то, макар и рядко, се разчупваше от усмивки и беше залято от щастие, което Тайлър усещаше като вълна от топлина.
Разказа ѝ за работата си като програмист на бази данни в банката, както и за нещата, които драскаше нощем в бележника си, а после ги четеше в задимени кафенета пред други млади мъже и жени с мечти като неговите. Разказа ѝ за някои от най-важните понятия в живота си, както и историите, които стояха зад тях. Докато говореше, се възхищаваше на лицето ѝ и си мислеше колко е луд по нея.
Тайлър я питаше разни неща. Искаше да опознае живота на жената, в която се е влюбил, да разбере нейната колекция от понятия.
Лидия бе израснала в Ню Камдън, едно от хилядите подобни нему градчета, модерни предградия по протежение на магистралите между Бостън и Ню Йорк. Кръстена била на баба си, която починала преди тя да се роди. Като малка майка ѝ я наричала „шушулка“, защото била пълничка и обичала слънцето. Баща ѝ я наричал „принцеса“, защото си мислел, че всички бащи наричат така дъщерите си.
Някъде до седми клас не знаела коя е. Родителите ѝ се карали и когато най-накрая спрели, баща ѝ искал да продължи да се нарича Лидия Гети, а майка ѝ искала да е Лидия O’Сканлън. Прекарвала летата си в новата къща на баща ѝ в Аризона, където вечерно време той я взимал да се запознае с приятелите му. Те я наричали Малката акула, защото ги биела на покер. В училище момичетата ѝ викали Лидия O’Хара, защото любимият ѝ цвят бил червеният. Момчетата не ѝ били измислили име, защото доколкото знаели, още не се била целувала с никого.
В гимназията била Лидия Масура и била популярна сред момчетата по много неприлични причини. Майка ѝ я наричала с думи, които би предпочела да забрави. Веднъж едно момче я докарало до сграда в Бостън, където гневни мъже и жени размахвали знаци и плакати наредени около входа, през който влязла сама, и я наричали с думи, от които се разтреперила. По-късно, когато лежала в малка бяла стая и се възстановявала, една сестра ѝ казала да се абстрахира от външните шумове и да опита да си се представи като „много смела млада жена“.
Тя заспала и се сепнала чак когато усетила, че стаята се тресе. В този момент животът ѝ се променил, защото била посетена от ангел Амбриел, ангел с очи с цвят като крилата на нощна пеперуда.
Противно на повечето случаи на хора, посетени от ангели – обясни Лидия на Тайлър, който продължаваше да не разбира какво чува, – ангелите не се занимават да си разговарят с посетените от тях хора. Енергията на посещението идва изцяло от самото присъствие на ангела, което е част от Божията същност.
Животът на Лидия както и на милиони други хора, макар да не беше изпълнен с особено страдание, я сблъскал с достатъчно разочарования и предателства, за да успее да изгуби и малкото вяра, която църквата изобщо бе успяла да ѝ внуши. В нейната действителност Бог беше също толкова реален, колкото и неутриното.
Лидия погледнала ангела и почувствала как светлината на Амбриел я блъснала в очите и изпълнила ума ѝ, а болката била толкова прекрасна, че дори и не се замислила да затвори очи. Всичко, за каквото и да е, което знаела, се оказало просто грешно, без значение. Светлината на Амбриел озарила оглушителната тишина между родителите ѝ, старите и скорошните белези от играта без победител, известна като гимназиален социален живот, дребните, объркани и отчайващи противоречия на всекидневието. На тази светлина всичко изглеждало разбираемо, осезаемо и най-вече – красиво.
В този момент Лидия се преродила. Изпълнила се с такава любов към Бог, че най-после си обяснила защо адът е отсъствието на Бог и няма нищо общо със сяра или огньове.
Едва тогава Тайлър разбра какво в лицето на Лидия така силно притегляше сърцето му. В лицето ѝ виждаше признаците за онзи род щастие, което наричаме благословено. Да си благословен значи да нямаш страх – другото име за неосъществен копнеж. Но самото присъствие на Бог, дори и чрез посредничеството на ангела, бе лишило неосъществените ѝ копнежи от значение. След срещата с ангела единственият ѝ останал страх бил, че на човек може да му бъде отказано присъствието на Бога. Но щом единственото изискване да постигнеш Бог е да Го обичаш, а няма как да не Го обичаш, ако веднъж си изпитал радостта на присъствието му, спасението на Лидия било гарантирано.
В онзи момент Лидия научила коя е. Една от Спасените. Това не означавало, че се налага да откаже дрогата и псуването или че трябва да наметне бяла роба и да тръгне по улиците да тъпче брошури под вратите на хората. Единствено – че може да продължи с живота си и че всичко, което направи в бъдеще, ще бъде изпълнено с радост, защото обича Бог.
И така Тайлър се влюби в Лидия заради Божията светлина, която стигаше до него леко замъглена, защото беше отразена от Лидия, но въпреки това го заслепяваше.
Водеше Лидия със себе си на поетичните четения, където тя се запозна с приятелите му, които също искаха да пишат поезия и се трупаха заедно из задимените кафенета. Докато Тайлър четеше от центъра на пашкула на прожекторния лъч, търсеше сияйното ѝ лице и яркия ореол на червената ѝ коса в приглушената светлина на кафенето, защото тя се усмихваше, когато го чуеше да чете, а той обичаше да я гледа как се усмихва.
Защото тя не правеше разлика между ямб и ям; защото ухаеше на сапун и слънчева светлина; защото когато му кажеше, че би отишла с него да гледат звездите, наистина го искаше; защото когато той се присмиваше на хора, които казват „некосвен“, тя го караше да провери в речника и по този начин бе научил, че наистина има такава дума; защото знаеше, че винаги може да познае кога тя ще се засмее, и то част от секундата, преди да го е направила.
Макар приятелите на Тайлър отначало да не знаеха какво да кажат, когато за пръв път чуха историята на Лидия за срещата ѝ с Амбриел, скоро започнаха да я харесват, защото тя нямаше нищо общо с очакванията им за човек, който твърди че е виждал ангели. Носеше на пиене повече от всички тях, дори и от Оуен, който още изглеждаше като човек, на когото повече му подхожда да е на мотор по пътищата, отколкото в офис, а когато беше пияна, можеше да намигне на Тайлър и да му прошепне: „Внимавай, опасна съм и ще те схрускам!“
В неделя Лидия не ходеше на църква. Не ходеше, защото там нямаше какво да ѝ предложат, а и повечето църкви в града се срамуваха от историята ѝ. Вместо това го водеше на срещи с хора, които искаха да ги посети ангел. Тези срещи се провеждаха в мазетата на църкви и библиотеки, имаше сгъваеми столове и гадно кафе, както и много отчаяние и фрази, пресети от щандовете с книги за личностно израстване. Често Тайлър се чудеше какво изобщо прави там, докато не видеше светлината на лицето на Лидия, когато тя разказваше историята си.
Друг път след работа просто се шляеха по градските улици. Правеха си кратки обиколки до околните малки градчета нагоре и надолу по тихоокеанския бряг. Говореха си за всичко и нищо, като периодично Тайлър се взираше в лицето ѝ и се мъчеше да повярва.
Месецът, откакто я видя да рови в боклука, и денят, в който тя му каза, че ще се омъжи за него, докато ядяха сладолед с шамфъстък, бяха най-щастливите в живота му.
Единственият проблем беше, че той все още не вярваше в Бог.
* * *
На връщане от Лос Алдамас Лидия заспа на пасажерското място до него. Шосето беше право и гладко, а трафикът – рехав. Тайлър включи круиз-контрола и протегна крака. Хвана ръката на Лидия и обърна глава, за да хвърли поглед на спящия ѝ силует.
По-късно, когато Тайлър опитваше да си припомни какво чувстваше, докато гледаше как Лидия бавно умира на седалката до него, тялото ѝ – обърнато наопаки, увиснало на предпазния колан, гърбът ѝ – усукан по невъзможен начин, а смачканият таван на колата – хванал в капан ръцете ѝ, с изненада установи, че не може да си спомни самия него да го е боляло каквото и да е.
А нямаше как да е истина. И двата му крака бяха счупени, а жегата от пламъците трябваше да е била ужасна откъм неговата страна, ако се съди по изгарянията, които покриваха лицето и ръцете му. Когато по-късно се възстанови достатъчно в болницата, че да започне да сяда без чужда помощ, установи и че лявото му око ще остане сляпо завинаги.
Въпреки това беше факт, че единственото, което Тайлър помнеше, е колко спокойна и безстрашна беше Лидия, когато му каза, че знае, че ще умре, че нищо не я боли и че ще се видят на Небето.
После тя отвори широко очи и каза:
– Здравей, Амбриел.
Тайлър опита да се извърне на седалката, за да види какво вижда тя, макар да знаеше, че няма да забележи нищо. Воланът го подпираше и след няколко секунди се отказа. По-късно щеше да съжалява за няколкото секунди, за които отклони поглед от лицето на Лидия, защото в тези няколко секунди тя умря.
* * *
Ако Тайлър беше религиозен, обещанието, че ще се събере отново с Лидия на Небето, вероятно би го успокоило. Или можеше да се разгневи на Бог и да го ругае, докато не приеме живота си, както някога го е приел Йов. Само че Тайлър не вярваше в Рая и Бог.
И липсата на вяра нито можеше да го успокои, нито да му даде друго обяснение освен освен онова на Лидия за светлината в нея, заради която всъщност той я обикна. Това, което беше обикнал, беше вярата ѝ.
Ако продължеше с неверието си, щеше да означава да признае, че радостта на Лидия е била илюзия, а това би убило същината на спомена му за нея. Но за да повярва, би означавало да разруши преградите в ума си между измислица и реалност и да приеме за факт онова, което му бе изглеждало като халюцинация. Докато Лидия беше жива, той би могъл да отлага това решение колкото си иска, докато още я обича, но смъртта ѝ означаваше, че просто трябва да избере.
* * *
Когато най-накрая го пуснаха от болницата, Тайлър се изолира от приятелите си. Напусна работа и си изключи телефона.
След което се зае да издири всичко възможно, касаещо катастрофата, за да разбере какво се е случило. Беше трудно, защото следователите не бяха установили почти нищо и имаше бели петна за попълване. Но Тайлър разполагаше с много време.
* * *
Работата е повече като за програмисти – прочете Тайлър, – състои се от разплитане на мрежата от връзки, които свързват нивата на абстракция между променливи и стойности.
Променливите са еквивалентът на понятия в електронната памет. Вместо да се работи с отделни байтове, чрез променлива може да бъде присвоено име на цял блок от паметта. С променливи може да се нарече всичко: настройки на газта, номер на социалната осигуровка, подпрограма за изтриване на диска.
За съжаление не е възможно да се каже дали променливата сочи към онова, към което твърди, и дали изобщо сочи нанякъде. На ниво битове броят на пеперудите в Коста Рика изглежда по същия начин като скоростта на тропическа буря по брега на Австралия.
Това е проблем за всеки програмист, защото връзката между променливи и стойност лежи в основата и на най-малката претенция за коректност. Ако можете да убедите компютъра, че с променливата е означено нещо реално, докато всъщност тя сочи в нищото, то тогава не се знае какво може да се случи.
За да се помогне на програмистите да отличават солидната реалност от измислени беди, била въведена типизацията на данните. Това е набор от математически правила, които са въведени в програмните езици, за да гарантират, че променливата, която отговаря за настройките на газта, няма да сочи примерно към моментното ускорение на колата. Типизацията на данните ни успокоява с това, че налага спазването на безпогрешен ред сред лудостта на аморалното море от битове.
* * *
Както много други съвременни системи за круиз-контрол, тази в колата на Тайлър разчиташе на микрокомпютър, който работи по определена програма.
Очевидно беше много важно тази програма да работи както трябва. Програмата в колата на Тайлър беше написана от внимателен програмист, който добре разбираше, че от качеството на работата му зависят човешки животи. Но освен това програмата беше написана на език, който имаше много строга система за типизация на данните. В нея имаше математическо доказателство, гарантиращо, че колкото и умен или разсеян да е бил програмистът, всяка програма, която мине през тази система, гарантирано не би допуснала променлива, която трябва да сочи към нивото на горивото, всъщност да сочи към подпрограма за смяна на предавките. В света на битовете нещо подобно се доближаваше до непогрешимост.
Всичко това беше нужно, за да можем да потвърдим, че Тайлър имаше добро основание да се отпусне в седалката си и да се облегне назад.
* * *
Около две хиляди години по-рано – прочете Тайлър, – по времето на Христос, на небето в съзвездието Касиопея имало звезда. Тя била стара и умирала и през една зимна вечер се превърнала в супернова.
От тази експлозия се родили безброй протони и неутрони, които препуснали от останките на старата звезда с шеметна скорост. Наричат ги космическо лъчение и повечето от тях ще продължат да препускат през празното космическо пространство до края на времето, тъй че тяхната съдба не ни касае.
Но през този слънчев юлски ден един конкретен протон пристигнал на Земята след пътешествие в тъмнината от цели две хиляди години. Той се гмурнал през йоносферата, грациозно отклонен от линиите на земното магнитно поле, а после се устремил право през разредения въздух, без изобщо да забави скорост. И би изчезнал и би се забил безследно право в Калифорнийската пустиня, ако нещо не се изпречило на пътя му.
В този момент Лидия беше заспала, а Тайлър за миг бе отклонил поглед от пътя, за да я погледне. Дори и заспала, лицето ѝ продължаваше да излъчва тази благословена светлина. Колата им се изпречи на пътя на самотния протон, избягал от онази толкова отдавна умряла звезда.
Протонът не обърна особено внимание на металната външност на колата, а пластмасите вътре в нея го интересуваха още по-малко. Той се вряза директно през тях и за момент изглежда щеше продължи пътешествието си. Докато протонът не срещна малко парченце силиций и за пръв път от две хиляди години в него се породи интерес към материята и реши да избие електроните ѝ.
* * *
Това парченце силиций се оказа част от кондензатор. Имаше милиони други кондензатори и транзистори също като него, всички част от интегралната схема, която представляваше паметта на компютъра, който движи програмата, контролираща колата на Тайлър. Откъдето и да се погледне, липсата на тези електрони беше крайно незначително събитие, но то бе достатъчно.
Загубата на тези електрони означаваше, че битът, който представляваше 1, сега щеше да бъде интерпретиран като 0, а този бит се намираше в клетка от паметта, която съдържаше променлива. Промяната в този бит означаваше, че променливата, която трябваше да сочи към подпрограма, изчисляваща настройките на газта, сега сочеше към стойността за разхода на горивото, на 1024 байта от истинското място, към което трябваше да сочи.
Системата за типизация на данните в този програмен език бе разработена така, че да предотвратява точно такива грешки. Променлива, която трябва да сочи към подпрограма, не би трябвало никога да може да сочи към числова стойност. Ако това се случеше, всичко друго би било възможно.
* * *
Ако грешка в един-единствен бит в платката би могла да пробие математически перфектна система за типизация на данните в програмен език, разсъждаваше Тайлър, не беше ли възможно грешка в един бит от мозъка да наруши системата в мозъка, която прави разликата между медицински сестри и ангели? Би отнело всичко на всичко една невронна връзка да се скъса и да се прикачи на произволно място някъде другаде, някъде, където няма никаква работа, и всички стени между видовете спомени ще рухнат.
Видението на Лидия за Амбриел, както и самата ѝ вяра, биха могли да бъдат просто последица от погрешно активирани неврони, грешка, която може да е била задействана от изтощение, от стрес, от случайна елементарна частица, от какво ли още не, през онзи отдавна отминал ден в клиниката в Бостън. Процесът наистина беше един и същ със създалия измисления му спомен как е разплакал баба си.
Всичко, което е нужно, за осъзнаване на пътя към вярата, мислеше си Тайлър, е грешка в един-единствен бит.
Противно на това, което може би очаквате, тази теория не омаловажи и не принизи вярата на Лидия в представите на Тайлър. Обяснението му позволи да разбере по рационален начин живота на Лидия. Да нарече вярата на Лидия грешка се оказа нивото на самоизмама, необходимо му да хвърли мост между техните два свята.
Така или иначе грешките, веднъж разбрани, могат да бъдат предизвикани съзнателно. Който е вещ технически би могъл да проникне и през най-добрия защитен софтуер на света чрез преднамерено причиняване на грешки в хардуера. Не би ли могъл някой съзнателно да породи вяра в себе си по същия начин?
Тайлър реши, че ще опита да причини грешка в един бит в собствения си мозък. Ако единственият начин да е пак заедно с Лидия беше да отиде на Небето, то тогава той нямаше друг избор, освен да се накара да повярва в Бог.
* * *
Едната възможност беше да отслаби тялото. Глад, дехидратация, да се остави на природните сили. Грешките са по-вероятни, когато защитните сили на тялото са отслабени. Такъв е пътят на отшелниците в пустинята. Тайлър реши да опита първо по този начин.
Подкара наетата кола в южна посока, а после на изток, докато не стигна Аризона, близо до границата с Мексико, на ръба, а после и в сърцето на пустинята Сонора. Продължи да кара, докато имаше пътища, а после продължи пеша. Вървя, докато не реши, че не би могъл да намери как да се върне, а после повървя още малко. Накрая се озова обграден от всички страни от групички кактуси сагуаро. Вече беше много гладен и жаден, така че седна на земята и зачака тялото му да отпадне.
– Не ме разбирай погрешно – беше му казал Оуен преди да тръгне. – Но си мислех, че никога няма да успееш като поет. Мислех, че нямаш достатъчно въображение. А сега си мисля, че имаш твърде много.
Откакто Тайлър се беше заключил в апартамента си в опит да разбере смъртта на Лидия, не се беше виждал с Оуен вече няколко седмици. Сега седяха в любимото им кафене, а навън валеше лек есенен дъжд.
– Програмистите не са точно хора на цифрите – рече Тайлър. – Ние сме хора на думите. Хората на цифрите работят по хардуера.
– Няма да е истинска вяра – каза Оуен, вместо да го посъветва да спре да се прави на луд и да продължи да си живее живота. Тайлър го оценяваше. – Дори и да проработи. Дори и да ти се явят ангели, пеещи „осанна“.
– Ти откъде знаеш каква е истинската вяра? И ти не вярваш в Бог.
– Не е необходимо да вярвам в Бог, за да ти кажа, че няма да успееш. Ти искаш да повярваш в Бог, защото обичаш Лидия. Но вече си си решил, че вярата в Бог е дефект, грешка, дори без някога да си я изпитал. Искаш да се насилиш да приемеш за истина приетото за лъжа. Това е препятствие, което не можеш да прекрачиш.
– Не схващаш идеята – каза Тайлър. – За какво ми е рационално обяснение на вярата, ако не за да тествам хипотезата си?
Оуен поклати глава.
– Някои неща не биха издържали на директна проверка. Ако търсиш бледа звезда, никога няма да я видиш, ако гледаш право към нея. Трябва да гледаш настрани и да я оставиш сама косвено да привлече погледа ти.
– Ето ти и косвеност – рече Тайлър на кактуса сагуаро до него и избухна в смях. Колко време беше прекарал в пустинята? Имаше чувството, че са изминали дни. Идваше нощта. Щеше да застудее.
– Все мислиш прекалено много – рече кактусът.
– Ти ли си, Лидия? – Това е добър знак, помисли си Тайлър. Винаги първо се появяват слуховите халюцинации, нали? Само че гласът не звучеше много като този на Лидия. Беше твърде далечен и фин, като гласхармоника. Огледа се за ангели.
– Е, значи смяташ, че мозъкът ми е повреден? Грешна връзка, така ли? – рече кактусът.
– Не, не повреден. – Не тази беше правилната дума. В това се криеше проблемът. Трябваше му правилната дума.
Искаше да ѝ разкаже всичко за променливите и грешките от по един бит и за типизацията на данните и спомените. Искаше да ѝ обясни как се стреми да изпита същото като нея, за да може да бъде с нея. Но бе твърде гладен и жаден и се почувства замаян. Така че успя само да каже: „Липсваш ми.“
В тъмнината към него се приближаваха ярки светлини. Чакаше да усети как светлината го пронизва, как го залива онази сигурност, че всичко ще е наред, чувство на любов, усещане, че е спасен. Чакаше стените в съзнанието му да паднат.
Светлината спря пред него. В нея се появиха няколко фигури. Косите им бяха сияние от светлина, а телата им – изрисувани от пламък. Малко беше изненадан, че светлината не е чак толкова ярка, колкото очакваше. Болеше го да я гледа, но не беше както Лидия го описваше. Тези кои ли ангели бяха?
– Може би е така, защото сега съм само с едно око – каза си той.
– Всичко ще е наред – каза Оуен. – Всичко ще се оправи.
Пренесоха го на задната седалка в колата на рейнджъра и поеха по дългия обратен път.
* * *
Опита да се друса, но ефектите не бяха трайни. Медитацията само го изморяваше. Прочете за терапия с електрошок, но никой психиатър не се съгласи на исканията му.
– Нямаш нужда от терапия – казаха му. – Прибери се и прочети Библията. Освен това ще ми отнемат лиценза.
Дори посети няколко църкви. Но вярата им му изглеждаше празна. Докато седеше на църковните пейки, не усещаше нищо, машинално повтаряше думите на химните, слушаше проповедите, които му изглеждаха лишени от смисъл.
Искам да повярвам, а не мога. Огледа се наоколо, от лицето на никой не струеше онази светлина, която беше видял у Лидия. Мислите си, че вярвате, но всъщност не го правите. Не и наистина, не и като Лидия.
Оуен никога не рече „Нали ти казах.“
Накрая Оуен успя да го убеди пак да излиза вечер из кафенетата. Смяташе, че стиховете, които се четат сега, са просто ужасни. Защо никой не пишеше за липсата на тази светлина? Защо никой не пишеше за паметта или за системата за типизация на данните, която беше толкова крехка и същевременно толкова трудна за нарушаване? Защо никой не пишеше за болката, която идва, когато не си в състояние да повярваш?
Хвана се на нова работа като програмист на бази данни в една банка и отново започна да пише. Дори успя да публикува някои от стихотворенията си. Приятелите му го изведоха, за да го отпразнуват. Той беше щастлив и развълнуван, а едно момиче, което изобщо не приличаше на Лидия, го заведе вкъщи, независимо от белезите по лицето му.
– Как се казваш? – попита я той.
– Стефани – рече тя и изгаси светлината. Той винаги щеше да я помни като Стефани-която-изобщо-не-прилича-на-Лидия.
И той продължи нататък.
* * *
– Ще извикаш ли Лидия за вечеря? – провикна се Джес от кухнята към Тайлър.
Тайлър разтребваше последните останали хартиени чинии и салфетки и събираше балоните от дневната от партито за рождения ден по-рано. Слезе до гаража. Гаражната врата беше отворена и през нея се виждаше, че Лидия се е излегнала на моравата пред къщата и гледа свечеряващото се зимно небе.
– Ей, мъник – рече той, когато стигна до нея, – време е за вечеря.
– Само още няколко минутки?
Той се приведе и седна на тревата до нея.
– Застудява. Какво чакаш?
– Гледам Сириус. На 8,6 светлинни години е, тъй че светлината, която виждаме сега, е потеглила от него преди осем години и седем месеца. Днес ставам на осем, а мама казва, че съм се родила девет седмици по-рано, вечерта. Искам да хвана светлината, която е тръгнала от Сириус в момента, в който съм била зачената.
– Момента, в който си била зачената?
– Ти ми даде онази книга, не помниш ли?
Канеше се да ѝ обърне внимание, че не е задължително, ако е родена вечерта, непременно да е била „зачената“ вечерта. После се спря. Такива подробности можеха да почакат.
– Струва си да се почака за такова нещо – рече той.
Зачакаха заедно, като леко потреперваха. Беше още началото на зимата, но вече се познаваше, че е ще е от студените. На Тайлър понякога му липсваха топлите калифорнийски зими.
– Мисля, че открих защо има толкова много прах под леглото ми – каза Лидия.
– И защо?
– Прочетох, че прахът се получава от метеори, които изгарят в небето. И понеже стаята ми е на тавана, значи е по-близо до звездите от останалата част от къщата и затова имам повече прах от вас с мама.
Той я погледна и любовта му към нея го обля като вълна. Тя толкова приличаше на него, разсъдлива, с бистър ум, не се боеше от фактите. В измислените от нея истории имаше звезден прах, но не от магическия. Тя не вярваше в Бог и това му харесваше. Подобно на него и тя трябваше да е имунизирана срещу грешки в един-единствен бит.
– Ако се наложи да ви извикам само още веднъж, никой от вас няма да вечеря.
Джес стоеше в рамката на гаражната врата. От светлината в коридора зад нея сякаш сияеше.
– Виж, мама изглежда като ангел. – Лидия стана и се затича към светлината.
Тайлър се забави за момент. Погледна Сириус – Кучешката звезда, погледна другите горящи и експлодиращи звезди на небето, цялата тази светлина, която пристигаше при него от различни разстояния и съответно от различни времена. Осъзна, че едновременно го бомбардират протони и фотони, които са възникнали в момента, когато Лидия е била зачената, в момента, в който Лидия, другата Лидия, е умряла, в момента, когато се е родила, в момента, в който Свети Августин е откраднал крушите[2], и в момента, когато Христос е бил разпнат. Чувстваше се като замаян.
Амбриел избра този момент, за да го посети.
* * *
Значи това се усещало.
Тайлър се изпълни с такава любов към Бог, че чак се разтрепера. Красотата на Божествения замисъл го разплака. Разбра защо е срещнал Лидия, защо тя загина и защо не успя да Го постигне преди. Закопня да усеща завинаги тази светлина. Зажадува за Небето. Това беше най-щастливият момент в живота му, защото преживявайки преживяното от Лидия, най-накрая вече беше с нея. Да си спомни какво е да си влюбен в нея беше по-хубаво дори и от самото влюбване. Системата за типизация на данните беше надвита.
Но една подробност не бе в ред.
Помнеше, че гледаше Сириус точно преди да се появи Амбриел. За частица от секундата Сириус сякаш засия малко по-ярко, едва забележимо. Беше много леко примигване. Можеше да е всичко: изкривяване на атмосферата, полъх от преминаващ облак, оптична измама.
Или да е слънчево изригване на Сириус в момента, когато преди 8,75 години Лидия е била зачената. Може би за тези години някой протон от експлозията е пропътувал празното космическо пространство, без да обръща внимание на нищо по пътя си. Не беше ли възможно да се е врязал в земната йоносфера, да е минал през стратосферата, през облаците и крилете на птиците? Не беше ли възможно най-накрая да е влязъл в окото на Тайлър в същата зимна вечер, пробождайки го до дълбината на неговото същество, и докато е минавал през хипоталамуса му, да е решил да избие от него малко електрони?
Малка грешка, дребно отклонение. Но достатъчно. Достатъчно да му позволи да различи реалността от илюзията.
Едва го осъзна, и Амбриел вече беше изчезнал. Системата за типизация на данните удържа.
Тогава Тайлър разбра, че е обречен. През целия си живот щеше да помни чувството на екстаз, любовта към Бог, тази сладост на съществуването. Беше повярвал, дори само за момент. Беше се събрал с Лидия, но после бе погледнал назад. А там я имаше липсата на Бог.
Винаги щеше да помни този момент и винаги щеше да знае, че споменът му е даден от грешка в един-единствен бит, която после му е отнела реалността.
И той живя, понякога дори щастливо, до деня, в който умря.
Превод от английски:
Стоян Христов, 2019
Бележки:
[1] Фишерманс Уорф (англ. Fisherman’s Wharf) е квартал и популярна туристическа атракция на Сан Франциско – Бел. прев.
[2] „Изповеди“ от Свети Августин, книга втора, глава IV, където се разсъждава по въпроса за кражбата – Бел. прев.
Текстът на този разказ ползва условията на договора:
Creative Commons
Attribution-NonCommercial-ShareAlike 3.0
(CC BY-NC-SA 3.0):
https://creativecommons.org/licenses/by-nc-sa/3.0/
Преводът е по версията на английския текст в антологията
Thoughtcrime Experiments
A free 2009 anthology of fantasy and science fiction stories and art,
published under a Creative Commons license:
http://thoughtcrime.crummy.com/2009/
Кен Лиу (р. 1976 г.) е китайско-американски писател, поет, адвокат и компютърен програмист. Разказите му са публикувани във F&SF, Asimov’s, Analog, Lightspeed, Clarkesworld, и други списания, а така също в няколко антологии, сред които Year’s Best SF. Носител на наградите „Локус“, „Хюго“, „Небюла“, „Сайдлайз“, „Фантлаб“, „Уърлд фентъзи“. Преводач на научна фантастика и социалнопсихологически разкази от китайски на английски. Посетете сайта на автора за още подробности и интересни разкази на адрес: kenliu.name. Последвайте го в Туитър: @kyliu99. (Снимка: © Li Yibo – 李一博.)