Отговорен редактор за публикацията: Владимир Полеганов
Николас Димитров
Из „Дилър на реалности“
роман
Столицата на Азовстан има мъничко летище със слабо осветена неприветлива едноетажна сграда в единия край и единствена писта – в другия. Бетонът на много места е пропукан и ако страната не беше толкова засушлива, от пукнатините сигурно би поникнала трева. Макар че клонеше към надвечер, навън ни лъхна такава жега, като че ли след салона на самолета се оказахме в огромна пещ. За щастие, изпратената от президента лимузина ни чакаше до самата стълба.
– Случвало ли ти се е да вечеряш с президенти? – наруши тишината ти, когато вече бяхме в колата.
– Един-два пъти в детството ми.
– А в персоналната реалност можеш да се срещаш с президенти всеки ден! Дори с починали.
– Едва ли това би ми доставило удоволствие.
Ти внимателно ме изгледа, опитвайки се да разбереш промяната в настроението ми. Не исках да те притеснявам с дълги разговори. Затова само се усмихнах в отговор.
– С кого от управниците би искал да вечеряш, Золтан?
– Бих искал да се срещна с принц Гаутама още преди да стане Буда.
Разговаряхме още известно време, макар че не можех да събера мислите си след прочетеното в самолета. Скоро лимузината влезе в територията на президентския дворец с монументална украса и позлатени колони на фасадата, с осветени фонтани и мраморни лъвове, с импозантни паметници, приличащи на восъчни фигури, и с богат автопарк край входа.
Съпровождани от облечена в делови костюми свита (явно въоръжена), минахме по отекващите коридори, където мраморът се редуваше със злато, а цветните килими – с причудливи мозайки. Двама от придружителите разтвориха пред нас резбовани врати и ние влязохме в просторна зала с дълга маса в средата, сервирана със златни прибори, около чиниите с чудновати рисунки стояха позлатени чаши и струва ми се, че даже цветята във вазите бяха по някакъв начин позлатени.
– Интересно, колко ли гости се очакват? – попитах аз.
Вместо да отговориш, ти вдигна очи към полилея, където по всички правила беше логично да има поставено подслушващо устройство.
– Много съм доволен от това как ни посрещат – съобщи ти 0лед няколко секунди. – И господин президентът е прекрасен човек. Нямам търпение да се запозная с него.
Аз се усмихнах, а ти запази невъзмутимия израз на лицето си. В този момент вратите се разтвориха и в залата влезе президентът, съпроводен от момче на около шест-седем години, очевидно по-малкият му син. Президентът на Азовстан се оказа набит азиатец, с плоско широко лице и дълбоко поставени лукави очички. Въпреки горещината беше облечен в закопчан догоре костюм, тъмните му коси, сресани назад, бяха леко прошарени и той явно отделяше голямо внимание на гъстите си мустаци, очертаващи здраво стиснатите устни.
Синът беше в златен халат с алена подплата. Направи ми впечатление колко сериозно и съсредоточено беше момчето. Изглежда, беше наследило от баща си само най-свирепите му черти. Мислено го сравних с Набил, по-големия син на президента, който ми се стори много по-открит и доброжелателен.
Президентът се здрависа с теб и протегна жилавата си ръка към мен. Последва размяна на любезности, по време на която стопанинът на двореца с всички сили се стараеше да покаже, че той не е някакъв азиатски диктатор, а просветен космополит, след което покани всички да седнат. Върволица сервитьори в един миг наредиха на масата най-изискани ястия. Купи с плодове, димящи блюда с плов, планини пикантно месо на златни подноси и даже паун, пълнен с грозде и сушени кайсии. Компанията на масата за цяло денонощие едва ли би се справила и с половината от всичко това.
– Позволете да ви попитам, господин президент – произнесе ти, – какво мислите за реалността, създадена от нас по ваша поръчка? Нали, ако не се лъжа, вие имахте възможност да я оцените първи?
Под президентските мустаци се мерна доволна усмивка.
Беше очевидно, че е успял да опита секса със супермодела Каролина Шилер неведнъж.
– Ще ви кажа следното. Ако по-рано се съмнявах в тази идея, то сега се съмнявам дали бих искал да споделя Каролина с други! А как това ще проработи масово?
– За да се влезе в персоналната реалност, са необходими три компонента: активираща капсула, съдържаща моя генетичен код, специално устройство и словесна мантра. Ние не можем да осигурим индивидуални устройства за цялата страна, затова разработихме технология за безконтактно транслиране на персоналната реалност. Нужно е само да се задейства нашето приложение към всяко включено към мрежата устройство, което става психопроектор. После да се поеме капсулата и да се произнесе мантрата.
– И нищо повече?
– Разбира се, при това трябва да има активна транслация от спътник, която ще контролираме също ние.
– Тази технология използвана ли е вече някъде?
– Масово – не. Засега са провеждани тестове само на локално равнище. Но ние планираме да я изведем на глобалния пазар, след като минат регионалните тестове.
– Моята страна ли имате предвид като регионален пазар?
– Не съвсем. В продължение на няколко месеца технологията на персоналните реалности бе изпробвана върху десетки хиляди посетители на автоцъркви в няколко града по света – продължи ти. – Ефектът е впечатляващ. Абсолютно всички потребители пожелаха да повторят предишния опит, а за много хора това стана и начин за прекарване на свободното време. Броят на самоубийствата и престъпленията рязко намаля. Технологията придоби такава популярност, че дори породи собствен черен пазар.
Милиони посетители на автоцърквите? Дори не подозирах за това.
– Само след няколко дни ние ще ви доставим първата партида капсули за активиране – продължи ти.
– А ако нещо не потръгне?
– А какво може да не потръгне, господин президент?
– Да допуснем, че хората започнат да се побъркват след включването към вашите предаватели?
– Хората, така или иначе, през цялото време са включени към различни предаватели – усмихна се ти. – Спътници, интернет, мобилна връзка. И периодично те се побъркват. Ако отрицателният ефект остане в рамките на стандартната статистика, няма за какво да се безпокоим.
В този момент ми струваше голямо усилие да премълча.
Как можеш след всички последици на „Ден в рая“ с такава лекота да обсъждаш човешкия живот?
Президентът доволен кимна.
– Това ще е истински подарък за моя народ, персонален рай за всекиго. Както е казано в Свещената книга: „Обитателите на рая днес ще са заети с наслади“. И аз трябва да изразя благодарност на вашия Рамбан – изборът на модела беше просто идеален.
– Благодаря, господин президент.
– Тъкмо си мислех… не може ли словесната мантра за включване на програмата да бъде например „Слава на Азовстан“? Или „Слава на президента на Азовстан“? Ние извоювахме независимостта си само преди десет години и сам разбирате, че патриотичните настроения са много важни за нас.
– Потребителят си избира мантрата сам. Работата е дори не в самите думи, а в дълбоките му емоции, които активират персоналния алгоритъм.
– Не може ли гордостта за своята страна да бъде такава емоция?
– Може, разбира се. Но обикновено потребителят свързва мантрата с нещо по-лично.
– Не разбирам.
– Персоналната реалност не би била персонална без някакъв личен ключ. Такъв ключ е емоцията. Носталгията. Страхът. Похотта. Надеждата. Именно тази емоция определя насоките на цялото преживяване и го адаптира към конкретния човек. Ние сканирахме милиони хора, открихме няколко групи такива ключове и ги програмирахме като алгоритъм. За щастие, те не са толкова много – няколко десетки. Впрочем по подобен начин се задейства и излизането от реалността. Ние внедряваме в симулацията персонален образ-тригер, който при завършване на сеанса напомня на клиента, че той трябва да се върне в обективната реалност.
– Проклето псе!
Едва не подскочих. А ти избухна в смях заедно с президента. Разбрах, че не беше епитет, предназначен за теб, а нещо друго.
– Псе ли?
– Постоянно се завира в симулацията ми, когато най не трябва! – ухили се президентът.
– Да, това е вашият тригер за излизане. Ако не е това „проклето псе“, ще си лежите неподвижен, без да знаете, че се намирате в персонална реалност. А после бихте умрели от удоволствие и от изтощение.
– А вие имате ли тригер, Золтан?
Ти ме погледна, леко смутен. Аз слушах с интерес. Струва ми се, че за този половин час научих за персоналните реалности повече, отколкото през цялата минала година.
– Имам. Това е гарванът.
Момчето се пресегна да вземе една праскова от купата и обърна сосиерата с яркочервена каша, за което баща му го шляпна звучно по врата. Друго дете би ревнало, а това само хвърли на баща си намръщен хищен поглед. „Някога ще свали баща си, за да заеме мястото му“, помислих си аз.
– Вашата съпруга, Золтан, не произнесе тази вечер нито една дума – отбеляза президентът.
– За мен е винаги удоволствие да слушам разговора на умни мъже. Вашият по-голям син няма ли да се присъедини към нас?
– Той напоследък не е в настроение. За щастие, освен шестте дъщери Аллах ме дари и с двама синове.
„Дъщерите не се броят за щастие“, помислих си аз. В това имаше нещо до болка познато.
– Всъщност бих искала да ви запитам нещо… – побързах аз, като забелязах, че той се опитва да отгатне мислите ми.
– За какво ви е всичко това? Имам предвид персоналната реалност с Каролина.
– А вие как мислите?
– Мисля, че проблемът не е в предстоящите избори. Това би било твърде елементарно.
Президентът се усмихна. Той се обърна на стола и сега ме гледаше право в очите.
– Вие, разбира се, сте права, Катрин. Неслучайно определихме старта на проекта един ден преди изборите, но работата наистина не е в тях. Аз ще спечеля и тези избори, и следващите, и онези, които ще дойдат след тях. А когато остарея толкова, че да не мога да управлявам страната, мястото ми ще заеме един от синовете ми. – Той погали малкия по главата, сякаш не е имало никакво шляпване преди минута.
– Тогава за какво е всичко това? Имате власт, имате пари. Какво още искате?
– Катрин! – обърна се ти към мен.
– Не-не, всичко е наред – спря го президентът. – Напълно резонен въпрос. Аз искам същото, Катрин, каквото искат всички хора. Искам само едно – да ме обичат. Не да се страхуват, не да угодничат, не да сервилничат. А именно да ме обичат. За да се държи народът в подчинение, са нужни много усилия. Но никакви усилия не са нужни, ако моите хора ме обичат искрено и от все сърце – както се обича един баща…
– Или Бога – завърших аз вместо него.
На трапезата се възцари пауза, която синът на президента запълни с мляскане: прасковата вече беше изядена и той смучеше костилката.
– Ако съвременните технологии ни дават възможност да станем богове, глупаво е да не се възползваме от това – най-сетне със студенина в гласа произнесе президентът.
– Но всяка технология е не само дар, но и заплаха! – не се предавах аз.
– Каква е заплахата да дариш на поданиците си малко щастие?
– След като вкусят този плод, те могат да поискат повече…
– И аз ще им дам повече! – разсмя се той. – Какво ли не би направил един управник, обичан от народа си, за да не угасне тази любов!
– Катрин е склонна всичко да драматизира – намеси се ти.
– Малко драма няма да навреди – кимна президентът. – И в този дворец, и в моята страна. Обикновеният народ обича драмата. Утре, когато пристигне Каролина Шилер, сами ще се убедите в това. – Той плесна с ръце. – Впрочем, Золтан, знаете ли, че името ви на нашия език би звучало като „султан“? В тая връзка имам за вас една изненада.
Двама сервитьори вкараха в залата масичка на колела, на която на златно блюдо бе сервирана варена овнешка глава.
Готвачът беше сложил очите обратно в очните кухини на главата и овенът гледаше присъстващите с тъга и укор.
– Скъпи гости! – възкликна президентът, когато всичко това беше сервирано на масата. – Това блюдо се нарича „Главата на султана“. Яде се с ръце. Отначало вие, Золтан! Съветвам ви да започнете от очите.
Ти ме погледна смутено. Преднамерено запазих невъзмутим вид, за да видя как ще се измъкнеш.
– Господин президент – промърмори ти, – разбирам, че това блюдо се предлага само на скъпи гости… и отказът може да ви оскърби…
– Успокойте се, Золтан! – избухна в смях стопанинът. – Това е просто шега, ние не сме някакви диваци! Ей, отнесете това!
Когато сервитьорите отнасяха блюдото, лявото око изпадна от очната кухина, търкулна се по масата и се спря пред мен.
– Вие му харесахте, Катрин! – весело възкликна президентът. – Както казват у вас… Хвърли ви око!
Превод: Марта Владова
Прочетете романа „Дилър на реалности“ (изд. „Колибри“, 2019)
Николас Димитров е визионер и мечтател. Българин-полиглот, който знае единайсет езика. Дебютният му роман е написан на руски и предизвиква голям скандал в Русия и Украйна. Ярък представител на движението New Age, агностик, self-made, пътешественик и поклоник по местата на Силата. Чувства се еднакво комфортно и в планините на Тибет, и на фестивала Burning Man в пустинята Black Rock. Интелектуален хедонист и колекционер на впечатления.