Книги

„Вундеркинд“ на Николай Грозни

 

 

 

Диана Петрова

„Вундеркинд“ на Николай Грозни

ревю

 

Да кажа, че „Вундеркинд“ ми хареса, би било недостатъчно. Тази книга ме опияни. Погълна. Изпълни. Очарова. Размаза.

Това е не просто многопластов роман, това е един мултисетивен роман. Можете ли да си представите как с букви и думи, вместо чрез ноти и слух, се изливат мелодии? Как от един писмен текст плътно звучи музика? Как музиката се превръща в разказвач? Защото Николай Грозни е успял да постигне точно това, и то по изключително въздействащ със своята филигранна изработка начин.

Романът е разделен на глави, носещи имената на музикални произведения. Приликата със структурата на обичайна книга обаче е само привидна. Романът е композиран като музикален шедьовър. И като всяка музикална творба притежава своя динамика и ритмика. Това е едно от най-удивителните неща в тази книга. Проза, сякаш отсечена с метроном. Всяка дума, всяка фраза, всяка глава хармонират с останалите. Всяко парченце е поставано точно на мястото си – всеки времеви момент, включително ретроспективните, излиза на фокус точно когато трябва. Освен майсторската употреба на езика това е причината книгата да бъде звънка като чуруликащ капчук и въпреки сложната си пластичност да бъде толкова леко четивна.

Главите имат дати

А разказът е от първо лице, което донякъде придава на повествованието характер на дневник, но по-важното е, че в книгата виждаме реалиите през очите на главния герой. В този роман сюжетът е с крехък гръбнак и отстъпва пред внушенията и емоциите. Чрез симбиозата писане-музика по ослепителен начин е обрисуван светът на Константин: Константин-ученикът в Музикалното училище в последните години на соца, Константин-музикантът, Константин непримиримият, романтикът, обичащият, мразещият, любопитният, вдъхновеният, гневният. Свят, а не просто история.

Личността на Константин се явява полето на сблъсък между тоталитарната система с всичките ѝ производни оглушителни ефекти и свръхизострената чувствителност на талантливия, изкуството, поривите на духа.

Но не бива да оставате с впечатлението, че това се случва по сантиментално-съчувствен начин.  Едно от най-големите достойнства на книгата е, че епохата, системата и гнусните им недъзи, са представени без литературно елементарна емоционална манипулация над читателя.

Тук няма сълзи, а смразяващ вой на ранено животно. Има ропот срещу посредствеността, но без капка еснафска надменност. Самоубийствен ропот над онази посредственост, масово възприета за мяра.

Но дали системата, въпреки всички ограничения и безумни норми, които налага, би могла да е единственият виновник  за този бунт? Системата безспорно е катализатор, но посредственост съществува и извън нея, винаги и навсякъде. И Констнтин и другите като него, с безкомпромисните си черно-бели сетива, биха реагирали когато и където и да е. Талантът никога не признава ерзаца.

Или казано по друг начин, говорим за честност.

Затова и присъстващото в известна степен преекспониране на някои черти, обстоятелства и усещания си е на място, дозата циничност, грубостите в отношенията и саморазрушителните импулси също са си на място. И аз съм убедена, че всеки, живял в онези години, чиято сетивност е дори съвсем мъничко по-фина от коруба на костенурка, ще припознае в героите голяма или пък дребна частица от себе си, от приятелите си, от познатите, и от непознатите, които е срещал на улицата.

Образите!

Ирина. Пламенната цигуларка, бунтарката, любовта. Почти огледалното отражение на Константин. Същото любопитство, същото желание да узнаеш съществуват ли граници, същият съзнателен опит да не бъде призната любовта, същите себепогубващи стремления.

Вадим. Блестящ пианист, в чийто образ е концентрирана идеята за откровеността. Да свириш, както чувстваш, да говориш, както чувстваш. Не назидателно, а просто така, заради себе си.

Илия. Бившият преводач, преживял дълги години в трудов лагер, който разказва периодично на Константин за садистичните унизителни изпълнения на кухите властимащи насилници.

Пепи Крадеца. Човекът, у когото липсва „инстинктивното усещане за добро и зло“. Въвеждането на образа на Пепи, макар и не толкова съществено сюжетно, се явява една от най-важните точки за хармонията на романа. Нали помните, в мелодията нищо не е случайно или излишно. Тя има своите акценти, усилвания, заглъхвания.

Конфронтациите дарба срещу система, свободен дух срещу външни окови

Макар и представени превъзходно, те не изчерпват пластовете на творбата. В книгата съществува и трансцедентално ниво, надчовешки свят, движещи сили, намиращи се в някакво отвъд. Съществува едно познание, отстоящо извън времето. Съществува и едно пространство, в което душите и умовете са свързани. Където можеш да „разговаряш“ с Шопен, Бах, Рахманинов, Бетовен. И музиката не се явява бягство от реалността, нито пък е затворена самостоятелна сфера, а е част от това пространство, път за общуване и врата. Свиренето е медитация, чрез която музикантът се разтваря и го прави заради своята собствена жажда, не в отговор на потребностите и комплиментите на публиката.

И накрая малко за началото. За заглавието. „Вундеркинд“. Изглежда закономерно, предвид музикалната надареност на главния герой. Но аз мисля, че е вложено повече.

Бележка: Прочетох в бележките към книгата, че Николай Грозни, подобно на своя герой, е учил музика. Не знам дали е добър изпълнител, а и не е важно. Нямам никакви съмнения обаче, че Грозни е проникновен музикант. Такова органично и истинско  разбиране за музиката като показаното във „Вундеркинд“ няма как да се имитира. Проникновен писател, сътворил великолепен роман.


„Вундеркинд“
Николай Грозни
стр.
338
Изд. „Сиела“
София, 2014

Художник на корицата: Ива Сашева

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.