Библиотека Български разкази

Карантина, от Явора Руменова (разказ)

илюстрация
Child Soldiers (remix)

 

 

Илюстрация: по оригиналната рисунка на
Gilbert G. Groud of a Child soldier in Ivory Coast (2007)

 

 

 

 

Явора Руменова

Карантина

разказ

 

 

1.

Всяка сутрин, точно преди да се събудя, чувам селото. Не го сънувам, нито си въобразявам: те наистина са тук, всички онези звуци. Гласовете на жените. Виковете на децата. Някъде плаче бебе. Някъде лае куче. В кухнята потракват чинии. После звуците изчезват.

Всичко това вече го няма.

Събуждам се сред мъртва тишина.

>>

Първата ми работа е да изляза на верандата, още сънен, но вече замаян от жегата, потен и най-вече жаден. Постоянно съм жаден. Поглеждам бидоните, които съм оставил точно по средата на прашната улица. Всяка сутрин ги поглеждам, сякаш по някакъв магически начин може да са се напълнили с вода през нощта; но те, разбира се, са си все така празни. Вода няма. Когато слагаха карантината, войниците се сетиха да опънат бодливата тел отвъд поточето, което минава край село и което беше главният ни водоизточник. Но поточето още тогава пресъхваше, а после – по някое време през онези две седмици, в които всички умряха – пресъхна съвсем. Бидоните, кошовете и казаните, в които събирахме дъждовна вода, също бяха почти празни. Няма дъжд. Не е валяло от шест месеца.

Тогава, през пролетта, цялото село се тревожеше заради сушата. Ще бъде тежка година, говорехме си ние. Зеленчуците вехнат, дърветата не цъфтят, жените няма с какво да изперат пелените на децата. Тогава в селото бяхме сто шейсет и двама души и всеки имаше някаква тревога.

Сега сме само аз и Чен. И главната ни тревога е водата.

Влизам обратно вкъщи, покланям се на снимката на Мин-хи, моята покойна съпруга (аз я наричах Мей), и премествам червеното квадратче на календара едно поле напред. Календарът ми е лъскав, с реклама на някакви коли: градска вещ. Янг ми го донесе. Донесе много такива календари и всички съседи окачиха по един на стените си. Никой от тях не преживя тази година.

После отивам в кухнята. Там държа последната ни вода: три големи бутилки, до тях две по-малки и още една съвсем мъничка. Всичко е прецедено през марля, за да не се разваля. Разтърквам очите си със суха кърпа, за да се разсъня – миенето отдавна е лукс. После изливам най-малката бутилка в канчето и включвам газовото котлонче. Когато Мей беше жива, почти не използвахме котлончето, защото голямата печка беше винаги разпалена. Мей се въртеше около нея по цял ден. Вареше супа. Вареше сладко. Печеше питки за децата от село. Топлеше вода за миене и пране. Сега голямата печка е мъртва като всичко останало. Не съм я палил нито веднъж – котлончето ми е достатъчно. Използвам го кажи-речи само за чая.

>>

След малко излизам, понесъл две димящи глинени чашки. Слизам надолу внимателно: улицата е много стръмна. Цялото ни село е стръмно, защото сме високо в планината. Долу, в края (или в началото) на селото, прашната улица се разширява в нещо като малък площад, после пак се стеснява и изчезва сред храсталаците. Някога това беше пътят, който – след много завои и много мили – ни свързваше с другите села и с града. Сега всичко отвъд бодливата тел е обрасло с храсталаци, а на така наречения площад, встрани от пътя, е постът на Чен. Състои се от навес, сгъваем стол и самия Чен. Под навеса има и навита на руло рогозка, но Чен никога не я използва. Ако изобщо спи, го прави на стола, гушнал автомата си.

Сега е прав и вече стърчи насред пътя, като зорко следи всяка моя крачка. Когато се изравнявам с последната къща (в нея живееха Нан, жена му и малкият му син), Чен крещи:

– Стой! Карантина!

Всяка сутрин едно и също, вече три месеца.

– Знам, Чен – казвам аз. – Нося ти чай.

Тук Чен побутва автомата така, че да увисне на гърба му, усмихва се, събира ръце пред гърдите си и се покланя. Аз вече съм стигнал до него и също се покланям, като внимавам да не разлея чая. Подавам му едната чашка. Той я взима и пак се покланя. Аз също се покланям. Чен много държи на поклоните.

После сядаме един до друг направо на земята и започваме чаения ритуал. Чен слага автомата в скута си и държи чашката с две ръце, аз се взирам в моята чашка, която е пълна само наполовина. Мълчим, взираме се в гората или в небето, на което няма нито едно облаче, сърбаме чая и се преструваме, че всичко ни е наред. Чен много държи на преструвките. След малко решавам, че ритуалът е изпълнен, и след кратка въздишка минавам на въпроса.

– Водата свършва, Чен – казвам му. – Има за още пет дни.

Чен вдига вежди. От три месеца го предупреждавам за водата всяка сутрин и той винаги изглежда, сякаш току-що чува за подобен проблем.

После сумти.

– Чен – казвам. – Трябва да отидем за вода. Трябва да слезем към реката…

– Не може! – прекъсва ме Чен. – Карантина.

Млъквам за миг, после започвам отново.

– Знам – обяснявам. – Но нямаме вода, Чен. И ако не тръгнем към реката още днес, или най-късно утре, ще умрем. И двамата просто ще умрем от жажда.

Чен се мръщи и опипва дръжката на автомата си. Винаги прави така, когато това, което чува, не му харесва.

– Сигурно ще докарат вода – казва той.

Ето това е Чен.

Минаха четири месеца, откакто за последен път по пътя към града мина камион или кола, човек или муле, че даже и куче. Самият път вече едва се вижда. Храстите превземат всичко и ако днес все още различаваме рехавата просека между дърветата, по която доскоро идваха камионите, това е само благодарение на сушата. Една от малкото добри страни на проклетата суша е тази, че тя мъчи гората, както мъчи и нас.

Но Чен си мисли, че някой ще му докара вода.

– Чен – казвам аз. – Чен, ако не тръгнем веднага, ще умрем.

Той разсъждава по въпроса. Стиска дръжката на автомата. Сумти.

– Не е редно – мърмори той. – Ние пазим останалите.

Няма смисъл да обяснявам на Чен, че единствените останали сме ние двамата и вече няма кого да пазим. Опитвал съм. Не разбира. Последното е малко странно, имайки предвид, че той е бил сам накрая – аз лежах, макар че не бях болен, и чаках да умра – бил е сам и е гледал как всички умират, дори някак е успял да ги погребе, макар че е целият колкото врабче и вероятно тежи по-малко от автомата си. Да не говорим, че още не знам как изобщо е напуснал свещения си пост, за да отнесе последните тела до трапа.

И ето го, седи си тук, покланя като смахнат и вика „Стой! Карантина“, сякаш всичко му е наред. Чен е малко странен.

– Наблизо сигурно няма хора, Чен – предпазливо казвам аз. – Ние няма да ходим в града, само до реката. Ще налеем вода и ще се върнем.

Мисълта за такова пътешествие го ужасява. Пак се мръщи, после лицето му се прояснява: за пореден път е открил отговора.

– Ще поискам разрешение – казва той.

Изпъшквам от досада. Ето това е Чен: ще поиска разрешение.

Минаха два месеца, откакто за последен път чухме глас по радиото, и то съвсем неразбираем. Още отпреди това радиото беше съвсем безполезно. Почти винаги беше мъртво, само понякога прихващаше някакви объркани, изплашени гласове. Не разбирахме какво казват, нито кои са, нито на кого говорят. После се възцари тишина.

– Ти вече поиска разрешение, Чен – казвам му. – Поне десет пъти.

Чен сумти и се прави, че не ме е чул. Въздишам. Напоследък постоянно въздишам. Естествено, в моето положение това не е изненадващо.

– Отивам да приготвя закуската, Чен – казвам му. – Ти си помисли за водата.

Чен веднага скача и започва да се покланя. Аз също се покланям, взимам си чашките и тръгвам обратно нагоре.

>>

Вървя бавно. Има поне три часа до пладне, а вече е толкова горещо, че сърцето ми блъска в гърдите и ризата се залепва за кожата ми. Краката ми се преплитат от умора. Чувствам се като старец, а още не съм старец, по дяволите: само на петдесет и една съм. А Чен е поне тридесет години по-млад от мен. Веднъж го питах на колко години е, но той измърмори нещо неопределено. Във всеки случай е много млад. Животът е пред него.

Задъхвам се. Всичко е заради проклетата суша.

Спирам и оглеждам мъртвото си село. Първата ми тревога е водата, втората – храстите. Същите храсти, които бавно превземат пътя, настъпват и към селото. Когато войниците слагаха карантината, опънаха бодливата тел твърде близо до къщите, а ние винаги държим поне двадесет стъпки до гората голи, за да се пазим от змии и други гадини. Войниците не ги разбират тези неща. Но никой не им направи забележка, защото всички бяха заети: бяха болни и умираха, бяха болни и умираха, по цял ден и по цяла нощ бяха болни и умираха в някакъв безкраен кошмар. Чак после разбрах, че всичко е продължило само две седмици.

Сега храстите идват. Аз режа всяка клонка, която се промуши през телта, но пак са твърде близо; току-виж някоя змия падне на главата ти. Веднъж убеждавах Чен да ме пусне от другата срана на бодливата тел само за малко, колкото да подрежа храстите. Но той не позволи, разбира се. Карантина.

Вместо в моята къща първо влизам у Парк, които живееха точно под нас. Хубава къща, много по-голяма от моята, защото те бяха голямо семейство: самият Парк, майка му, жена му и трите им дъщери – много сладки момиченца. Жена ми ги обожаваше. Ние нямахме свои деца, затова тя цял живот обожаваше чуждите. Обичаше всички деца в селото. Печеше им питки, шиеше им кукли, учеше ги как се правят фигурки от въже. Когато ходехме в града на пазар, винаги се връщахме с цял чувал бонбони за децата.

Сядам на леглото на малката Сун Парк. Опъвам невидима гънка по чаршафа. Преструвам се, че съм оставил куклата ѝ накриво, и я оправям.

През последните три месеца аз се грижа за цялото село – всичките петдесет и две къщи. Звучи като много работа, но не е, защото и без това няма какво да правя, освен дето храня Чен и му нося чай. Така или иначе аз познавам тези къщи, познавам хората, които живееха в тях, познавам всяко кътче от селото, в което съм роден и израснал. Там живееше Ченг, който колекционираше стари батерии. Не знаехме за какво са му, но винаги му носехме старите батерии и той им се радваше. Там пък живееше Сянг, мой връстник и приятел. Толкова обичаше сладко, че веднъж, когато бяхме деца, се скри в килера и изяде цял буркан, хвана го захарната треска и лежа цяла седмица. Едва го спасиха. Тук живееше дърводелецът Ву, до него – вдовицата на Мин, която имаше десетина книги и постоянно ги четеше, а в малката къщурка накрая – старата Шим, най-проклетата бабичка в село.

Това е моето село. Това е моят дом.

Не искам и да си спомням как изглеждаше всичко в първите дни – след като разбрах, че няма да умра, и станах от леглото. Беше ужасно. Боклуци навсякъде. Неоправени легла, повлечени по пода завивки, свити на топка чаршафи, сред които те – всичките сто шестдесет и един души, които някога съм познавал и обичал – бяха умирали, един по един или по няколко накуп, раздирани от кашлица, изгарящи от треска. Разхвърляни съдове. Мръсни дрехи. Разпилени играчки – те бяха най-лошото от всичко. Не, най-лоши бяха найлоните. Мразех найлоните, топките черно тиксо, онези стотици малки хартиени маски , които ни донесоха в началото: всичко това се въргаляше навсякъде.

Моите съседи сигурно бяха много неспокойни там, където се намираха. Сигурно се чувстваха ужасно, че са оставили такъв безпорядък след себе си.

Аз оправих всичко това заради тях. Събрах боклуците в големи чували и ги занесох в края на селото, до бодливата тел. Оправих леглата, опънах рогозките, изтупах и проветрих завивките и чаршафите; бих ги изпрал, но няма вода. Събрах съдовете от масите, подредих кухните, изметох стаите, оставих играчките на децата по местата им.

Отдавна вече всичко е готово. Сега само обикалям, поддържам реда и се тревожа за храстите.

Гласът на Чен ме откъсва от мислите ми. Ставам от леглото и поглеждам през прозореца. Чен се е разкрачил под навеса, опънал гръб в горда войнишка стойка, и крещи нещо в мъртвото си радио.

– …за напускане на зоната… – вика той с насечен тон. Със същия успех може да крещи в ботуша си.

Всеки намира някакъв начин да се справи с това, което ни се случи. Аз проветрявам стаите, сгъвам дрехите и мета подовете на мъртвите си съседи, а Чен… Ами Чен си е Чен.

2.

Отново съм в кухнята и приготвям храната. С Чен ядем два пъти на ден: сутрин след чая и привечер. Не обядваме, защото по обед жегата е смазваща и не ни се яде, а и от храната се ожаднява още повече. Иначе имаме храна – купища храна. Преди заразата всички се тревожехме, че ще бъде гладна година. Но това, което е малко за сто шейсет и двама души, е страшно много за двама.

Закуската е обичайната: сушено месо, нарязано на ленти; мариновани зеленчуци; сушени плодове за десерт. За съжаление на Чен няма ориз. Той обича ориз. Това е едно от малкото неща за него, които съм разбрал през последните три месеца – доколкото в Чен изобщо има нещо за разбиране. Веднъж, когато му занесох месото и зеленчуците, той попита – след около десет извинителни поклона – дали случайно в селото нямаме ориз. Това ме изненада; дотогава Чен не беше искал нищо от мен. Казах му самата истина. Пълни сме с ориз, казах. Само в моя килер има един огромен чувал, а общо в селото може да има още сто такива. Има колкото щеш ориз, но няма вода, в която да го варим.

Чен може би беше разочарован, но не го показа. Поклони се още няколко пъти и никога повече не повдигна въпроса.

Чен е добро момче.

Подреждам чиниите, после взимам от рафта буркана, в който държа гъбата, и я разглеждам през стъклото.

Аз все пак сварих ориз, но само веднъж – за рождения ми ден. Това беше преди около месец. Първо поканих Чен да сподели празника с мен на верандата, но той (след около сто извинителни поклона) ми отказа. Бил на пост. Тогава аз сварих ориз, макар да ме болеше сърцето за всичката тази вода – три пълни чаши вода за една нищо и никаква паница ориз. Извадих и сладко и го сипах в малки купички. Занесох всичко долу, при Чен, и той беше много приятно изненадан – да не кажа, че беше щастлив като дете.

Тогава, по време на празничната вечеря, той ми каза за баща си. Първо го питах дали е женен и има ли деца. Самият Чен е почти дете, но какво от това? Ние с Мей бяхме на по седемнайсет, когато се оженихме. Но Чен нямаше жена, нито деца, нито майка, само баща. Живеел в Йоанг.

Не бях чувал за Йоанг.

– О, далече е – обясни Чен. – На юг, в големите оризища. Баща ми прави ориз, много хубав ориз. Най-хубавия – той се сепна. – Извинявам се.

Чен явно се притесни да не обиди моя ориз. Той е много възпитан младеж.

– Не се ли тревожиш за баща си, Чен? – попитах го.

Гордата усмивка, с която говореше за бащиния ориз, изчезна. На нейно място бавно пропълзя недоумение.

– Защо да се тревожа? – попита. Аз се смутих. Вече знаех, че Чен не обича да говорим за това, но беше късно.

– Заради заразата, Чен. Заради болестта.

Чен се намръщи.

– Баща ми е добре – отряза ме той и се вкопчи в проклетия си автомат. – Не се тревожа за него.

– Разбира се, Чен.

– Баща ми е добре! – нервно повтори Чен. – Когато карантината свърши, ще си взема отпуск и ще отида да го видя.

– Много добре, Чен…

Но той наистина много се беше ядосал.

– Когато карантината свърши, ще отида да го видя! – извика той.

– Да, Чен. Всичко е наред.

Чен се цупи още малко, после кимна и започна да се покланя.

На другия ден си изглеждаше същият, но мисля, че все пак се сближихме малко онази вечер.

А другото важно нещо, което се случи тази вечер, беше гъбата. Намерих я до единия стълб на верандата, когато се прибирах с празните паници. По някакъв неведом начин отразяваше лунната светлина и се белееше в мрака под дъските така, както никога не би изпъкнала през деня: подарък за рождения ми ден. Познах я веднага. Всички я познавахме.

Отрязах я внимателно. Изсуших я. Прибрах я в буркана. Оттогава всеки ден я разглеждам. Вече съм измислил как ще я сготвя: ще я задуша в мас с една-две капки соев сос, точно както Мей правеше гъбите – не тези, разбира са, а обикновените. Ще добавя сол и сушен чесън. Мей би сложила пресен, но в тази суша нямаме пресни подправки.

Точно така ще направя. Може би не сега, но скоро. Положението с водата наистина става критично.

Оставям буркана, взимам двете паници, клечките, кърпите, а джоба би си пъхам една от малките бутилки вода и пак поемам надолу по улицата.

<<

Първа беше жената на Сон. Всеки петък по обед тя пътуваше до града, за да гледа внучето си, докато дъщеря ѝ беше на втората или може би третата си работа. В неделя се връщаше. Возеше я Юн, един намръщен селянин от подножието на планината, чиято стара камионетка служеше за нещо като такси между селата и града. За наше голямо учудване камионетката се върна още в петък вечер. Жената на Сон слезе разплакана, а самият Юн, по-намръщен от всякога, веднага обърна и отпраши обратно.

Жената на Сон ни разказа, че в града било станало нещо и пътят бил затворен. Камиони, каза тя. Войници. Не пускали нито да се влиза, нито да се излиза. Цяла тълпа се струпала от двете страни на барикадата и всички се блъскали, викали и настоявали за обяснение, но никой нищо не им казал. Накрая с Юн си тръгнали. Жената пак се разплака: тревожеше се за дъщеря си и за внучето си. Докато плачеше, се разкашля. После се разкашля още повече и накрая се прибра вкъщи, а ние се разотидохме.

Тя кашля цяла нощ. Къщите ни са дървени, от тънки летви и бамбук, и всичко се чува. Цялото село слушаше как ужасно кашля жената на Сон. Сутринта кашлицата затихна, а Сон с разтревожен вид притича до къщата на Шин, горд притежател на единствената кола в селото: вехто камионче със синя муцуна. Двамата натовариха жената на Сон, странно отпусната и цялата мокра от пот, в каросерията. Сон също скочи вътре, след като ни увери, че ще ги пуснат в града. Никого не връщали от болницата, убедено каза той, за да скрие тревогата си. После ни помаха, Шин на свой ред скочи в кабината и след една внушителна маневра на празното място – там, където сега е постът на Чен –  тримата се понесоха надолу по каменистия път.

Не ги видяхме никога повече.

Вместо тях дойдоха камионите.

Още същата вечер, когато поне десет души в село се тресяха от кашлица, по пътя заприиждаха камиони: камион след камион, ревящи, едва изкачващи стръмните склонове, те мачкаха гората под огромните си гуми, стоварваха съдържанието си и с рев тръгваха обратно. Първият камион изсипа войниците (сред тях е бил и Чен, но тогава не съм го познавал). Вторият – бодливата тел. Третият – онези хора с гащеризоните, за които първо мислехме, че са лекари. Четвъртият – найлоните, маските, черното тиксо и куп други неща.

А на връщане отнасяха телата. Моите съседи и приятели започнаха да умират много бързо: първо старците, после и младите. И децата. Нямаше погребения: карантина. Нямаше дори плач, нито траур, защото всичко ставаше толкова бързо, че все едно не се случваше наистина. Хората просто кашляха и умираха, идваха онези с гащеризоните и увиваха телата в найлон, после ги опасваха надве-натри с черно тиксо, за да не се изхлузи найлонът, мятаха ги в каросерията и камионът потегляше. Оказа се, че това било работата на онези с гащеризоните: да увиват труповете в найлон. Освен това пръскаха със спирт всичко, каквото им попадне. Войниците застреляха животните ни. Пореден камион ни достави петстотин консерви отвратително солена супа, която не върши никаква работа в жегата, и един истински лекар с бяла престилка върху гащеризона. Единственото, което успя да направи, преди да умре, бе да опише симптомите на седемнайсет души в дебела тетрадка и да ни обясни какъв е смисълът от карантината.

– Карантината не пази вас, а хората отвън – тържествено викаше той. – Ваш дълг е да ги спасите от заразата.

Никой не му обръщаше внимание, защото вече всички до един кашляха и умираха.

Всички освен мен.

>>

– Стой! – вика Чен. – Карантина!

– Знам, Чен.

Всеки ден едно и също. Събиране на ръцете, поклони, любезни усмивки. Чен държи автомата в скута си и чинията отгоре. Храни се много изискано и постоянно потупва устата си с кърпата. Ще ви призная, че изглежда доста смешен. В такива моменти няма как да не си помисля, че той спокойно би могъл да ми е син.

Приключваме обяда, отместваме чиниите и мълчим. Както обикновено Чен се преструва, че всичко му е наред, и гледа небето: нито едно облаче. Много е горещо. Той пуфти и попива потта от челото си. После решава, че да си триеш потта от челото може би не е любезно, и започва да се покланя. Като побъркан е с тези поклони.

– Извинете – казва той. – Много е горещо.

Веднага свива устни, защото разбира, че е направил грешка. Аз отдавна подозирам, че той изобщо не е толкова слабоумен, колкото изглежда на моменти. Естествено, не пропускам случая.

– Да, Чен. Много е горещо, а нямаме вода.

Той се мръщи, но аз продължавам.

– Вече сме закъснели, Чен. Трябваше да тръгнем днес, а сега е твърде горещо. Трябва да станем рано утре и…

Сгърчвам лице. От сутринта съм изпил само една глътка вода и започва да ми става лошо. Нешо повече, започва да ми става безразлично. Жаден съм. Уморен съм. Просто нямам сила да започвам отново. Всеки разговор с Чен започва отначало, всеки ден едно и също, с неговите поклони и неговото „Стой! Карантина!“, всеки ден, всеки ден.

– Реката е на един ден път. Сега обаче пътеките са обрасли, защото никой не е слизал по тях от четири месеца. Ще трябва да сечем храстите. Ще трябва да палим огън, за да се пазим от животни. Ще носим багаж. Имаме вода за три дни…

– Сутринта бяха пет – вмята Чен. Опасен е този Чен.

– Три и половина – упорствам аз.

– Има вре…

– Няма време, Чен! – повишавам глас и той стиска автомата си. Всеки момент ще каже, че ще поиска разрешение.

Мълча. Чен се цупи. Наистина нямаме време и наистина трябва по някакъв начин да вкарам в главата на Чен, че трябва да тръгнем. Веднага. Още днес. Най-късно утре сутринта. Но съм уморен, Господи, колко съм уморен.

Чен пак зяпа небето. Може би наистина си мисли, че всеки момент оттам ще се появи хеликоптер и който ще ни спусне два бидона вода.

Минаха два месеца, откакто видяхме последния самолет. В началото на заразата в небето хвърчаха какви ли не неща: обикновени самолети, военни самолети, от които папагалите пищят и излитат на цели ята от палмите, хеликоптери. Но сега небето е само на птиците. Последният самолет беше малък и с мъка се опитваше да прехвърли планинския рид на север. Летеше някак мъчително, все едно и той е болен и умира. Гледах го и изпитвах гадното усещане, че няма да стигне далеч.

Свалям очи от небето. Взирам се в пътя, който вече почти е изчезнал, и изведнъж ми се приисква да тръгна по него. Защо ми е гъбата всъщност? Мога просто да стана, да подмина навеса на Чен, да подмина и бодливата тел и да тръгна по пътя. Чен ще покрещи малко зад гърба ми и после ще ме застреля. Сигурно ще умра, преди звукът от изстрела да стигне до ушите ми.

Но аз не искам да умирам така – застрелян от Чен. Чен не заслужава това. Той е добро момче.

И ето тук стигаме до единствената причина, поради която още съм жив: Чен.

– Чен – внезапно казвам аз. – Какво ще правиш, ако умра?

Той ме гледа с отворена уста. Явно никога не се е замислял по този въпрос.

– Ако умра, карантината ще свърши, нали? – питам аз.

Той съвсем се обърква. Никой не му е казал какво да прави, ако всички умрат.

– Не знам… – мърмори той. – Това е сложен въпрос.

Клатя глава и въздишам като мъдрия му дядо.

– Ако умра, карантината свършва, Чен – казвам аз с надеждата да ми повярва. Не веднага, разбира се, а след време. С Чен нещата стават бавно.

Той сумти и опипва автомата си. После лицето му се прояснява.

– Ще поискам нареждане – казва той.

Ето това е Чен. Ако умра, той ще се самопостави под карантина до получаване на нареждане. Ще стърчи тук под своя навес и никога няма да тръгне към проклетата река. Може би дори не знае къде е. Може би дори няма да дойде до моята кухня да вземе водата, която ни е останала. Без вода ще умре, но пък нали не трябва да напуска поста си: това ще бъде невъобразим конфликт за Чен, който изпада в нервна криза, когато трябва да иде по нужда – обикновено се върти като пумпал, тръгва и спира, подозрително оглежда бодливата тел и прашното си площадче, после се мушва в храстите, бърз като заек, и след миг изскача обратно с гузен вид.

В крайна сметка той просто ще стои тук, обмисляйки въпроса, втренчен в останките от пътя или в небето, и точно след два дни ще умре. След три седмици храстите ще стигнат до него и ще го погребат завинаги: труп, прегърнал автомата си.

Ето затова още не съм изял проклетата гъба. Само заради този Чен.

Виждате ли, аз не вярвам, че ние сме единствените оцелели след заразата. Не съм учен или нещо подобно, но ми се струва невъзможно. Може да сме единствени в цялата планина, може би дори в цялата област, но не и в целия свят. Някъде има хора, по един или по двама, някои може още да са под карантина като мен, други умират от жажда, трети – от глад или от студ. Сред тях има едно момиче или млада жена. Тя пълзи в джунглата или залита из равнините, или се крие в някой мъртъв град и влиза по къщите, за да търси храна.

Тя чака Чен. Те трябва да продължат човешкия род.

Ако знам, че двамата ще се срещнат, ще си отида спокоен от този свят. Някои биха казали, че съм само на петдесет и една и теоретично също мога да продължа човешкия род, но аз нямам никакво желание за това. Искам просто да отида при съседите си. И без това мисля, че това, дето само аз останах жив, е някак нередно. Понякога дори съм малко обиден. Не беше честно всички да си тръгнат без мен./

3.

Седя у дома и не правя нищо. Няма какво да се прави, защото е твърде горещо. Исках да се разходя до къщата на Сянг – струва ми се, че по верандата му се въртят твърде много оси. Няколко пъти проверявах гредите, но не виждам къде е гнездото. Може да е на покрива. Във всички случаи трябва да го намеря. Не искам да тръгваме, без да съм се погрижил за това.

Ако изобщо някога тръгнем.

Надничам през прозореца. Чен си стои долу, поти се под тънкия навес, сам с малката си бутилка вода, и ще стърчи така до вечерта.

Просто не знам какво да го правя.

– Какво да го правя, Мей? – питам снимката на Мей. Но тя не отговаря нищо, разбира се, просто ме гледа от своята дървена рамчица и ми се усмихва.

Моята Мей се усмихваше цял живот. Дори когато бяхме млади и всичките ѝ приятелки се разхождаха с бебетата си, а тя беше с празни ръце, пак се усмихваше. Когато започна заразата, усмивката ѝ стана объркана. Когато започнаха да умират децата, усмивката ѝ стана ужасена. Според Мей децата никога не трябваше да умират. Възрастните – как да е, но децата? А когато и трите момиченца на съседа ни Парк умряха за една нощ, усмивката на Мей изчезна за пръв път, откакто я познавах, и тя се разболя. Отиде си за броени часове. Тя беше добра жена, моята Мин-хи, и смъртта ѝ беше благословена: без кашлица. Не умря, давейки се за глътка въздух, както много от останалите. Просто си лежеше и треската я изгаряше. Единственото, което помня, беше парцалчето, което топях във вече оскъдната вода го слагах на челото ѝ. Беше червено. И после вече я нямаше.

Тя е някъде там, отвъд храсталаците, увита в найлон, омотана в тиксо, лежи в някой трап заедно с останалите. Когато умря, камионите вече не идваха. Войниците – онези, които бяха останали живи – копаеха трапове. Помня как сновяха напред-назад, отвъд бодливата тел и обратно, подпираха се на лопатите си и се превиваха от кашлица. И войниците, и гащеризоните постоянно се разхождаха с онези малки бели маски, носеха и ръкавици, но това не спаси никой от тях. Освен Чен, разбира се.

Ако някога излезем заедно отвъд проклетата бодлива тел, ще го помоля да ми покаже къде са заровили моята Мей.

И така тя си отиде, а аз легнах, завих се презглава и зачаках да умра. Не кашлях. Нямах треска. Изобщо не бях болен. Просто си мислех, че щом като всички умират, значи и аз трябва да умра – честно казано, и до днес мисля така – затова лежах цяла вечност и чаках. По едно време мислех, че вече съм умрял, защото целият свят изчезна – нищо не се виждаше, имаше само звуци: кашляне, викове, стъпки. Мислех си, че цялото село сме се натъпкали в някаква голяма камионетка и заедно пътуваме към отвъдното.

После настъпи тишина. Събудих се сред тишината: бях жив.

Излязох. Беше точно пладне, в най-голяма жега. Не можех да видя нищо от яркото слънце. Почти се изтърколих от верандата и със залитане пресякох улицата. Исках вода, вода, вода. Свлякох се на колене там, където беше поточето, но не видях нито капка вода. Къде е поточето?, мислех си. Къде е водата? Къде са всички? Изправих се. Видях боклуците, разпилени навсякъде, напуканата от жега земя, чух мъртвата тишина и наистина не разбирах как е възможно да съм жив сред всичко това.

И тогава го видях: на края на улицата, насред прашния площад, стърчеше дребна фигурка с автомат в ръце.

Не бях сам. Бяхме двама. В този момент наивно си мислех, че там долу е човекът, който ще ми помогне. Ще ми даде вода. Ще ме утеши. Ще ми обясни какво, по дяволите, стана със селото ми, с жена ми, с  живота ми. Тръгнах надолу, залитайки като пияница, после стръмнината ме увлече и аз почти се затичах, макар да нямах никаква сила, по-скоро краката ми се търкаляха надолу по склона, без да ги движа съзнателно. Опитах се да размахам ръце. Отворих уста, за да извикам. И в този миг фигурката се изпъна изведнъж и вдигна автомата си.

– Стой! – кресна войникът. – Карантина!

И аз заковах на място.

Ето така се запознах с Чен.

– Той е добро момче – казвам на снимката на Мей. – Сигурно щеше да го харесаш.

Естествено, че щеше. Нямаше да го харесва, а направо щеше да го обича наравно с останалите деца в село. Чен си е дете. Нищо не разбира.

Ужасно е горещо. Нямам сили за работа: ще се погрижа за осите по-късно, когато жегата отпусне жестоката си хватка. А сега искам просто да полежа и да си почина.

>>

Задрямал съм. Сънувам Мей. Тя е болна и умира. Аз я моля да не си тръгва, посягам за червения парцал, но когато отново се обръщам към леглото, в него вече лежи Чен. И той умира. В съня ми това е дори по-ужасно от смъртта на Мей.

– Не, Чен! – викам аз. – Не умирай, моля те!

Чен обаче се превръща в гнездо на оси, които се разлитат навсякъде, аз изкрещявам от ужас и се събуждам.

Навън вече се смрачава. Закъснял съм с вечерята. По дяволите, мисля си аз: мразя да спя през деня, дори не знам как съм допуснал това. Винаги, когато заспя през деня, се събуждам жаден, с адско главоболие и в ужасно настроение.

Скачам от леглото с неволен стон – на петдесет и една не съм точно старец, но не мога да скрия, че гърбът ме понаболява гърбът при някои по-резки движения – и се отправям към кухнята, като скимтя от главоболие. Грабвам моята малка бутилка. Почти пълна е, защото съм се зарекъл да спестя всичката възможна вода за Чен, но сега отпивам огромна глътка. Не я гълтам веднага, разбира се, това би било голяма глупост. Първо се жабуркам дълго, защото водата влиза в тялото и през лигавиците. От това тя се затопля и се усвоява по-добре. Преглъщам я бавно и въздишам.

Положението с жаждата е малко по-добро, но главата още ме боли и настроението ми е ужасно.

Поглеждам през прозореца. Чен си стои долу, на своя пост, и ако се чуди къде съм, с нищо не го показва. Клатя глава и се захващам с вечерята. Почти хвърлям сушеното месо и зеленчуците в чиниите – за себе си слагам две хапки, защото и без това ми се гади, като гледам храната. През цялото време охкам от проклетото главоболие. Грабвам чиниите и се спускам надолу по улицата.

– Стой! – крещи Чен, но аз не съм в настроение за глупостите му.

– Вечеря, Чен! – крещя в отговор, без да спирам. Едва го изчаквам да започне с поклоните и бутам чинията в ръцете му. Той явно е изненадан. После се смущава. Толкова по-добре, мисля си аз, нека се смущава. Сядаме един до друг и аз веднага започвам да късам месото си, за да му покажа, че не мисля да спазвам никакви ритуали. Чен се смущава още повече, опипва автомата си и започва да яде. Явно е огладнял, защото се храни бързо и дори забравя да потупва устата си с кърпата. Той яде, а аз само късам сушеното месо на все по-малки мръвчици и сумтя заплашително. Единствено доброто възпитание ме спира да започна да говоря още сега и Чен много добре го знае. В крайна сметка опразва чинията и в същия миг аз започвам.

– Водата свършва, Чен! – казвам аз. – Утре сутрин тръгваме.

– Не може – веднага казва Чен, но аз не го слушам, а продължавам да говоря.

– Тръгваме утре сутрин, Чен – повтарям. – Никакъв чай, никакъв багаж освен кошовете. Утре сутрин, Чен, с първите слънчеви лъчи, хапваме нещо и веднага тръгваме към реката…

– Не! – вика той. – Карантина!

– Хич не ме интересува – казвам аз и Чен ахва при това недостойно изказване. – Отиваме за вода. Аз поне отивам – добавям нагло, сякаш не виждам автомата на Чен, който е голям почти колкото самия Чен. – Ако на теб ти се умира, стой си тук, но мисля, че ще е по-добре да дойдеш с мен.

– Нямам разрешение – казва той и в този миг аз установявам, че през цялото време съм го чакал да каже точно това, за да мога най-после да избухна. Ето тук, на това място, в този момент, излизам извън кожата си.

– Няма да получиш разрешение, Чен! – крещя аз. – Там няма никой! Всички са мъртви, Чен, и няма кой да ти даде скапаното разрешение…

– Не! – вика той и сграбчва автомата си, но това изобщо не ме интересува. Мисля, че никога не съм бил толкова бесен през целия си живот.

– Всички са мъртви, Чен! Всички умряха, не ги ли видя? – крещя аз. – Още ли не можеш да схванеш? Те умряха, Чен, всички до един умряха!

Вече не знам на кого крещя – дали на Чен, или на себе си. Не знам дали се опитвам да убедя него, или самия себе си, в този невероятен, невъзможен, потресаващ факт: те наистина всички умряха.

– Мъртви са, Чен! – крещя и чувам гласа си, сякаш крещи някой друг. – Останахме само ние, Чен, само двамата с теб, и НЯМАМЕ ВОДА!

Последните думи изкрещявам толкова силно, че те отекват между къщите, отблъскват се от храсталаците, цялото село крещи заедно с мен:

ВОДА.

Чен мълчи и стиска автомата си. Долната му челюст трепери. Изобщо не ми е мъчно за него. Мразя го. Писнало ми е от него.

Обръщам се и тръгвам нагоре, без да пожелая лека нощ, без поклони, без дори да си взема чиниите: връх на невъзпитанието. Чен е потресен. Усещам го с гърба си.

Изобщо не ме интересува. Главоболието ме убива, настроението ми е отвратително и мразя Чен, мразя всичко под рехавата лунна светлина. Блъскам вратата, влизам право в кухнята и вадя буркана с мас от долапа, после паля котлона и с трясък слагам тигана отгоре. Какво ме интересува всичко това? Аз не искам вода, не искам ориз, не искам нищичко, искам само да умра. Чен да се оправя, както може. Младото момиче също да се оправя, както може. Направих за тях всичко, каквото можах. Ако Чен вземе трите бутилки вода и отпраши към реката незабавно, току-виж оцелял. А ако на човешкия род му е писано да се затрие тук, под скапания навес, заедно с този тъпанар, то толкова по-добре за него.

Ето това си мисля аз, но все пак надничам през прозореца. На лунната светлина виждам Чен съвсем ясно. Много е разстроен. Обикновено стърчи като статуя, а сега се разхожда напред-назад и почесва гърба си. По едно време даже оставя автомата в краката си и ръкомаха около главата си, сякаш го гонят комари. Но в тази суша нямаме комари.

Въздишам. Наистина ми е писнало от Чен. Затова започвам да си въобразявам, че снимката на Мей е започнала да ме гледа укорително от съседната стая. Надничам през прага. Естествено, тя се усмихва.

Съвсем съм се смахнал от жажда.

Въздишам и спирам котлона. Опарвам си ръката. Ругая и духам изгореното място, после го намазвам с маста, в която щях да задушавам гъбата. Главата ужасно ме боли, още съм ядосан и дори не се покланям на снимката на Мей, а се тръшкам в леглото и се завивам презглава.

Мисля си, че никога няма да заспя – не и с това главоболие, не и след като съм задрямал следобед – но явно съм заспал доста бързо.

4.

Събужда ме някакъв адски шум, някакъв страховит грохот. Така се стряскам, че скачам от леглото с разтуптяно сърце. Целият свят бучи, плющи и се тресе и в първия момент решавам, че смъртта най-сетне е дошла. Земетресение. Бомба. Вулкан. Някой най-сетне се е смилил над нас. След миг нещо студено ме удря през лицето и аз с вик отскачам назад. После вдигам глава към тавана.

От него се лее вода.

Изскачам на верандата.

Между дъските на навеса водата се излива като из ведро, но пак е нищо в сравнение с водата, която се лее навън. Вали. Вали яростен проливен дъжд, студен, прекрасен, отдавна забравен дъжд. Вали така, сякаш всичката вода на света е решила да се изсипе точно в този миг над моето село. Цялата ни улица се е превърнала в река и цялата река се стича надолу, към поста на Чен, и аз присвивам очи сред плющящия дъжд, за да видя какво става. А това, което става, е едно малко бедствие: храстите зад бодливата тел са твърде гъсти и водата, набрала сила от дългото спускане по стръмните улици, не може да се оттече. Долната част от селото ще се наводни. Вече е започнала да се наводнява – площадчето на Чен се е превърнало в малко езеро. Постът на Чен го няма. Няма го и самият Чен. Обзема ме ужас.

– Чен! – крещя аз, макар че дъждът плющи толкова силно, че сам не чувам гласа си, а какво остава за някой друг. – Чен!

В следващия миг го виждам. Той се е изкатерил толкова високо, че вече е почти до къщата на Парк – естествено, че ще се изкатери, мисля си, та аз отдавна знаех, че само се прави на луд. Ето го, жив и здрав, стърчи насред потопа, леещата се отгоре река стига почти до коленете му, тънките му крака смешно стърчат от навитите крачоли на войнишкия панталон. Естествено, стиска автомата.

– Чен! – крещя аз. – Ела тук!

И той идва. Гази през  реката, като внимава да не се подхлъзне, притичва по дъските пред верандата и скача. На лицето му грее най-щастливата усмивка, която съм виждал някога. Очевидно скандалът от вечерта е забравен, изтрит, измит някъде в пороя, който ни заобикаля. Чен е щастлив. Аз съм щастлив. ВОДА.

– Вали! – крещи Чен, макар че в този момент това е най-очевидното нещо на света, и аз му се усмихвам.

– Да, Чен. Вали!

Той се навежда към мен и пак крещи, за да надвика плющенето на дъжда.

– Проблемът е решен! – вика той. – Оставаме тук.

На лицето му е изписано огромно облекчение. Аз кимам. Проблемът е решен, каза Чен, и си е точно така. Дори утре поточето пак да пресъхне и да не капне нито капка цяла година, пак ще има достатъчно вода в бидоните и казаните, ако на Чен му стигне умът да ги покрие с платнище и да прецежда водата, преди да я пие. Но той ще се оправи. Направих за него всичко, което можах.

А аз ще изям своята гъба и ще отида при хората, които обичам. Дори мисля, че мога да го направя сега: без мас и соев сос, просто ще я сдъвча набързо и ще я преглътна с вода. Поне не се налага да пестя от водата. И после…

– Господин Ким! – вика Чен и аз почти се стряскам, когато чувам името си. Никога досега не ме е викал по име. Дори не знаех, че го е запомнил. Той изглежда много възбуден. Явно току-що му е хрумнало нещо невъобразимо. Той се навежда към мен и крещи:

– Ще си сварим ориз!

И в този момент споменът за моята Мей ме връхлита по-силно от всякога, сграбчва ме за гърлото, сякаш иска да ме удуши. Ако тя беше тук, щеше да обича Чен толкова много. Щеше да се грижи за него. Щеше да се тревожи, че е толкова слабичък. Щеше да събира капка по капка от своята вода за него: четири лъжици вода за една лъжица ориз.

Обръщам се и влизам вкъщи, просто зарязвам Чен под навеса, шмугвам се в кухнята, сграбчвам буркана с гъбата и се разплаквам. Плача за пръв път, откакто стана всичко това, след всичките тези три месеца аз най-после плача за всички, които обичах и които ми липсват толкова много. За Мей, за Сянг, за трите момиченца на Парк, за бащата на Чен, за дъщерята и за внучето на Сон, за лекаря, който ни обясни за какво служи карантината. Плача за всички и всичко това. Целият се треса от плач.

После само хлипам и гледам буркана. Вече знам, че няма да умра.

Защото някой трябва да се погрижи за онези оси под стрехата на Сянг. А също и за храсталаците. Сега, когато имат вода, сигурно ще растат по-бързо, отколкото мога да ги режа. Да не говорим колко работа в село ще има след този порой. Покривите ще протекат. Навесите ще се срутят.

Не мога да оставя нещата така.

Освен това си мисля още нещо. Някой ден карантината ще свърши, мисля си аз; тогава Чен ще си вземе отпуск и ще тръгне да търси баща си. И може би ще има нужда от приятел.

Подсмърчам като дете. Вадя гъбата от буркана и отивам до кухненското прозорче. Хвърлям я в увеличаващата се река, сред която стърчи къщата ми. Тя се завърта във водата, бялата ѝ шапчица потъва, после пак изскача и след миг се изгубва от погледа ми.

Проблемът е решен, казвам си аз. Казвам си го няколко пъти, докато чакам да спра да подсмърчам и очите ми да изсъхнат. После сипвам вода в канчето – случаят заслужава най-хубавия ни чай – и излизам при Чен.


Снимка
Явора Руменова

Явора Руменова е от София. Родителите ѝ са български филолози и е израснала сред книги. Изкарва си хляба с писане от ученичка – срещу скромно възнаграждение пише класните и темите на цялата гимназия. В този период се увлича по поезията и има публикувани едно или две стихотворения в списания. В следващите години е работила различни неща, но винаги са били свързани с писане – касационни жалби и писмени защити в адвокатски кантори, европроекти, някои специализирани серии от статии, а понякога преводи на нехудожествени текстове от английски на български. Има три малки деца (на седем, три и една година). Вижте всички разкази от Явора Руменова в списанието.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.