Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова
Калина Захова
От завода, склада и ремонтното депо
до нематериалните културни достижения на човечеството
откъс
В своята книга „Нашите деца и други животни“ (2014) Матю Коул и Кейт Стюарт, използвайки работата на Фуко върху отношенията между знание и власт и между дискурс и практика при хората, изследват конструирането на хегемонни отношения между хората и нехората в съвременните западни общества и описват следните взаимоотношения:
- Как дискурсите концептуализират другите животни като определени видове обекти (отношения на знание);
- Как другите животни са физически позиционирани в различни пространства и подложени на специфични практики (отношения на власт). (Cole & Stewart 2014: 14)
Така именуването на другите животни се явява полезно за хората, но опасно и често смъртоносно за самите други животни (p. 13) – именувайки ги и групирайки ги, ние сякаш легитимираме пълното си право да ги употребяваме по този начин. Животното вече не е индивид, нито дори представител на вида си, то е просто съответната човешка употреба, нормализирана до уж съвсем легитимна.
Сред най-различните пространства и практики на антроподоминация и най-различните форми на жестокости от страна на Homo sapiens към другите живи същества предлагам сега да се вгледаме в няколко именуващи термина, свързани с конете, и в някои аспекти на именуваното от тях.
Коневъдство, конеферма, конна база, конен спорт – свикнали сме с какви ли не думи, означаващи употребите на коне, така както сме свикнали и със самите употреби. И все пак, ако някак сме приели, че конете се въдят, че се отглеждат във ферми, че се яздят в бази, че са част от спортове, то как можем да осмислим термина конезавод? Завод по дефиниция е място, където се произвеждат дадени продукти – да, именно произвеждат. Няма грешка, от уебстраницата на конезавод „Кабиюк“ край Шумен разбираме, че той е „най-старият конезавод в България, основан през 1864 година от русенския валия Митхат Паша с цел производство на коне за турската армия“ (Кабиюк б.г.). Представата за фабрикуването на коне е поразителна. Но това не е всичко – след известен брой години на трудности и неуспехи, през 1894 г. дейността на комплекса е възстановена под името „Държавен конезавод, склад за жребци и ремонтно конско депо ‘Кабиюк’“ (пак там). Завод, склад и ремонтно депо – наистина ли става дума за живи същества? Дали не са фигури от въртележка, или механични коне за яздене от деца, или някакви шарени играчки? Дали не са (по логиката на Декарт през Аристотел) „автомати, механизми, чието функциониране може да се обясни, без да се намесват понятия като душа или мистериозни витални сили“ (Николчина 2012: 157)? Предприятието (както се нарича днес) ни уверява, че конете са чистокръвни породи, на снимките животните също изглеждат истински. Вероятно просто във времената преди политическата коректност никой не е обръщал внимание на прикриване на антроподоминацията, както често я прикриваме днес – фабрикували са се коне, складирали са се, поправяли са се – обективацията не е била маскирана, овеществяването е било оголено и в именуването, и в самите дейности, и в синхрона между тях. А също и в регулацията – в края на 1891 г. е приет Закон за складове на жребци и конезавод (Спасов 2016: 97). Впрочем фабрикуване наистина е имало – началото на XX век е време на активни селекционни дейности: в Кабиюк освен коне се отглеждат и овце, говеда, свине, птици, селектират се нови породи (Шкодрова 2014).
Селектирането на породи, последвано в последните десетилетия и от бурното развитие на генното инженерство, е тема, в която сега няма да навлизам – нейните научни и етични проблеми са дълбоки и сложни и представят човека вече не само като инженер на природата и нейните екосистеми, но и като демиург, изменящ биоразнообразието освен с традиционното изтребване и заличаване на съществуващи видове, вече и със създаването и модифицирането на нови видове и породи. В аграрните университети съществува и такава специалност – „зооинженерство“. В края на XIX – началото на XX век в новосъздадените български конезаводи се селектира източнобългарската порода коне, призната за самостоятелна порода през 1951 г. (Кабиюк б.г.). За нея обикновено се говори като за „национална гордост“[1] – една употреба на животните нехора, която ще илюстрирам още по-добре с прочутите липицанери (или липициански коне). Историята на липицанерите датира от края на XVI век и се свързва с управлението на Хабсбургите в Европа, поради което тази история се разполага на територията на няколко днешни държави, като най-известните свързани с нея туристически обекти са Конефермата Липица (Kobilarna Lipica) в Словения и Испанската школа по езда (Spanische Hofreitschule) във Виена. В Словения съществува специален, приет през 1996 г. закон, по силата на който територията около конефермата Липица, паркът, самите коне, архитектурното и художествено наследство са обявени за културен паметник от национално значение за Република Словения – акт, обявяващ липицанерите за „културен паметник“, а вече не за „живи същества“ (Golež Kaučič 2018: 168). Испанската школа за езда във Виена пък (в която конете изнасят представления, танцувайки балет под звуците на класическа виенска музика) от 2015 г. фигурира в представителния списък на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство на човечеството (UNESCO 2015).
Няма да представям цялата палитра от употреби на коня, всички топоси на неговото затваряне и моделиране, всички видове именувания, групирания и доминация. Но както и при гълъба, амплитудата е огромна – там от Светия Дух до гнусна зараза, а тук от произведен в завод, складиран и ремонтиран продукт, през национален културен паметник, та чак до нематериално културно достижение на човечеството. На фона на този технически машинен пейзаж и на тази нематериална културна абстракция сякаш дори зеленият кон на Александър Балабанов и Чавдар Мутафов започва да изглежда по-истински[2] от истинските, носители на плът, кръв, душа, чувства, разум и история, коне.
Цитирани източници
Братанов 2015: Братанов, Иво. Зелен ли е зеленият кон? – Научни трудове на Русенския университет, 2015, том 54, серия 11, с. 37 – 41.
Кабиюк б.г.: ДП Кабиюк – основано 1864 г. – Кабиюк, без година. https://kabiuk.net/ [посетено 16.01.2021].
Николчина 2012: Николчина, Миглена. Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години. София: Фондация „Литературен вестник“, 2012.
Спасов 2016: Спасов, Людмил. Стопанско развитие и демографски промени в Княжество/Царство България 1878 – 1912 г. – В: Спасов, Людмил, Дамян Борисов и Мина Маринова. Стопанска история на България, Европа и света XV – XX век. Част първа, България. София: Иврай, 2016, с. 90 – 129.
Шкодрова 2014: Шкодрова, Албена. В най-старата ни конеферма Батенберг подписва Съединението. – Агроновините, 24.02.2014. https://agronovinite.com/v-naj-starata-ni-koneferma-batenberg-podpisva-saedinenieto/ [посетено 16.01.2021].
Cole & Stewart 2014: Cole, Matthew and Kate Stewart. Our Children and Other Animals: The Cultural Construction of Human–Animal Relations in Childhood. Farnham: Ashgate, 2014.
Golež Kaučič 2018: Golež Kaučič, Marjetka. The Lipizzaner Horse: Cultural and Natural Heritage or Free Non-Human Subjectivity. – Studia mythologica Slavica, vol. 21, 2018, pp. 163 – 188.
UNESCO 2015: Classical horsemanship and the High School of the Spanish Riding School Vienna. – UNESCO Intangible Cultural Heritage, 2015. https://ich.unesco.org/en/RL/classical-horsemanship-and-the-high-school-of-the-spanish-riding-school-vienna-01106 [accessed 16.01.2021].
Бележки
[1] През 2006 г. е създадена дори и Асоциация „Източноевропейски кон“.
[2] Интересно е, че преди да придобие значение на нещо невъзможно и невероятно (през статията на Александър Балабанов „Художествен театър или Вишнева градина“ от 1920 г. и последвалото я есе на Чавдар Мутафов „Зеленият кон“), изразът „зелен кон“ е обозначавал определен цвят на кон – примери за това от българския фолклор и българската литература е събрал Иво Братанов в текста си „Зелен ли е зеленият кон?“ (Братанов 2015).
Калина Захова е доктор по теория на литературата. Работи в Института за литература към БАН. Автор е на монографиите „Парчетата, които слушаме. Функциониране на песенния текст в съвременната култура“ (2018) и „Защо се смее веселата крава? Отношения на хората към другите животни“ (2020), както и на редица научни статии и студии на български и на английски език в областта на изследванията на популярната музика, литературната теория, културологията. Специализирала е в Австрия и Словакия, преподавала е в Софийския и Пловдивския университет, Българския културен институт в Братислава, Университета „Адам Мицкевич“ в Познан.
„Защо се смее веселата крава? Отношения на хората към другите животни“ от Калина Захова
Литературата, няма спор, е богато и необятно по многообразие поле. Тази книга илюстрира множество нейни способности, засягащи отношенията на хората към другите животни: да споделя загриженост към природата и другите животни; да предава и култивира емпатия; да учи децата на ненасилие; да осмива и изобличава човека като по-несъвършен от други животни; да закодира научна информация с потенциална стойност за природните науки; да подменя животните с техни културни двойници и да изобличава тези подмени; да създава културни заблуди и да ги демаскира; да величае лова и да го подкопава и низвергва; да фокализира антропоцентрично, етично, емпатично; да описва и анализира експлоатацията и насилието срещу животни и да изобличава жестокостта; да ни кара да мислим и търсим по-добри версии на себе си и на отношението си към другите живи същества.
Публикувана: 2020; обем: 350 с.; 14 цветни илюстрации; мека корица; ISBN 978-619-91685-0-9