Завръщане в ресторант „Младост“

Отговорен редактор за публикацията Петър Тушков

Първа публикация на „Завръщане в ресторант „Младост“:
„Бургаска писателска общност“ (януари 2022, bpoburgas.org)

Янчо Чолаков

фантастичен разказ

Един нов свят, един различен Кафка… или може би е същият? Франц и Фелице живеят в Гуанджоу, но всяка година се връщат в Прага, където са се запознали. В Европа шества кафява чума – хлебарките Periplaneta Americana, всяка от които е Грегор Някой си. Фашизмът е мощен егрегор, но Кафка не се поддава на колективни въздействия в ни една реалност. Той е нещастен, но не и безсилен… защото каква е вероятността някой да има баща тиранин, двамата му братя да умрат съвсем млади като него, трите му сестри да погинат в концентрационни лагери, а той да заръча книгите му да бъдат изгорени… и въпреки това сто години по-късно културното му влияние да се усеща в целия свят?

Откак Periplaneta Americana плъзнаха из цяла Европа и я населиха нагъсто, Франц живееше в Гуанджоу, но отскачаше навремени до Прага заедно със съпругата си. Идваха всяка година и отсядаха недалеч от мястото, където се бяха запознали. Още повече че в ретро заведението до хотела пускаха грамофон на фирмата „Одеон“, в която Фелице бе работила като стенографка. А в Гуанджоу бяха отнесли със себе само една снимка върху картон, правена в отдавна закрито фотографско студио на улица с шизофреничен изглед.

Да, хората се бяха издънили – и те, и изкуственият им интелект. Но най-вече катедрата по ускорена еволюция на насекомите. Напъните да се обогати с протеини човешката диета бяха причината. И сега, докато въвеждаше Фелице и сядаха на масата, Франц мислено раздели посетителите. Тези, с лъскавите кореми на дъговидни плътни ивици, бяха представители на ония хлебарки, дето външно не се бяха изменили особено кажи-речи от четиристотин милиона години насам. Просто генетичният им ъпгрейд бе напреднал повече от изначално предвиденото. Поумняха твърде бързо, да не кажем, че се развиха светкавично, а свръхсетивността им нямаше нужда от допълнителен стимул – всеки, който е вземал чехъла си в ръка, знае как една хлебарка може да отгатне мисълта му отдалеч. И като се има предвид, че женските снасяха десетки яйца и осигуряваха потомство от стотици малки, не бе чудно, че практически вече бяха превзели Стария континент. Въпрос на време беше да проникнат и в Китай въпреки враждебното му отношение, където традиционно бяха свикнали да пържат такива като тях в уок, оваляни в панировка и със сос Сечуан. Сега обаче, откак членестоногите бяха се превърнали в конкуренти на сапиенсите, нямаше как това да бъде прието за нормална практика.

Целият слугинаж, който шеташе наоколо – това пък бяха хора, претърпели трансформацията. Никой не им я налагаше силом, случваше се с тяхно съгласие. Но се знаеше, че предварително ги облъчват с някаква микроапаратура. Впрочем нямаше как такава да не е разположена скришом и тук, в тази сграда, в този град, недалеко от сърцето на класическата цивилизация.

Столовете около масата бяха от два различни модела – със скъсена и издължена седалка. Последните напомняха по-скоро на канапе, но без облегалка. Франц помогна на Фелице да свали палтото и ѝ предложи стол, от скъсените. После се настани и той, но не може да се каже че се почувства удобно. Ако трябва да се изразим с поетична условност, седеше на тръни. Е, майната им! Бе дошъл с Фелице до Прага да си припомнят отминалите дни на своята невинност… когато хлебарките бяха още миниатюрни създания, заети да щъкат из долапите с храна и да се хранят с боклуци. Изгледа със съжаление келнерите, които бяха изгубили твърде много от своето човешко излъчване. Сновяха насам-натам, със смалени глави, слети с гръдния кош, и видоизменен устен апарат от гризещ тип, напомнящ този на господарите им от кафявото братство.

В полуздрача на залата въобще кафявият цвят доминираше.

– Може ли? – приближи се към тях един наперен тип и си издърпа издължен стол, без да е получил разрешение. Представи се все пак, преди да се пльосне. Грегор Замза. Всички те бяха Грегор Някой си. И бяха безпардонни, макар да го прикриваха с насилена любезност.

Една муха литна и кацна връз ниското му, почти символично чело. Той я отпъди. Тя отхвръкна и паркира на гърба му.

– Тази муха, изглежда, ви харесва, господин Замза – рече Франц. – Май кафявото ѝ допада. Ти как мислиш, скъпа?

– Недей да остроумничиш, Франц! – изписка Грегор. Този гласец не се връзваше много с външния му вид – беше по-едър от събратята си, с червено-жълти петънца тук-таме по лъскавата черупка и графитеночерен колан от изключително фини въглеродни влакна. Карбонът бе на мода, използваха го за направата на всякакви аксесоари. Той натрапливо напомняше за геоложкия период, от който произлизаха тези досадни насекоми.

– Зная какво те води насам – каза Франц. – Интересно ти е защо не се превръщам в лайно. Въпреки целокупните ви усилия.

– По-добре е да се върнеш в Китайската народна република, Франц! – писна Грегор. – Прибирай се в Гуанджоу, докато все още може да го сториш!

– Иначе какво? Ще ме размажете като хлебарка?

Грегор пропусна забележката му. Бе се обърнал към Фелице. Отстрани изглеждаше, че се опитва да развърне закърнелите си криле.

– У нас не ви се нрави много, мм… нали, госпожо?

– Вече не – каза Фелице. – Тук е някак… твърде кафяво. Дори и електриковите петънца на вашата черупка не могат да разведрят общия фон.

Лакираният в шаренко нокът на показалеца ѝ описа полудъга. Фигурите на келнерите пресичаха полуздрача в плуващо кафяво. Осветителните тела и матовите прозорци също кафенееха.

Един келнер, застанал до входа под гордия лозунг „Без трансформация няма трансцедентация!“, изтълкува движението на показалеца ѝ като подкана, защото се засили насам с менюто.

– Остави, синко! – възпря го Франц. – Установихме, че не сме съвсем гладни… Освен това твоите шефове май ни пъдят! А ти как се чувстваш сред всички тези преглъщащи главогръди? Погледни ги: имат крила, но са се отказали да летят!

Човекът от персонала не отвърна. Не беше съвсем ясно дали се цупи, или се усмихва в пристъп на криворазбрана любезност. С положителност – едно от двете.

– Както виждам, трансформацията ти се е отразила добре… Ако можеха да ти пораснат и шест крака както на тях, сигурно щеше да си напълно щастлив… – Франц се извърна към Грегор Замза. – Понякога се чудя за какво изобщо ви са ресторанти! Нали може да издържате по един месец без ядене!

И му намигна.

По фъфленето се разбра, че някакви чувства бяха обзели Грегор. И те не бяха топли.

– Ти си един юдеоболшшшевистки запъртък, Кафка! Никога повече няма да стъпиш в Прага! Ще се погрижим за това, защото знаем, че ще ти липсва!

Салонът бе утихнал. Някой бе изключил грамофона на „Одеон“ с неговата отчетливо болезнена мелодия. Дори не се говореше на битови теми.

Франц хвана Фелице за ръката.

Енергията на всички присъстващи сякаш се събра в едно и се изсипа отгоре им. Въздухът потрепери, зажужа.

– Мисля, че няма никакви уреди – рече Франц. – Нито даже кемтрейлс. Допускам, че ни потапяте колективно в телепатичния си поток. Но има единици от нас, върху които това не действа. Освен това предлагам да не намесваме еврейския въпрос и тук!

Грегор понечи да отговори. От сегментирания му корем долетя клокочене като от тръбата на задръстена кухненска мивка.

Мухата изскокна изневиделица. Кацна точно в средата на челцето му. Между изпъкналите очи. Той понечи да я плесне и се цапна с ръбеста длан. Мухата се понесе с тържествен бръм към прашасалия полилей.

Човек би могъл да се закълне, че в този момент гласът на Грегор Замза надебеля. Сякаш в него се сляха словата на хиляди подобни нему същества и образуваха пресипнало многогласие.

– Сигурен съм, че не си забравил, Франц? Ти не бе навършил и шест години, когато затрих двамата ти братя, а скоро ще затворя и трите ти сестри в оня лагер, където настаняваме неподдаващите са на трансформацията.

Но Франц не изглеждаше стреснат.

– Не, няма! – каза той. – Това беше на едно друго място – и в една друга история. И тук аз не съм онзи карък Франц Кафка, а Франц Суперкафка. Този, който винаги ще ви убягва.

Всяка мисъл, насочена насам, бе угаснала. В тишината се чу само упоритото бръмчене на мухата, която се появи отново в търсене на удобна площадка за кацане в изменчивия свят. Тоя път никой не се опитваше да я избоксира.

– Е, Грегоре?

Егрегорът мълчеше. Той беше могъщ. Но и Франц Суперкафка не бе от лесните.

Янчо Чолаков е роден през 1967 г. в Бургас. Завършва българска филология в Софийския университет. Увлича се по история и азиатската класическа литература. Бил е в журито на редица литературни конкурси и награди: „Таласъмия“, „Петя Дубарова“, „Нарисувай се с книга“, „Млад разказвач“ – в памет на Атанас Радойнов, конкурса за кратък разказ в памет на Агоп Мелконян, конкурса на община Бургас за финансиране на книги, националния литературен конкурс „И децата покоряват светове“, руската Премия имени Ивана Ефремова и други. Прави писателския си дебют през 1989 г. с разказа „Малък екран“.